— През цялата си кариера като политик съм казвал, че когато змиите докажат способността си да разделят властта с нас, ние, хората, без колебание ще ги приветстваме в управлението на планетата и ще гласуваме закон, гарантиращ избирателни права за всекиго.
Аудиторията най-малко очакваше да чуе такова изказване и в залата внезапно се възцари гробна тишина.
— Мислил съм по въпроса — завърши Блейк — и стигнах до твърдото убеждение, че този ден няма да настъпи поне още хиляда години.
Дори и да имаше още нещо за казване, то нямаше да бъде чуто сред бурята от ръкопляскания.
На другата сутрин атинският „Таймс“ с ентусиазъм провъзгласи „златния век“ на Блейк, на следващия ден и „Мастабонски вести“ последва примера му.
А две седмици по-късно Джон Блейк стана губернатор на Рокгардън, спечелвайки най-голямата изборна победа в кратката история на планетата.
Цялата работа започна не с гръм и трясък, а с бойкот. Републиката отговори на избирането на Блейк с прекъсване на всякакви търговски връзки с Рок-
гардън. От всички човешки планети в галактиката само Голдстоун отказа да зачете бойкота и продължи доставките за планетата на Джон Блейк.
Губернаторът натрупа от ембаргото както политически, така и икономически актив — политически, защото обществеността беше възмутена от опитите на чужди сили да се бъркат във вътрешните є дела, и икономически, тъй като обстоятелствата принудиха Рокгардън да развие собствената си индустрия с цел постигането на икономическа самостоятелност. Само за шест месеца в околностите на Атина и Мастабони изникнаха множество заводи, произвеждащи всичко — от сапун до автомобили, а след година Рокгардън, макар все още да срещаше някои трудности, беше в състояние сам да задоволи най-неотложните си нужди.
Републиката покани правителството на Блейк на Делурос VIII, за да обсъдят положението. Блейк отговори на първите две покани с мълчание, а на третата — с груб отказ.
Недоволството сред змиите се засилваше с всеки изминал ден и скоро затворите вече не побираха недоволните, затова правителството построи в пущинака огромни затворнически лагери, оградени с мрежи, по които протичаше ток с високо напрежение.
Тогава, рано една сутрин, докато повечето хора още бяха в леглата си, отряд от около триста тулабети, предвождани от началния учител Мозес Селабали, нападна и разруши цял човешки град — Ню Оксфорд, разположен по средата на пътя между Атина и Мастабони. Четиринадесет човека загинаха, а още шестдесет и седем бяха пленени, за да ги разменят с Томас Пака, арестувания писател.
— Моето правителство не сключва сделки с разбойници и престъпници — отговори Блейк, когато въстаниците обявиха публично искането си.
На следващия ден Селабали екзекутира десетима заложници и продължи така, докато не умъртви всичките шестдесет и седем.
В отговор на това правителството изпрати военни части в селото на Селабали — самият той не беше там — и всичките четиристотин змии бяха изклани.
Месец по-късно фаните, настоявайки за освобождаването на Пака, взривиха един влак, пътуващ от Атина за Мастабони. Седемнадесет човека загинаха, а над сто бяха настанени в болница.
Правителството, което не знаеше кое от селата на фаните трябва да плати за случилото се, предприе хаотичен обстрел и разруши десет села.
На другата сутрин в атинския Музей на изкуствата избухна бомба и унищожи по-голямата част от колекцията, завещана на Рокгардън от Вайълит Гарднър.
Блейк нареди на войската да опожари най-таченото от фаните място за поклонение.
Един месец всичко беше спокойно. После десет човешки ферми в непосредствена близост до Мастабони пламнаха.
Блейк отново заповяда незабавно отмъщение и зачака новини от армията си.
Чакането продължи дълго…
Когато офицерът, командващ правителствените сили, най-сетне се обади, то беше за да съобщи, че са срещнали яростна въоръжена съпротива. Тулабетите разполагали с ултразвукови и лазерни оръжия, които не били произведени на Рокгардън.
А когато фаните се осмелиха да нападнат граничното градче Фуентес, войските, изпратени да усмирят безредиците, докладваха същото: бяха се озовали лице в лице с голяма, добре организирана сила, въоръжена с внесени отвън оръжия.
Блейк свика заседание на кабинета си, за да разгледат положението.
— Съвсем очевидно е — заяви министърът на отбраната, — че някой ги снабдява с оръжие. Иска ми се само да знам кой.
— Най-вероятно е Републиката — отбеляза друг министър.
Блейк поклати глава.
— Не. Никога досега Републиката не е снабдявала друга раса с оръжие, за да бъде използвано срещу хора.
— Тогава кой би могъл да бъде?
— Тук има пет хиляди организации на хора, които леят сълзи над участта на змиите, и всяка от тях е готова безрезервно да вземе тяхната страна при най-малкото разногласие, възникнало между двете раси. Повечето от тези групи са добре финансирани и имат отлично разузнаване. Сигурен съм, че някои от тях са снабдили змиите с оръжие.
— Как?
— Нямаме възможност да държим под око цялата проклета планета — отвърна Блейк. — Те биха могли да използват едва ли не всеки срещнат, за да установят контакт — някой репортер от Републиката, псевдотърговец от Голдстоун, чужд турист, с една дума, всеки.
— Може би трябва да закрием достъпа до планетата и да не позволяваме никой да влиза и излиза? — попита министърът на търговията. — Мисля, че можем да си го позволим, макар че прекратяването на търговските връзки с Голдстоун ще ни постави в още по-трудно положение.
— Не можем да забраним на цялата галактика достъпа до Рокгардън — възрази Блейк. — Засега Републиката се задоволява само с морална подкрепа за змиите, но ако є закрием изцяло достъпа до нас и я държим в неведение какво става тук, един ден тя ще дойде със сила. Освен това и нашите граждани всеки ден пристигат и заминават. Как да ги заточа на собствената им планета? — Той отново поклати глава. — Не, просто ще трябва да вдигнем на крак органите за сигурност, за да засечем и преустановим притока на оръжие.
— Имам сведения, че змиите вече са натрупали огромни количества оръжие — забеляза министърът на отбраната. — Очевидно това е планирано от години, може би от времето, когато Пака и Селабали са посещавали Републиката. Тук не става дума за някакъв импровизиран метеж — това е само върхът на айсберга. Мисля, че най-добре е да бъдем готови за дълга, тежка военна кампания.
— Е, поне има едно нещо в наша полза — подметна Блейк.
— Кое е то?
— Тулабетите и фаните се мразят далеч по-отдавна, отколкото мразят нас. Ако в ръцете им попадне достатъчно количество оръжие, те ще забравят за новия си враг и ще тръгнат срещу отколешния. Няма да се учудя, ако прекарат следващия половин век в опити да се ликвидират взаимно. — Той замълча и си позволи дори да се усмихне. — Лично аз пожелавам успех и на двете страни.
Фаните и тулабетите обаче не забравиха по-новия си враг. Нападенията ставаха все по-дръзки и чести, молбите се превръщаха в искания и за разлика от времето на катастрофалното поражение, което бяха претърпели няколко десетилетия преди това от Фуентес, този път те използваха предимствата на терена и водеха мълниеносна партизанска война. Змиите знаеха, че превъзхождат стотина пъти врага си по численост, но бяха наясно и с обстоятелството, че хората имат по-добри оръжия и обучена, дисциплинирана войска, с която още не са готови да се срещнат лице в лице на бойното поле.
Сценарият се повтаряше отново и отново: разрушаваха човешка застава или ферма. При появяването
