законопроекти, които очакваха подписа му. После отиде да поспортува в клуба си, вечеря в ресторанта и прекара приятна вечер в игра на карти и разговори около политическата обстановка. Върна се в двореца около полунощ, приятно уморен и готов да си легне, но там го чакаше спешно съобщение.
Група от двадесетина фани под прикритието на нощта проникнала в затвора, убила началника и седмина от пазачите и освободила над двеста затворници.
Сред избягалите беше и Томас Пака.
След около месец Блейк разбра, че не е в състояние да спре притока на оръжие. Един кораб на Републиката, натоварен с лазерни пушки, се разби на Пустинния континент. Когато се увери, че самата Република снабдява змиите, вече му беше ясно, че няма начин това да се спре.
След още два месеца той проумя, че е трябвало да позволи на Томас Пака да навести съпругата си. Ако до този съдбовен ден Пака беше теоретик и писател, сега той беше изпълнен с омраза водач, способен да разпали неимоверни страсти сред последователите си.
След три месеца му стана ясно, че фаните и тулабетите нямат намерение да воюват помежду си, докато не си уредят сметките с колонистите. Пака и Мозес Селабали бяха видени заедно пет пъти по различно време и нападенията на фани и тулабети станаха далеч по-координирани.
След още шест месеца Блейк вече не се съмняваше, че предстои дълга, безмилостна и изтощителна война. Всеки ден към армиите на Пака и Селабали се присъединяваха все нови и нови змии и сега те превъзхождаха петорно по численост правителствените войски. Републиката все така изнамираше нови канали, по които да снабдява с оръжие бунтовниците. Въпреки това войната си оставаше партизанска. Нападащите отряди бяха малко по-големи от преди и далеч по-добре въоръжени, но нито веднъж военачалниците на Блейк не успяха да се срещнат с достатъчно многоброен противник, за да се каже, че са участвали в истинско сражение.
След година фаните действително си върнаха северната част от земите — повечето хълмове и планини — и Пака вече можеше почти без никакъв риск да свиква сборовете си в тази част на страната.
След осемнадесет месеца Селабали успя да стори същото в северните земи на тулабетите. Атина и Мастабони все още бяха в пълна безопасност, същото беше и с мините и по-голямата част от първокласната обработваема земя, но силите на Блейк бяха толкова пръснати, че едва осигуряваха спокойствието на областите, които сега се наричаха човешки територии.
В продължение на две години бяха избити шестнадесет хиляди човека. Дори и да беше вярно, че от змиите са загинали повече от сто хиляди души, те пак бяха значително повече от хората.
След четири години Пака и Селабали се почувстваха дотолкова сигурни, че оставиха генералите си да командват армиите и отлетяха на близкия Флауъргардън на тайна среща с политици с различен ранг от Републиката. Когато се върнаха, първата им работа беше да провъзгласят „каримонско правителство в изгнание“, на което Пака и Селабали бяха съпредседатели.
Републиката незабавно призна новото правителство и по молба на Пака прати военни части, които блокираха достъпа до планетата, спирайки по този начин и без това намалелия поток от стоки откъм Голдстоун. Тя все още отказваше да се намеси открито във войната, но правеше всичко по силите си да подкрепи местното население срещу колонистите.
След два дни Джон Блейк свика тайно съвещание и прекара цялата вечер в разговори със съветниците си. Войната не вървеше на добре и през следващите месеци и години без съмнение щеше да става все по- зле. Икономиката още се крепеше, но є беше достатъчна една всеобхватна война, за да започне да се руши, особено при космическа блокада. Пака и Селабали бяха герои в Републиката — двама митични великани, дръзнали да се изправят срещу човешкото потисничество. В откритите от тях сметки на приятелските планети потекоха реки от средства.
Блейк провъзгласи, че е дошло времето за дела, за смел политически удар, който ще постави Републиката в безизходно положение, ще неутрализира свирепия Пака и коварния Селабали и още веднъж ще обърне събитията в полза на хората.
Беше време да се върне Рокгардън на змиите.
Джон Блейк седеше в хола на президентския апартамент в атинския „Грандхотел“, пушейки пура от Денеб и с чаша коняк от Антарес пред себе си. Вле-
зе в сградата през задния вход, изкачи се с товарния асансьор до покрива и нареди на охраната да не пуска никого на етажа. За плановете му беше особено важно никой — и най-вече змиите — да не знае, че губернаторът на Рокгардън провежда тайно съвещание тук. Всички знаеха, че той прекарва спокойна вечер в губернаторския дворец.
На другия ден щяха да заподозрат, че тази нощ не само е чел и спал, но ако срещата минеше така, както се надяваше, щеше да бъде твърде късно враговете му да предприемат каквото и да било и нямаше да им остане друг избор, освен да се подчинят на новата, създадена от него реалност.
Блейк седеше вече доста дълго в креслото с висока облегалка и беше изпушил пурата си наполовина, когато вратата на апартамента се отвори и двама от най-доверените му помощници въведоха госта в стаята.
— Ще присъства ли още някой, господин губернатор? — попита единият от мъжете.
Блейк поклати глава.
— Почакайте отвън. Когато свършим, ще ви повикам.
Мъжете кимнаха и излязоха, а посетителят остана на мястото си, загледан в Блейк.
— Съжалявам за начина, по който се наложи да ви доведат тук — обърна се губернаторът към него. — Но секретността е абсолютно необходима. Ще бъдете ли така добър да седнете?
Гостът, змия към края на средната възраст, предпазливо пристъпи в средата на стаята и се огледа.
— Седнете където ще ви е най-удобно — покани го още веднъж Блейк. — Няма значение къде.
Змията седна на едно кожено кресло и се загледа в Блейк.
— Мога ли да ви предложа малко коняк?
— Не пия — отговори гостът.
— Една пура?
— Не, благодаря.
— Жалко. — Губернаторът вдигна тумбестата чаша и отпи глътка от питието, наблюдавайки посетителя.
— Защо съм тук, губернаторе? — поинтересува се змията.
— Имаме да обсъдим една работа, отче Джана. Знаете ли, аз съм ваш възторжен почитател.
Съществото, назовано отец Джана, го наблюдаваше недоверчиво с оранжевите си котешки очи.
— Съвсем искрено ви го казвам. Вие сте първият ръкоположен християнски свещеник от вашата раса. Мисля, че това е голямо постижение. Всъщност вие не сте католик. Би трябвало по-скоро да ви наричат преподобни, а не отче Джана.
— Не сте ме докарали чак дотук, за да ме питате защо съм отец Джана, нали?
Блейк се изсмя.
— Не, разбира се. Просто съм любопитен.
— Това не е никаква тайна. Аз предпочитам думата „отец“ и сам се нарекох така.
— Защо пък не? Чувал съм, че на Вътрешната граница хората си сменят имената толкова често, колкото ние с вас си сменяме дрехите. Мисля, че всеки човек трябва да носи името, което му харесва.
— На мене ми харесва — каза отец Джана. — Но трябва да ви напомня, че не съм човек.
— В такъв случай всяко създание — съгласи се Блейк. Той забеляза, че пурата му е угаснала, и я запали. — А вие сте твърде културно същество, отче Джана. Следя с голям интерес кариерата ви.
— Не съм знаел.
— О, да, това е самата истина. Животът ви може да служи за пример. Вие храните гладните и се грижите за болните, покръстили сте огромен брой от съплеменниците си и, най-важното, проявявате достойна за уважение сдържаност в този конфликт, който сякаш все повече се задълбочава.
— Не вярвам, че с убийства може да се реши каквото и да било, губернатор Блейк.
— Нито пък аз — въздъхна Блейк. — Бих искал Мозес Селабали и онзи маняк Пака да мислят като
