— Хвърли ги пак! — заповяда кралят.
Балатор въздъхна, събра костите и камъчетата и още веднъж ги хвърли в праха.
— Няма отговор — заяви той накрая.
— А той знае ли, че хвърляш костите? — попита Матунаи.
— Нима не е всемогъщият Гантамуну? — озъби се Балатор.
— Тогава дори мълчанието му е отговор. Какво точно го попита?
— Дали ще се наложи да напуснем домовете си.
— И след като той мълчи, отговорът е ясен — трябва да останем.
— Това е безсмислено, кралю. Хората ще превърнат земята ни в езеро и ако останем, ще се удавим.
— Гантамуну няма да позволи да се удавим — заяви Матунаи с непоклатима увереност. — Ние сме негови деца. Той ни спаси последния път, ще ни спаси и сега. Ти тълкуваш невярно мълчанието му, шамане.
— Гантамуну със сигурност ще си отмъсти на хората, но да му казваме кога и къде точно да го направи, е богохулство. Ние трябва сутринта да се качим на хълмовете и да чакаме кога ще започне да действа.
— Той може и да не започне да действа, ако реши, че сме загубили вярата си в него — възрази Матунаи. — Ти се качи на хълмовете, щом искаш, но Матунаи, кралят на поломбите, ще остане тук, за да го вижда Гантамуну.
Те спориха цяла нощ и никой от двамата не отстъпваше. Когато слънцето изгря, Балатор и оцелелите поломби се качиха на хълмовете на посочените им от инженерите безопасни места, а Матунаи остана на речния бряг.
Дори тогава, когато шлюзовете се отвориха и милиардите тонове вода се понесоха насреща му, вярата му остана непоколебима. Той стоеше с лице към прииждащата водна стена, с решително скръстени на гърдите ръце, и спокойно очакваше чудото на Гантамуну.
Езерото Занту се напълни за по-малко от три дни. Беше дълго триста и седемнадесет мили и широко осемдесет и две. Дълбочината му достигаше близо хиляда и шестстотин метра, а сред обширните водни простори пъстрееха седемдесет и три островчета. Оцелелите животни, намерили убежище на тези късчета земя, бяха заловени и превозени до брега на езерото.
А седмица по-късно езерото Занту беше широко едва седемдесет и шест мили.
— Възможно е и да греша — забеляза Джон Блейк, който беше тръгнал на обиколка с Емили Питърсън, — но този бряг има такъв вид, сякаш доскоро е бил под водата.
— Така е.
— Не може само от изпаряването да се оголят три мили от брега — заяви Блейк. — Какво става тук?
— На всяко действие отговаря равно противодействие. Мислех, че сте го учили в училище.
— Много работи съм учил в училище. Но как се връзва това с конкретната ситуация?
— Ние пуснахме милиарди тонове вода в ограничено пространство и като краен резултат издълбахме дупка в повърхността на планетата.
— Дупка ли?
— При изчисленията това беше предвидено. От утре започваме да покачваме нивото на водата до първоначалното є положение.
— Ще нанесе ли това някакви трайни увреждания на планетата? — попита Блейк.
— Ни най-малко — увери го Емили. — След някой и друг месец генераторите вече ще действат, а след три години ще имаме силна риболовна промишленост. И ако успеете да избегнете войната с Републиката, нищо чудно да привлечете повече туристи на езерото, отколкото в резерватите.
— Е, това вече звучи успокояващо — съгласи се Блейк и се загледа към върха на един от близките хълмове. — Какви са тези змии горе? Защо не работят по монтажа на генераторите и превозването на животните? Защо не вършат нищо?
— Това са поломбите — отговори Емили.
— Какво пък, след година-две ще могат да се върнат тук и да ловят риба.
— Ние им отнехме нещо повече от поминъка — изрече замислено Емили. — Отнехме им начина на живот.
— От това, което виждам, този живот не ще да е бил песен.
— В никакъв случай — съгласи се Емили. — Но си беше техен.
— Май ще трябва да посетя краля им и да му обясня нещата от живота.
— Той се удави, когато пълнехме езерото.
— Мислех, че сме преместили всички на сигурно място — намръщи се Блейк.
— Всички, които искаха да се преместят. Той реши да остане. Мислеше, че Гантамуну ще го защити.
— Техният воден бог? — изрече с презрение Блейк. — Е, сега сигурно вече знаят чий бог е по-силен. Помнете думата ми: след някоя и друга година те ще работят редом с останалите змии.
Тя поклати глава.
— След някоя и друга година те ще просят милостиня и ще чакат Гантамуну да укрепне достатъчно, за да разруши стената.
— Глупости — възрази Блейк. — Ние кацнахме на планетата и тулабетите се приспособиха. Построихме Атина и фаните преглътнаха факта. Изровихме от земята Крепостта Каримон и рако свикнаха. Ще свикнат и поломбите.
— Да, но не сте отнели на тулабетите, фаните и рако родината и културата им. — Тя се вгледа в скръбните фигурки на хълма. — На тези нещастици нищо не им остана. Взехме им всичко, което имаха, а в замяна не им предложихме нищо.
— След три години всички те отново ще бъдат рибари.
— След три години хората ще кръстосват езерото Занту с огромните си лодки и всяка минута ще измъкват хиляди риби с мрежите си. Да не би да мислите, че поломбите ще тръгнат със своите канута и рибарски копия и ще имат някакъв шанс?
— Могат да се заемат и с нещо друго.
— Те не са в състояние да обработват земята. Първо, не знаят как, и, второ, тя е на фаните. Не могат да станат и ловци — никога досега не са ловували, освен това живеят на територията на национален резерват, където ще ги арестуват за бракониерство. Какво според вас биха могли да правят?
— На нас язовирът ни е нужен — ядоса се Блейк. — И вие много добре го знаете.
— Да — съгласи се тя с въздишка. — Знам го.
Блейк още веднъж хвърли поглед към поломбите.
— Как мислите, какво ще стане с тях?
— Сериозно ли ме питате? Мисля, че след четвърт век от тях няма да има и помен.
Емили грешеше: Балатор, последният от поломбите, живя още двадесет и седем години.
VI. Златният век на Блейк
Всеки ден — нова делегация.
Джон Блейк въздъхна и стана, за да посрещне тримата мъже и петте жени, които влязоха в кабинета му. Те си размениха официални приветствия и насядаха около масата за заседания, разположена до един прозорец, който гледаше към площад Гарднър. Мъжът, обявил се за водач на делегацията, взе думата.
— Мистър Блейк, пристъпвам направо към целта на нашето посещение. — Той си наля чаша вода от каната на масата. — Последните шест дни изучавахме икономическото и политическото положение на местното население на Рокгардън и, направо казано, го намираме ужасяващо.
— Колелото на прогреса се върти бавно — отговори Блейк, запалвайки една от своите бездимни пури, внесени от Денеб. — Но бъдете сигурен, господин Хайнрих, все пак то се върти.
— Боя се, че този отговор не ни удовлетворява — заяви Хайнрих. — Вие изпълнявате длъжността губернатор на Рокгардън. Ваш дълг е, както и на опонентите ви, да се заемете с решаването на проблема,
