— Тогава трябва ли да заповядам на воините си да не предприемат нищо срещу хората?
Балатор отново хвърли костите и камъчетата.
— Трябва да правиш точно това, което си правил досега. Няма да заповядваш никому да пречи на хората, но и няма да го забраняваш на онези, които го правят. И не бива да оплакваш загиналите воини, защото те само ускоряват мига на ужасното възмездие, което ще стигне съществата, опитали се да унищожат дома на Гантамуну.
— Да, така ще бъде! — тържествено изрече Матунаи.
Балатор се изправи и тръгна към жилището си, издълбано в речния бряг.
Матунаи остана на трона си още няколко минути, размишлявайки върху думите на шамана. Накрая стана и отново закрачи по брега. Огромно бреме се беше смъкнало от плещите му. Вече не чувстваше никаква вина, че не е спрял невъоръжените си воини, рискували да бъдат заловени или убити от омразните чужденци. Всеки от тях с гибелта си беше приближил деня на страшното отмъщение на Гантамуну.
Освен това сега той разбираше защо богът още бездейства. Да унищожи шепа хора, осъществили само наполовина проекта си, не беше решаващо. Доколкото познаваше хората, те щяха пак да се върнат. Но да изчака, докато издигнат двестаметровата бетонна стена, и тогава да я срине с едно единствено мощно дихание… да, това щеше да им покаже чий бог е най-могъщ!
Така е, мислеше си той, клатейки злорадо глава. Скоро Гантамуну щеше да им покаже какво значи сила.
— Как можа да се случи това, по дяволите?! — изсъска Емили Питърсън, взирайки се навън през прозореца на временния си кабинет, чиито прозор-
ци гледаха към язовира.
— Не знам — вдигна безпомощно рамене техническият ръководител. — Забихме достатъчно дълбоко пилотните стълбове, измерихме точно скоростта на течението, направихме проклетата стена двадесет метра дебела. Няма никаква причина.
— Не ми казвай, че няма причина. Четири години строим този язовир, а сега цялата стена се е пропукала от подножието до върха! Искам да знам защо!
— Не знам! — изкрещя и той насреща є. — Ако искате, изгонете ме, но аз съм си свършил работата както трябва. Използвали сме само първокачествени материали. Малко е да се каже, че сме спазвали инструкциите — проверявали сме всяко нещо до най-малката подробност! Тази проклета стена трябваше да издържи хиляда години!
— Може ли да е саботаж?
— Смятате ли, че шепа неграмотни рибари могат да предизвикат пукнатина, двеста и шейсет метра дълга и близо шест метра широка, в бетонна стена? — изрече той почти презрително. — Допускате ли, че изобщо е възможно да го направи някой, който не притежава нашите знания?
Емили застана пред него и го погледна в очите.
— Какво тогава не е свършено както трябва?
Той отново вдигна рамене.
— Нямам отговор.
— Да, но аз ще трябва да дам някакъв отговор, когато правителството ми постави въпроса — а можеш да бъдеш сигурен, че ще ме питат.
— Прегледах много пъти всички спецификации на компютъра и не получих отговор. Всъщност заключението му е, че това просто не би могло да се случи.
— Джон Блейк няма да приеме подобен отговор. Този човек се цели нависоко, към управлението на целия Рокгардън, а проектът е негов. Той ще си намери изкупителна жертва, преди кариерата му да е отишла по дяволите.
— Можете да му поднесете главата ми на тепсия, ако смятате, че това ще помогне. Но аз ви казвам, че няма логично обяснение за пропукването на стената. Проверихме дори сеизмичната активност и не открихме нищо обезпокоително. Нито следа от трусове.
— Ако ми потрябва главата ти, бъди сигурен, че ще я взема — увери го Емили. — Засега ще се оправям с проблема за политическия ущърб. А ти как ще се оправиш с пукнатината в стената?
— Разбира се, ще трябва да я укрепим допълнително, а междувременно ще направя изчисленията за нова стена, на около четвърт миля надолу по течението.
— Защо точно там? Всичките ни проучвания показаха, че вече сме избрали оптималното местоположение.
— Защото докато не разбера каква е причината стената да се пропука, не виждам никакъв смисъл да строим нова на същото място.
— А ако я разположим там, където предлагаш, няма ли ширината є да се увеличи с около осемнадесет метра?
— С деветнадесет.
Тя го погледна изпитателно.
— Сигурен ли си, че трябва да я направим точно там?
— Госпожо Питърсън — изправи се техникът, — в тази проклета ситуация в нищо не мога да бъда сигурен. Но компютърът казва, че трябва да я построим там, така че точно това ще направя, освен ако вие не ми наредите друго.
— А какво ще правим с пукнатата стена?
— Мисля, че е най-добре да използваме молекулярен взривател, след като приключим работата по новата.
Тя наведе глава и се замисли за миг, после се изправи.
— Добре. Направи, каквото можеш, да укрепиш пукнатата стена и започвай с поставянето на пилоните за новата. И искам да утроите мерките по сигурността.
— Да, госпожо Питърсън.
— И нека най-добрите инженери се заемат извън работно време с разследването на случая и да не стават от компютрите, докато някой не е в състояние да ми каже какво точно е станало.
— Да, госпожо Питърсън — повтори той, отдалечавайки се заднешком по посока на вратата.
— Добре. Изчезвай.
Техническият се изниза с чувство на облекчение, а тя се загледа през прозореца в огромната пукнатина в язовирната стена и за стотен път се запита как е могло да се случи това.
Матунаи, кралят на поломбите, стоеше на отсрещния бряг на реката с ръце на кръста и удовлетворен разглеждаше пукнатината в стената на чужденците. Той знаеше, разбира се, че това е отмъщението на Гантамуну, и с огромно удоволствие би го обяснил на хората, но на никого и през ум не му мина да го пита.
— Какво става? — чудеше се Матунаи. — Защо Гантамуну бави втория удар?
— Може би цялата му сила е отишла в разрушава-
нето на първата стена — отговори Балатор. — Не знам.
— Хвърли костите и ги попитай, защото хората ни казаха, че до утре сутринта трябва да сме напуснали долината и когато слънцето се издигне високо, ще започнат да наводняват земите ни.
— Ще хвърля костите — сви рамене Балатор, — но от времето на последните дъждове Гантамуну не се е отзовавал.
— А през това време хората построиха още по-дълга и по-дебела стена от онази, която той разруши — намръщи се Матунаи. — Защо? Трябва да знаем отговора му.
Балатор извади костите и лъскавите камъчета от торбичката на врата си и ги хвърли на земята. Събра ги, хвърли ги още веднъж, после потрети, след което се наведе над тях и започна да разглежда разположението им.
— Е? — обади се Матунаи. — Какво казва той?
— Нищо. Гантамуну не отговаря на костите.
— Трябва да отговори! — избухна Матунаи. — Ти не можеш да разчетеш поличбата, шамане!
— Чета това, което ми казват костите.
