пауза добави: — Възможно е дори да смятат, че Рокгардън им принадлежи.
Екипът на Елъри пристигна седмица по-късно, а през това време археологът вече беше проучил изцяло участъка и беше в състояние да каже на хора-
та си откъде да започнат работа.
Отначало сякаш копаеха напосоки и Уилкок, който се беше превърнал в заинтересован зрител, откакто научи, че правителството ще го обезщети за загубите, вече си мислеше, че Елъри е на грешен път и че става дума за най-обикновено парче земя, осеяно с камъни.
Но след около месец стана ясно, че експедицията изравя от земята някаква древна конструкция, изградена изцяло от камък. Централната зона беше заобиколена от високи десет-дванадесет метра стени. Елъри я наричаше Крепостта. Там имаше множество широки вътрешни дворове, заплетени коридори, водоеми и зърнохранилища. Но когато разкопките напреднаха, археолозите откриха каменна ограда, простираща се през цялата долина. Онзи, който беше строил това забравено съоръжение, не го беше направил за един ден.
Палатките, приютили временно тридесетчленния екип на Елъри, скоро се превърнаха в по-стабилни постройки, които за пет месеца се удвоиха и утроиха. Самите рако започнаха да прииждат в долината да наблюдават разкопките, а мнозина се хващаха на работа като слуги или копачи и не след дълго на около миля от човешките жилища изникна селище от колиби и землянки.
Всяка вечер, след като се нахранеха, Елъри събираше екипа си на съвет — хората му разказваха какво са открили през деня и обсъждаха значението му, а Уилкок слушаше очарован, опитвайки се да проумее, доколкото може, чутото.
Когато след приключването на предварителните разкопки се установи, че съоръжението е построено от милиони камъни, пренесени от скалистите възвишения на петдесетина мили от долината, в центъра на всяка дискусия неизменно заставаха строителите на Крепостта. Горе-долу половината от екипа смяташе, че тя действително е построена — може би преди цяло хилядолетие — от рако или някое родствено племе, но Елъри и някои от останалите поддържаха мнението, че съоръжението е прекалено сложно, за да е дело на рако или на друго змийско племе, които досега не бяха показали с нищо, че някога са имали могъща цивилизация, паднала до нивото на варварството. Напротив, те явно и преди са били също толкова примитивна раса, която общуването с човека дори е издигнало на по-високо ниво.
Въпросът, на който привържениците на Елъри не можеха да дадат отговор, се свеждаше до едно: какво е станало със строителите на Крепостта? Ако това бяха рако, значи, те все още обитаваха същия район… Но ако бяха хора или някоя друга космическа раса, защо не бяха оставили никаква следа? Бяха намерени няколко скелета на змии, но от това не можеше да се заключи, че те са били единствените обитатели. Елъри стигна до извода, че по-вероятно змиите са били работници или слуги, а защо не и роби? Ако пък някаква епидемия или война беше покосила строителите, къде са техните останки? А ако са си заминали, тогава къде са отишли?
— У дома си — предположи Елъри, когато Уилкок, който още се мъчеше да схване терминологията, една сутрин на закуска му зададе отново този въпрос. Двамата седяха на верандата на къщата, която Уилкок си беше построил, докато траеха разкопките.
— Защо тогава Комитетът по картография не разполага с карта на Каримон и дори не є е дал име, преди Вайълит Гарднър да я открие? — настояваше Уилкок. — Ние, хората, не сме се връщали към варварството, поне не и откакто летим в Космоса. Би трябвало да има някакви свидетелства.
— Ние никога не сме колонизирали Рокгардън, преди да се появи Вайълит Гарднър — отговори Елъри. — Аз се отказах от тази хипотеза още преди седмици. Просто хора не биха издигнали такова съоръжение, дори и да са захвърлени случайно тук без оръжие и да нямат никакво средство да се защитят от враждебно настроените змии. — Той поклати глава. — Не, трябва да е била друга раса.
— Тогава къде са те сега?
— Или са мъртви и в такъв случай един ден все ще попаднем на останките им — ако не тук, то някъде, където са отишли. Или са се върнали у дома, където и да е този дом.
— И все пак не разбирам защо рако да не са построили това нещо? Така би могло да се отговори на въпроса, какво е станало със строителите.
— Едва ли — каза Елъри. — Ако са го построили те, тогава защо им е трябвало да го напускат? Крепостта е практически непристъпна, има водоизточник и обработваема земя. Само някаква катастрофа би могла да накара обитателите є да я изоставят. — Той замълча за миг. — Вие видели ли сте досега някакви признаци на катастрофа?
— Не — отговори Уилкок. — Но може би някаква болест…
— Ако ви връхлети епидемия, вие бихте ли напуснал града, за да обработвате земята и да живеете в землянка?
— Бих се опитал да избягам от болестта.
— Която ще тръгне заедно с вас.
— Да, но ако съм чак дотам примитивен, аз няма да го знам — възрази Уилкок. — Ако нямам никаква представа от медицина и хигиена…
— Тогава щяхте да сте дотам примитивен, че да не сте в състояние да построите тази крепост — отсече Елъри и се изправи. — Не, трябва да е била друга раса — такава, за която нищо не знаем.
— Може да е била местна — не от змии, някаква друга, която да е измряла — предположи Уилкок.
Елъри се изсмя.
— И не е оставила след себе си никаква следа по цялата планета — само тази крепост?
— Не можете да сте сигурен в това, докато не разкопаете цялата планета — упорстваше Уилкок.
— Радвам се, че проявявате такъв интерес към нашата работа, Ричард, но не е ли по-добре да оставите предположенията и хипотезите на специалистите?
— Не исках да ви дразня — оправда се Уилкок. — Просто е много трудно ден след ден да гледаш какво се разкопава и да не проявиш любопитство.
— Не се дразня, но наистина трябва да се връщам на обекта. По-късно ще поговорим.
Той си тръгна, оставяйки Уилкок да си блъска главата върху проблема за Крепостта. През това време Тбона и Мбани, двамата слуги рако, наети няколко седмици преди това, прибираха масата след закуската. Няколко минути Уилкок безучастно наблюдава как двамата отнасят чиниите и подносите в кухнята, почистват масата, метат и мият пода на верандата.
Той все още не беше излязъл от унеса си, когато към него тихо се приближи Тбона.
— Човеко Ричард — обади се той на диалекта на рако.
— Какво има? — сепна се Уилкок.
— Искаш ли чая си сега?
— А, да. Благодаря, Тбона.
Тбона изчезна в кухнята и само след минута се появи с поднос, на който бяха красиво наредени чашка с чинийка, миниатюрна каничка със сметана и голяма кана силен чай.
— Днес няма ли да ходиш да копаеш? — попита прислужникът.
— Защо, ще отида малко по-късно — отговори Уилкок.
— Двамата ми братя се наеха на работа вчера.
— Радвам се да го чуя.
— Да — продължи Тбона. — Те ще живеят при мене на другия край на долината. Не ги бях виждал много време. Хубаво е, че пак сме заедно.
— Сигурен съм, че ще се чувстваш много добре — Уилкок си наля чаша чай.
— Аз се чувствам добре, защото ми харесва да работя в къщата. — Прислужникът замълча за миг. — Само че те не са много добре.
— Ако чуя, че някой търси прислужници, веднага ще ги препоръчам — обеща Уилкок, като добави сметана и разбърка чая.
— Не, не — спря го Тбона. — На тях не им харесва да работят като прислужници.
— Тогава защо въобще са започнали работа тук, след като не се чувстват добре?
— Те работят там, на оградата — Тбона посочи с ръка към отдалечения край на долината, — но искат да работят на Крепостта Каримон.
