съдържаха не само доводи от морално естество за връщането на Крепостта Каримон на змиите. В една дълга и подробна глава се изброяваха обидите, нанесени на народа му от управниците хора, и накрая се даваше наистина ужасяващ отчет за редовните побои, на които беше подложен от момента на арестуването си.
Затворникът по някакъв начин успяваше да изнася части от книгата си навън, всеки път по няколко страници. Правителството надуши работата точно преди да започне печатането є в Талами, арестува всички, които имаха някакво участие в проекта, и унищожи матриците.
Управниците обаче не знаеха, че има още едно копие на ръкописа и че той вече се печата на Земята, докато в Талами конфискуват всички примитивни печатни преси. Скоро книгата вече се четеше из целия Спирален ръкав, човешкият печат заставаше зад каузата на змиите, а след още една година секретарят на Републиката, който се намираше на половин галактика разстояние, на Делурос VIII, написа гневно протестно писмо до Рокгардън, възмутен от отношението към змиите въобще и към Гобе в частност.
Независимо че представителите на човешката раса на Рокгардън продължаваха да отстъпват многократно по численост на местните, правителството стигна до заключението, че въпросът не може да се реши от само себе си и трябва то да намери най-ефективното решение. Роберт Гобе най-накрая беше съден за подстрекателство към безредици и бунт, беше признат за виновен и обесен следващата сутрин на дървото на Джаланопи.
Онези, които протестираха срещу този акт — а те не бяха малко, бяха арестувани на място. На някои беше нанесен побой, други си тръгнаха невредими, а за част от арестуваните повече не се чу нищо. Протестите се разредиха и отслабнаха, на змиите беше забранен достъпът до крепостта на Уилкок и само след месец животът на Рокгардън навлезе в обичайното си русло.
Единствено името Каримон, постепенно излязло от употреба преди смъртта на Вайълит Гарднър, беше възродено и присъстваше неизменно в разговорите на змиите, но вече с ново звучене.
V. Езерото на Питърсън
Емили Питърсън стоеше на самия край на стръмния бряг и оглеждаше малката долина с течащата през нея Пунда в северната част на земите на фаните.
— Е? — попита техническият є ръководител.
Тя продължи да се вглежда в реката още известно време, после насочи вниманието си към холографската карта, която джобният є компютър прожектираше точно пред нея.
— Мисля, че е по-добре да направим пет малки вира вместо два големи — отговори най-сетне тя и нареди на компютъра да нанесе бележките на картата. — Реката е много малка за търговско корабоплаване и при този вариант пораженията върху рибата и животинския свят ще са незначителни. В края на краищата нали всичко се прави заради тях. — Тя поклати глава с недоумение. — Редно е да се предположи, че щом са решили да правят национален парк, би трябвало да изберат район, който да не е подложен на ежегодни засушавания, или поне да не внасят четиристотин червени хълма, всеки от които изпива стотина литра вода дневно.
— Ами такова ни е правителството.
— Освен това смятам да направим и няколко постоянни залива — добави тя, нанасяйки ги върху картата. — Тук Пунда силно се стеснява, а през сухия сезон в радиус от петдесет мили няма друга вода. Няма смисъл чак толкова да улесняваме задачата на хищниците.
— Добра идея — съгласи се техническият. — После могат да го нарекат Национален парк „Заливи Пунда“. Не звучи лошо.
— Добре, Александър — въздъхна тя и изключи компютъра. — Върни се в хотела и се свържи с компютъра в атинския ни офис. Трябва да започнем пресмятането на разходите.
— Вие няма ли да се върнете с мене?
Тя поклати глава.
— Искам още малко да се поогледам и да определя къде точно ще завиряваме.
— Добре. По-късно ще се видим.
Той тръгна към автомобила си, а Емили в продължение на два часа вървя по течението на Пунда. Опитното є око преценяваше местността, дълбочината и скоростта на течението и пътищата, по които ще минават животните, за да стигнат до бъдещите заливи.
Внезапно Емили дочу шум откъм храсталака. През ума є за миг премина мисълта, че е сама и без оръжие в този пущинак, но докато се оглеждаше за подходящо дърво, на което да се покатери, реши, че нито едно животно не може да се движи така тромаво.
— Ти ли си, Александър? — обади се тя. — Мисля, че ти казах да започнеш пресмятането на разходите.
— Не, не е Александър — отзова се нечий глас и след миг от храстите се появи мъж на средна възраст, слаб и жилест, с дълбок белег на брадичката. — Казаха ми, че мога да ви намеря тук. Само че никой не ми обясни колко ще трябва да се лутам — усмихна се той.
— Имате ли някаква представа колко нелепо изглеждате? — попита Емили, като хвърли подигравателен поглед към елегантния градски костюм на мъжа. — Какво, за Бога, е довело Джон Блейк в този пущинак?
— Намерението да ви открие — обясни той, отупвайки праха от дрехите си. — На какво законно основание се движите пеша из един национален парк, при това без комуникатор?
— Да не би да сте въвели и такъв закон сред многото, които сътворихте тази година? — поинтересува се тя, наблюдавайки малкото стадо бързоноги скокливци, които спряха да огледат мъжа за миг и бързо побегнаха в обратна посока.
— Може и да съм. — Той сви рамене. — Дявол да го вземе, никога не съм бил добре с ориентирането. И да ви бях викал, пак нямаше да можете да ми обясните къде сте.
— А как ме намерихте?
— Спрях до колата ви и тръгнах по реката. Слава Богу, че не се движехте на север вместо на юг, иначе можех да си вървя така цял ден.
Емили се засмя.
— Добре, а сега, след като ме намерихте, ще ми кажете ли каква е тази толкова важна причина, която ви е накарала да прелетите целия път от Атина дотук? Да не би Комитетът по опазване на природата да се е отказал от вировете или пък отново сте му орязали бюджета?
— Нито едното, нито другото. Вировете ще бъдат направени, но ако мисията ми успее, няма да ги строите вие.
— Така ли? — намръщи се тя.
— Имам за вас по-важна работа. Може би най-важната на планетата.
— Слушала съм ваши речи. Останах с впечатлението, че най-важната работа на планетата е да държите змиите в подчинение.
— Така е.
— Аз ръководя строителна компания, не затвор.
— Тогава ме изслушайте. Змиите са проблем на Рокгардън и ние сами ще си го решим. Няма нужда да идва някой и да ни казва какво трябва и какво не трябва да правим.
— Значи Републиката най-сетне се е намесила?
— На Републиката не є е работа да ни нарежда какво да правим — повтори Блейк. — Нашият свят не членува в нея.
— Аз може и да не съм съгласна с вашата политика, но в това напълно ви подкрепям. Проблемите на Рокгардън са си лично негови и Републиката няма защо да се бърка. — Тя се загледа в реката. Три витороги току-що бяха слезли на водопой. — И какво искат?
— Равни права за всички разумни същества — отговори Блейк. — Всеки да има право на глас.
— Правителството, предполагам, е отказало?
— Дайте на змиите избирателни права и те за един ден ще ни изхвърлят от планетата. Разбира се, че отказахме.
— Да, това е много интересно, Джон, и доста тревожно, но какво общо имам аз с тази работа?
