диалекта.
Тогава в битката се включиха пълчища езиковеди и повечето от тях провъзгласиха, че Уилкок не знае какво говори и че трябва да остави еволюцията на нечовешките езици на онези, които си изкарват хляба с това.
Още преди това правителството беше изявило желание да обезщети Уилкок за главоболията и му предложи земя в страната на фаните, но той беше решил да не се разделя с долината си. Крепостта Каримон го беше омагьосала и за да се издържа — все пак земята не му носеше никакъв доход, Уилкок построи малък хотел за туристи и ученици екскурзианти, които идваха да разгледат развалините. И тъй като Вайълит Гарднър добре се беше справила със земните си дела, принуждавайки змиите да преминат към парична икономика, първият хотел беше последван от още един, по-малък и не толкова елегантен, на около две мили от Крепостта, за появяващите се от време на време змии, пожелали да разгледат съоръжението.
И тогава, седем години след като се препъна в първия камък, Ричард Уилкок прихвана някаква невероятно опасна тропическа болест. Закараха го в Атина и в продължение на три седмици той се люшкаше между живота и смъртта, но в крайна сметка лекарите успяха да го спасят. Когато излезе от болницата, беше изгубил кажи-речи половината от теглото си, всичката си коса и по-голямата част от жизнените си сили, като му беше обяснено, че ако се върне в долината, се излага на сигурна смърт. Имунната му система беше сериозно увредена, затова се налагаше да прекара остатъка от живота си в града като полуинвалид.
Той не обърна никакво внимание на предупреждението и се върна у дома, в страната на рако. В продължение на три месеца като че всичко беше наред, после болестта отново го повали.
Уилкок умря в самолета на път за болницата.
Той не остави след себе си съпруга и деца, нито каквито и да било роднини. Книгата му беше донесла достатъчно пари, за да се покрият разноските по погребението и да се изплатят многобройните му дългове. Всъщност той беше един сравнително незначителен човек, чийто кратък живот не остави особена следа на Рокгардън. Единствената му заслуга се състоеше в това, че откри парче земя, натежало от камънак, и потърси мнението на специалистите.
Но ако животът му не остави кой знае колко забележими следи в историята на Рокгардън, смъртта му беше съвсем друго нещо.
Ричард Уилкок умря, без да остави завещание. Той знаеше, че имуществото му е достатъчно, за да се плати на кредиторите, но тъй като нямаше наслед-
ници, не намери за нужно да обявява последната си воля.
Правителството изчака двата полагащи се по закон дъждовни сезона, до края на които претендентите трябваше да предявят правата си върху наследството, свеждащо се на практика до долината с Крепостта Каримон, и задвижи официалния механизъм за изземане на земята в полза на държавата.
По това време някой си Милтън Джнома — един от първите рако, получили висше образование, и първият дипломиран адвокат, се обърна с петиция към съда, в която настояваше земята да бъде присъдена на народа на рако, като за изпълнители бъдат определени той самият и комисия от изтъкнати старейшини на племето.
Претенциите му се базираха на обстоятелството, че на тази земя е разположен исторически паметник с огромно значение за народа на рако. Използвайки като доказателство книгата на Уилкок, той твърдеше, че рако или техните предци са издигнали Крепостта Каримон и тъй като земята няма никаква селскостопанска стойност, правителството би трябвало без възражения да я върне на неговия народ, който се чувства духовен наследник на строителите на древния град.
Джеймс Елъри незабавно зае страната на съда, заявявайки, че Уилкок се е лъгал и че съоръжението е построено не от змиите, а от чужда раса. Той призова седемнадесет експерти, които се съгласиха с неговото заключение, а именно: нито едно змийско общество в историята на планетата, в това число и настоящото, не е притежавало опита и уменията, необходими за построяването на подобна конструкция.
Джнома възрази, че е далеч по-трудно да получиш диплома на юрист, отколкото да издигнеш каменна крепост, и подчерта, че се е дипломирал четвърти по успех в курс от петдесет души, оставяйки зад гърба си четиридесет и шест човека. Може би Елъри иска да каже, че никой от тези четиридесет и шест души не е достатъчно умен да построи каменна стена?
Съдът заседава в продължение на две седмици и свидетелите на двете страни изтъкваха такива взаимноизключващи се доводи, че най-накрая съдията вдигна ръце и отсъди: наличната информация за строителите на крепостта е съвсем недостатъчна и земята ще остане под държавна опека дотогава, докато не се установят със сигурност създателите на съоръжението.
Това успокои страстите… за шест дни.
После Джнома поиска повторно разглеждане на делото, базирайки се на нови доказателства. Той беше установил връзка с двамата прислужници на Уилкок, Тбона и Мбани, които бяха готови да свидетелстват, че господарят им, завръщайки се от лечението си в Атина, е изразил желание след време рако да влязат във владение на Крепостта Каримон и на цялата долина.
Съдията не разреши показанията им да бъдат внесени в протокола, тъй като според конституцията на Рокгардън змиите не се ползваха със същите права като хората и имаха различен статус, а това означаваше, че техните показания не могат да бъдат използвани като опровержение на свидетелите хора.
Тази нощ имаше вълнения в Атина, Талами, Мастабони и дори в една малка змийска колония отвъд водопадите Рамзи. На следващата сутрин Крепостта Каримон вече се беше превърнала в символ на равноправието за змиите от цялата планета. Тулабетите, които никога не бяха стъпвали в страната на рако, и фаните, невиждали в живота си жив рако, започнаха да обсаждат сградите на държавните учреждения, настоявайки Крепостта Каримон да бъде върната на племето. Ричард Уилкок, чието име не бяха чували допреди една седмица, беше оплакан като единствения човек без предразсъдъци на планетата, дори се понесоха слухове, че правителството е наредило да го премахнат, преди да е прехвърлил земята на двамата си прислужници рако. Последните от своя страна се издигнаха в съзнанието на змиите до верни приятели и сътрудници на Уилкок, а когато им беше отказано правото да свидетелстват пред съда, се превърнаха в официални мъченици на делото.
Не след дълго се появи и водач, както става винаги в такива случаи. Името му беше Роберт Гобе. Член на племето фани, прекарал няколко години на други планети и посещавал едни от най-добрите училища на Републиката, след завръщането си той разпали последователите си със серия от пламенни речи, в които призоваваше правителството да върне на змиите Крепостта Каримон. Гобе заявяваше, че всичко друго би било не просто оскърбление и неправда, а е равносилно на официално изразена позиция на правителството, че змиите не са нищо повече от животни в очите на господстващата раса.
Проблемът на Гобе беше в това, че змиите наистина не бяха нищо повече от животни в очите на господстващата раса, особено що се отнася до официалната държавна система, и след седмица на недотам ласкави предупреждения да бъде по-сдържан в изказванията си, той беше арестуван.
Тъй като беше фани, решиха да го интернират в страната на тулабетите, далеч от последователите му, затова го закараха в затвора в Мастабони. Но за голяма своя изненада при пристигането му там правителството установи, че тълпа войнствено настроени тулабети е обсадила затвора.
Гобе застана пред вратите и вдигна ръка за тишина.
— Те могат да ме затворят — заяви той, — могат да ме уморят от глад, да ме бият и да ме унижават, както биха могли да бият и унижават и вас, но не могат да ни поставят в по-лошо положение. Крепостта Каримон е наша и правдата най-накрая трябва да възтържествува.
Конвоят го повлече, но той успя да изрече още една последна фраза, която прехвърляше мост между неговия затвор и слушащото го множество:
— Дървото на Джаланопи още стои!
Много малко от присъстващите хора разбраха намека, но радостните възгласи на тулабетите се разнесоха на много мили наоколо.
Роберт Гобе беше хвърлен в затвора без съд и държан там в продължение на две години.
Той не си изгуби времето, а упорито се трудеше върху книгата си „Каримон ще бъде наш“, в която се
