изпълнява заповедите ви. Аз ви казвам, че не можете!
Пака замълча за момент, гледайки право в камерата, разположена неизвестно къде.
— Тази сутрин на среща от историческо значение Мозес Селабали, Роберт Пелинори, Джеймс Лаки, Уилсън Гребна и аз създадохме Обединен фронт на Каримон. От днес нататък ще действаме съгласувано, под единно командване. Всичките ни акции ще бъдат координирани и това ще продължи, докато Джон Блейк — а не подставеното лице Джана — публично обяви правото на глас за всеки жител на планетата.
Той замълча отново, за да може пълният смисъл на изявлението да стигне до зрителите, и продължи:
— Ваши противници вече не са рако, фаните, тулабетите, пангите и мескитаните. От този момент нататък имате насреща си каримонците, обединени от желанието да си върнат властта над родната планета.
— А къде, по дяволите, съм се родил аз според тебе, проклето влечуго! — изруга Блейк.
— Ние няма да сложим оръжие, докато не постигнем целта си — завърши Пака. — И ви обещавам едно, Джон Блейк: досегашните събития ще ви се сторят като нежен полъх в сравнение с бурята, която се задава.
Екранът отново избледня и Блейк, превключвайки останалите канали, установи, че и там се появяват същите смущения.
На другата сутрин бяха опустошени триста ферми, избухнаха и четири мини, при което бяха избити стотици работници — хора и змии.
Същият следобед хората започнаха да емигрират. Онези, които се бяха борили със стихиите, с плевелите и камънаците, със сушата и със змиите, сега решиха, че няма никакъв смисъл да продължават борбата. Привечер над петдесет души, които притежаваха собствени кораби, отлетяха, а още осемстотин поискаха изходни визи преди затварянето на правителствените учреждения.
Към края на седмицата близо двадесет хиляди човека бяха решили да напуснат планетата и Блейк за пръв път осъзна, че е на път да изгуби борбата. Той беше докарал военните действия до задънена улица, но ако броят на змиите с всеки изминал ден се увеличаваше, а този на хората, готови да продължат битката, намаляваше със същото темпо, нямаше да бъде далеч времето, когато войските на Пака и Селабали щяха да влязат в самата Атина.
И все пак Блейк не беше избран, за да наблюдава безучастно как хората губят господството си над Рокгардън, освен това беше от онези хора, които се борят най-енергично и успешно, когато са притиснати в ъгъла. Той прекара тази седмица в губернаторския дворец, кроейки стотици политически, икономически и военни планове, които отхвърляше един по един и преминаваше към следващия. Най-накрая, когато от всички тези проекти останаха само няколко смътни идеи и представи, той реши да направи посещение на отец Джана.
— Добър вечер, господин Блейк — поздрави го Джана, когато го видя да влиза в кабинета.
— Добър вечер, отче Джана. Имате ли нещо против да седна?
— Моля ви!
Блейк се огледа, обходи с пренебрежителен поглед мебелировката, създадена за хора, и седна в едно кресло, направено за змии. То беше неудобно, но губернаторът искаше да накара Джана да се чувства по- свободно.
— Как вървят работите? — попита той.
— Зле, господин Блейк. Казаха ми, че след изявлението на Пака съм получил повече от двеста смъртни заплахи, най-вече от съплеменниците си.
— От фаните? — учуди се Блейк. — Това е интересно. Мислех, че само тулабетите ще ви заплашват, защото сте от племето на фаните.
— Щом Мозес Селабали призовава да ме премахнат, те откликват, но не са склонни да приемат заповеди от Томас Пака.
— Мислех, че племенните вражди са изчезнали със създаването на този утопичен Каримонски фронт.
Джана поклати глава.
— Ще минат много поколения, преди племенните вражди да изгубят значението си на първостепенен фактор в живота на планетата — ако това изобщо някога стане.
Блейк си отбеляза това обстоятелство, в случай че за в бъдеще му потрябва.
— Ако не се смятат заплахите, как ви върви работата?
— Чувствам се напълно безполезен — призна Джана. — Правя всичко възможно да проумея тънкостите на нашата икономическа политика, но какъв е смисълът? Преминали сме към военновременна икономика, фермите ни са се превърнали в бойни полета и дори Голдстоун отказва да търгува с нас. Каква полза има да се знаят всички тези неща?
— Войната няма да продължава вечно. В крайна сметка ние ще победим и тогава един добър администратор ще има нужда от всички тези знания.
— Наистина ли смятате, че войната ще свърши? — попита Джана.
— А вие не смятате ли?
Джана въздъхна и поклати глава.
— Те са фанатици, господин Блейк.
— Вие искате същото като тях, а аз трудно бих ви нарекъл фанатик — отбеляза Блейк, палейки пура.
— Мисля, че е грях да се убива разумно същество, колкото и да не одобрявам действията му. Томас Пака би казал, че змия, която не желае до воюва за свободата си след цял век на подчинение, не е змия. Вие сте слушал и чел изявленията му, господин Блейк. От мига, в който произнесох клетвата си като губернатор, той ме нарича „човека Джана“.
— Всеки политик свиква да не дава ухо на оскърбленията — успокои го Блейк.
— Мисля, че не разбирате колко дълбоко е това оскърбление — отговори Джана. — Доколкото ми е известно, най-лошото име, с което може да бъде наречен човек, е „копеле“. А за моето племе „човек“ звучи далеч по-отвратително.
— Съжалявам, че ви въвлякох в тази мръсотия — промълви Блейк, който за своя изненада установи, че наистина изпитва известно съжаление, задето е използвал за своите цели това толкова наивно и добронамерено създание и на всичкото отгоре има намерение да го използва още.
— Това беше жест на доверие от ваша страна — възрази отец Джана. — Не сте могъл да предвидите последиците. Аз обаче трябваше да ги предвидя — добави той с горчивина.
— Може би, но сега не е време за съжаления — изрече Блейк. — Всеки ден губим хиляди хора, а Пака и Селабали изтребват онези, които са останали, докато Републиката продължава блокадата на цялата проклета планета и в същото време снабдява бунтовниците с оръжие и боеприпаси. Длъжни сме да предприемем някакъв ход, преди да са разрушили всичко, построено от нас.
— Имам един въпрос, господин Блейк.
— Да? Какъв е той?
— Не знам дали ще можете да ми отговорите, но това ме тормози от известно време насам. — Джана се намръщи, сякаш се затрудняваше да намери нужните думи. — Познавам Томас Пака едва ли не цял живот. Бяхме състуденти и тук, и на Лодин ХI и сме разговаряли много пъти, след като се върна от Делурос и започна да пише книгата си.
— И какъв е въпросът?
— Този Пака, когото виждам и чувам сега, не е същият, когото познавам. Сигурно му се е случило нещо, което го е направило така непримирим. Подозирам, че това е станало в затвора. Мислех си, че ако е бил подлаган на мъчения, ако е търпял физически тормоз, тогава публичното наказание на виновниците би могло… — Джана напразно търсеше подходяща дума, накрая сви рамене. — Не знам. Той никога не би споделил възгледите ми, но би могъл да мрази вашата раса малко по-малко… Може ли да се направи нещо по този въпрос?
— Той никога не е бил измъчван — увери го Блейк. — Аз дадох изрична заповед да се отнасят с него с цялото уважение, полагащо се на водач от такъв ранг.
