— Да?
— Можеш ли да дойдеш при стълбището? Май имаме работа.
— Веднага.
Йесмар се появи след петнадесет секунди, с малък черен пистолет в ръка.
— Наглеждай Мария за няколко минути — каза Картър. — Имам лошо предчувствие…
— Чакай, ще пратя хора с теб.
— Няма време.
Проследи посоката на течението, стъпваше безшумно по дебелия килим. Адреналинът и току-що инжектираният стимулант изостряха сетивата му до краен предел. Напрегнат като пружина, Картър се качи до първата площадка на стълбите. Музиката остана някъде долу като призрачен фон. Провери монитора на екипа — бяха минали пет минути, откакто всички се бяха отчели. Изруга наум. Безброй неща можеха да се случат за пет минути.
Промъкна се до прозореца на следващата площадка, приклекна и надникна в тъмното. Не успя да види нито един от заелите позиция снайперисти — но това не означаваше, че не са там.
Тръгна през широката площадка, ослушваше се. Протегнатата му ръка следваше лекия полъх на вятъра.
Спря пред една широка тежка врата. Опря длан върху дървото.
Облиза устни.
„Трябвам ти“ — прошепна му Кейд.
Нищо не ми трябва, горчиво си помисли Картър.
Бутна леко и отстъпи настрани. Вратата се отвори. Картър надникна, след което се вмъкна безшумно вътре с насочен напред пистолет. Стаята бе тъмна. Бързо включи осветлението…
Нямаше никого.
Тръгна към отворения прозорец — процеп с ширина седем-осем сантиметра. Погледна навън, после надолу, видя малка кална следа на дървения перваз… и внезапно осъзна, че е ясна мишена на фона на прозореца… Отмести се бързо в мига, когато куршумът 22-ри калибър направи стъклото на сол и се заби в гипсовия таван.
Претърколи се върху килима, скочи на крака и се втурна…
— Пробив, червеният етаж, сектори 15–20… — изкрещя в предавателя. — Повтарям,
Изскочи в коридора и изненада някаква облечена в черно фигура. Браунингът изрита два пъти в ръката му и неканеният гост рухна на пода, като се мъчеше да запуши дупките в гърлото си.
Картър се огледа наляво и надясно. Отнякъде се чуваха писъци и викове за помощ. Затича се към стълбите и в същия миг няколко изстреляни от оръжие със заглушител куршума разцепиха дървото на перилата. Метна се напред и се претърколи, блъсна се тежко в стената. Очите му се спряха върху куршумите в парапета, разцепеното дърво и треските. Прецени ъгъла, надигна се и изстреля пет куршума, след което скочи и се затича към стълбите.
Безшумният автомат остави черта от дупки в стената зад него. Картър скочи през пет стъпала; браунингът изрита още веднъж в ръката му. Шестият куршум улучи нападателя, папрати го да се търкаля надолу по оставащите стъпала и го просна на площадката.
Никакви гости… в салона нямаше никого…
Мамка му, изкрещя Картър наум.
Спусна се предпазливо по стълбите и коленичи до трупа, за да е по-малка мишена. Радиостанцията завибрира в ръката му.
— Картър, Йесмар съм. Мария е с мен в кухнята. Жълто, сектор 34. В салона са шестима. Събраха гостите на едно място. Всички са тежковъоръжени.
— Видях сметката на двама — тихо каза Картър, докато сменяше пълнителя. — Стойте там, ще дойда. Гостите стояха в салона, мълчаха смаяно. Картър бавно надникна зад ъгъла; облечен в черно нападател стоеше на стража, въоръжен със заглушен Uzi-K2. Картър изстреля три куршума и се втурна в обратната посока, към кухнята. Докато влиташе през вратата, куршумите разцепиха дървената каса. Просна се на плочките и се плъзна по корем между стоманените шкафове. Кракът му изрита вратата и я затвори.
— Йесмар? — изкрещя Картър.
— Насам — чу се вик от едно от съседните помещения.
Картър надникна над шкафовете и печките — по тях имаше врящи тенджери, наполовина приготвени порции, захвърлени ножове и нарязани зеленчуци. Не се виждаха никакви готвачи. Предпазливо, настръхнал, тръгна напред.
— Аз съм, не стреляйте.
Влезе в слабо осветена стая. Беше склад, пълен с чували, щайги и кашони с щамповани надписи на немски. Йесмар стоеше до бледата като платно Мария.
Погледите им се срещнаха и Картър разбра…
Нещо не беше наред…
Пистолетът се вдигна и се насочи към Картър. — Съжалявам, приятелю. Време е да умреш.
Картър леко кимна.
— Мисля…
Браунингът се вдигна за част от секундата и прати куршум право в лицето на Йесмар. Парчето олово влезе през нос и пръсна мозъка по една щайга със зеленчуци отзад. Йесмар се свлече на пода.
— … че някой си играе игрички с мен — довърши Картър.
— Картър — изхлипа Мария, изтича към него и се хвърли в обятията му. Той я прегърна за миг, после затръшна вратата. Озоваха се затворени като в гробница. Картър отиде до трупа на Йесмар и го претърси. Взе глока му, пъхна го под колана си, взе и резервните пълнители.
— Какво става? — попита Мария.
— Кофти — изсумтя Картър. — Как са успели да проникнат В специалните части, мамка му? Или играят големи пари, или има нещо друго. Нещо, което не разбирам.
— Къде е чичо?
— Май имаме ситуация със заложници. Шестима са… — Думите на Йесмар отново прозвучаха в съзнанието му. Номер ли беше това? Нещо бе прекалено изчистено. Прекалено механично.
Мозъкът му се бореше с изводите, сякаш се мъчеше да подреди разсипан пъзел.
— Да се махаме оттук. Трябва да излезем от къщата.
Радиостанцията завибрира.
— Да?
— Снел съм. Трима от снайперистите ни са мъртви. Къде В Йесмар?
— Мъртъв е — каза Картър. — Вътре има поне шестима нападатели. Убих двама. Дявол знае колко още се спотайват Къде ли не. Какво предлагаш?
— Къде си?
— Жълто, сектор 18, до задната веранда.
— Мария с теб ли е?
— Да.
— Излез навън, останалите сме тук. Трябва да изведем Мария.
— Ще отидем до вътрешната врата и ще ви чакаме. Край.
Изключи радиостанцията и погледна Мария.
— Кофти, както ти казах. Трябва да спазваш всяко мое нареждане, ако искаш и двамата да се измъкнем живи. Разбираш ли?
— Какво?
Картър я хвана за раменете и я раздруса.
— Разбираш ли, момиче?
— Да, да. Ох, боли!
Картър отпусна хватката си.
— Виж сега какво ще направим. Те мислят, че ще излезем от задната врата. Не знаят, че съм убил Йесмар. Аз…
