виеше между краката му. Ревът на колите зад него го накара да се разсмее още по-силно, докато се носеше по неосветената алея през гъстата гора. Внезапно намали, при което се килна напред от рязката промяна в скоростта, и изключи с палец фаровете на мотора. Двигателят изрева и стрелката трепна, когато превключи няколко скорости…
Ревът на автомобилите бързо наближаваше. Браунингът загърмя — и Кейд изпразни цял пълнител в предното стъкло на първата кола. БМВ-то рязко зави надясно и се блъсна в едно дърво; обезобразеният труп на шофьора изхвърча навън. Кейд отново натисна газта и видя как стрелката на спидометъра затанцува. Предното колело се вдигна във въздуха и Кейд се прилепи към резервоара; вдигна 160 км/ч, включи отново светлините и се наведе ниско надясно, когато предното колело най-сетне докосна земята и коляното му забърса настилката миг преди от стъпенката да изскочи дъжд от искри. Натисна газта още повече, усмивката му се разшири и преследването бе забравено, когато моторът достигна умопомрачителните 385 км/ч — крайния предел на двигателя.
— Адски харесвам моторите — прошепна Кейд във виещия вятър.
Далеч отзад замъкът Шваленберг се озари от растящото цвете на огромна експлозия. Огънят бушуваше, захапваше, поглъщаше и се носеше нагоре към нощното небе. Кейд натисна спирачки и остави дълга диря, после моторът най-сетне спря. Той погледна назад и се намръщи.
Термичните експлозиви бушуваха в нощта и пурпурното пиете се отвори, за да погълне луната.
Кейд наведе глава, натисна газта докрай, понесе се по пътя, като го остави зад себе си ивица изгоряла гума, и изчезна в Чернотата на немската гора.
Картър седеше сред дърветата и слушаше ромона на малкия водопад, който падаше в един кръгъл скален басейн. Около очите му имаше огромни кръгове. Очуканият, разнебитен, издраскан и покрит с кал мотоциклет бе наблизо, едва-едва скрит под купчина клони и листа.
Уморено си поигра с ЕКуба. Сините цифри примигнаха под нежното му докосване. Активира аварийния сигнал и усети как устройството леко завибрира, когато мощният предавател заработи на къси импулси.
Отпусна глава на тревистия бряг и усети как ромонът на течащата вода успокоява душата му. Прекалено много въпроси обаче раздираха ума му. Прекалено много спомени от миналото се мъчеха да излязат наяве.
Сега бе повече от ясно. Беше капан. Капан за него.
Потрепери. Някой го искаше мъртъв, при това наистина бързо. Но защо беше цялата тази сложна постановка с охраната? Естествено — за да го отделят от Спиралата… да го спипат, когато е съвсем сам. Щом трябваше да
А Мария…
Поклати глава. Беше го изиграла; а сега бе ранена с куршум в рамото, а може би мъртва и погребана. И всичко това за какво? За да убият
Фойхтер и Мария. И двамата бяха от Спиралата… и двамата се бяха опитали да го убият. А както изглеждаше, в предателството бяха замесени и хора от германските специални сили… както и в последвалата експлозия. Какво ставаше, мамка му?
След като Кейд бе поел контрол над него, развилите се събития бяха като замъглен сън, лишен от цветове. А от… — по дяволите, кажи думата —
Загледа се в малкото бяло цвете в ръката си — Мария Балашев му го бе дала в градината. Сега беше увехнало. „Лъжец“ — се бе обадил Кейд. Като никога, бе съвсем прав. Картър прокле демона в душата си.
„Нито веднъж не съм губил охраняван от мен човек“.
Лъжа, целяща да вдъхне увереност. Ама че комедия на ситуациите! Беше охранявал собствения си убиец… а сега? Мъртва ли беше? Дали лежеше до Фойхтер, в студената гробница на прадедите им?
„Трябваше да го убия“.
— Още не мога да повярвам, че я застреля — тихо каза Картър.
„Да бе, май се размеквам, мамка му. Трябваше да пусна куршума в шибаното й лице. Никога не оставяй жив враг зад гърба си. Ти си виновен, Картър. Отравяш кръвта ми, отслабваш решимостта ми, пикаеш в ума ми…“
— Отравям… разкарай се на майната си от мозъка ми, Кейд.
Усети как Кейд се маха. Арогантността, омразата и яростта му останаха като бледа червена драскотина в задните ъгълчета на ума му; постепенно угасваше, докато тъмният му близнак го оставяше насаме с вкиснатите му мисли.
Хвърли мъртвото цвете и се изправи, протегна се и разкърши врат. Ставите и прешлените изпукаха от освободеното напрежение.
Защо не го бяха убили по-рано?
Замисли се. Може би експлозията бе нарочно подготвена — вероятно не само за него, но и за гостите? Нещо обаче се беше объркало и Картър бе преебал всичко, така че на Фойхтер и Мария не им оставаше нищо друго, освен да му видят сметката. Може би.
Завъртя ЕКуба в дланта си и изпрати доклада до Спиралата.
Майната му, помисли си. Нека те го измислят! Можеше пък да открият и какво е станало с ЕКуба…
До ушите му достигна ниско бръмчене, носеше се някъде над гората.
Зачака търпеливо. Вертолетът изскочи пред него, завъртя се ниско над дърветата и докосна земята. Въртящите се перки разлюляха клоните. Картър изтича към кабината, от която го гледаше сериозното лице на Лангън.
— По-бързо! — извика пилотът. — Имаме си опашка.
— Опашка ли?
Лангън кимна, докато Картър се настаняваше и закопчаваше колана.
— Сложи резервния шлем, може да имам нужда от помощта ти. Каквато и да е била шибаната ти мисия, определено си разритал гнездото на осите. Някога използвал ли си биокулярно зрително поле в реалновремева бойна ситуация?
— Какво?
— Карай.
Двигателите изреваха и хеликоптерът се издигна в бързо спускащия се мрак.
Състояние на играта
4
Руската ракетна подводница клас Тайфун 941 „Москва 16“ се носеше през черните води] на 130° северна ширина и на 160 километра южно от ледената шапка Гелц. Големите перки бавно спряха въртенето си и съдът притихна, стаен и тъмен в студения мрак — неподвижен, дебнещ и заплашителен, матовочерен.
Юрий Колгар, капитан първи ранг от 19-а подводна дивизия, барабанеше с пръсти по бюрото и се взираше в показателите на екрана. Вдигна поглед към матрос Барцов и видя разтревоженото изражение на гладко избръснатото му младежко лице. Усмихна му се топло и го освободи.
През последните четири месеца руснаците си сътрудничеха със Спиралата в опит да сложат край на един нововъзникнал вътрешен проблем — вълната масови бунтове и безредици, предизвикани от разпространяваната от мафията синтетична дрога, която бе сграбчила тънещата в нищета работническа класа за топките и я влачеше надолу по пътя към наркотичния ад. Дрогата, носеща прозвището лимонова водка, бе направила водещите мафиотски кланове още по-богати и могъщи, но излезе прекалено солена на правителството — финансово, политически и, естествено, социално. Спиралата бе призована като последно средство за смазването на нелегалния внос на лимоновата водка.
Предишния ден „Москва 16“ следеше един безименен съд заподозрян в трафик на наркотика. Беше с размерите на боен кораб, с неизвестен произход, и бавно плаваше на североизток, недалеч от Арктическото крайбрежие на Русия.
