ярки.
— Винаги си прекалявал с драматичните ефекти — навъсено отбеляза Наташа, загледана в питието си. Премести се по-близо до огъня: въртеше чашата си в ръка, явно потънала в мисли.
— Какво искаш? — попита той, след като най-сетне проумя, че тя няма да наруши сама мълчанието.
Огънят пращеше и Картър започна да се чуди дали го е чула.
— Откъде знаеш, че искам нещо?
— Мина повече от година — въздъхна Картър. — Още ли работиш за онези търговци на роби от Спиралата?
— Естествено. Ролята ни става все по-значителна с всеки ден. — Тя се усмихна. — Имаме работа за теб.
— А! — Картър въздъхна, стана и отиде до прозореца. Снегът валеше гъсто и бързо, през снежинките в далечината можеха да се различат върховете на Бен Макдуй — сиво-сини, стръмни, въодушевяващи. Вятърът виеше и въпреки горящата камина Картър потрепери. Бодна го разочарование при мисълта, че не може да види замръзналото езеро.
— За соло изпълнение ли става дума, или за работа с някоя ударна група?
— Соло. Охрана.
— Вече приключих със Спиралата — почти прошепна Картър, обърна се и загледа Наташа изпод тежко спуснатите си клепачи. В съзнанието му проблясваха образи от събития, които би предпочел да забрави, кошмари, които никога не би пожелал да преживее отново. Тя стана плавно и грациозно, пристъпи към него, прегърна го през раменете и малко се наведе, за да го погледне в очите.
— Зная, че си отказал последните четири мисии. Както и всички предложения на Спиралата, които са твой прерогатив. Но това дойде от върха. Наистина е важно.
— Винаги е важно — горчиво отбеляза Картър.
— Нещата стават все по-зле — прошепна Наташа. — Светът се променя, Картър, а ти се
Млъкна, когато видя изражението му, и мислено се наруга. Не беше постъпила честно. Картър беше добър. Не. Беше най-добрият. А след битката при Кайро 7… имаше правото да живее и почива както му харесва…
Пое дълбоко дъх.
— Виж, аз искам да го направиш — каза тя и бавно се притисна до него. Устните им се докоснаха и известно време той я остави да го целува. Дъхът й бе сладък, допирът — мек и подканващ.
— Защо?
— Поставям се на мястото на момичето. Младо, самотно, уплашено. А ти си най-добрият, Картър.
— Дрън-дрън. — Все пак я целуна и усети вкуса на „Лагавълин“ върху устните й. — Ами Джакс? Или Скот? Евънс?
Последва дълго мълчание. Наташа извърна поглед и се втренчи в огъня, сякаш водеше някакъв спор със самата себе си. Картър долови нещо в изражението й. Наташа знаеше нещо — някаква тайна, която не искаше да споделя.
Усмихна се със стиснати устни, посегна и я погали по бузата. Тя се обърна към него и облиза пресъхналите си устни.
— Предложих
— Коя е тя? И защо трябва да ми пука?
— Мария Балашев. Деветнадесетгодишна. Племенница на граф Фойхтер.
Картър я изгледа втренчено. Отраженията на пламъците танцуваха в дълбоките й кафяви очи. Затърси в изражението й… Поклати глава. Не бе сигурен какво всъщност търси.
— Фойхтер? И къде, по дяволите, отивам?
— Не трябваше да ми позволяваш да те манипулирам.
Картър гледаше хипнотичната извивка на устните й. Преглътна с мъка. „Колко време живея като отшелник?“ Колко време без устните й, без меката й кожа, без стегнатия и корем…
— Не мога да се сдържа, Натс. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Къде отивам?
— В Шваленберг, Германия, в долината на река Везер. Моята родина, Картър. Недалеч от родното ми място.
— Везер? Това не беше ли мястото, където магьосникът — измамник прилъга плъховете и ги изби?
— Може и така да е. Не съм следвала история — каза Наташа.
— Нито филология, както виждам.
— Фойхтер се числи към Спирала_Q в Саудитска Арабия. В момента е на обиколка в Германия, за да изнася лекции на агентите на Спиралата и за празненствата по случай няколкото му постижения в разработката на процесора. Много от работещите по проекта бяха разположени в Германия — да кажем, от съображения за сигурност…
Картър сви рамене и въздъхна. Разтърка уморените си очи, после погледна Наташа.
— Ще останеш ли?
Последва нова пауза. Наташа сложи ръце в джобовете си и го изгледа сериозно. Стоеше с наклонена глава и свити устни, прекрасните й кафяви очи бяха непроницаеми. Картър осъзна, че е пораснала — узряла — по един чудесен начин за годината, през която не я бе виждал. Осъзна също, че я желае повече от всичко на света… повече от
„А ти се отказа от нея. Кур сплескан. Отпрати я“ — подигра му се мислено Кейд.
Стисна зъби и се застави да не обръща внимание на вечно заядливите наблюдения на досадния глас в главата му. Начукай си го, Кейд.
После се насили да се усмихне и вдигна поглед към внезапно омекналото лице на Наташа.
— Не тази вечер — прошепна тя и се усмихна. — Но ще се видим. Може би когато се върнеш.
— Искаш да кажеш — след година — две, когато Спиралата отново има работа за мен и реши, че една евтина усмивка е достатъчна, за да купи услугите ми ли?
Наташа пристъпи към него и постави пръст на устните му.
— Когато се върнеш от Германия.
— Обещаваш ли? — Обещавам. Вземи.
Подхвърли му малък куб. Беше мек на пипане, голям горе-долу колкото кибритена кутия. Матовата черна сплав блестеше, легнала удобно в дланта му.
— Нов модел?
— Версия 4,2. ЕКубовете се развиха доста от времето, когато работи за последен път за нас.
— Така ли? Пак ли е със същите основни функции?
— Да.
ЕКубът бе стандартното електронно комуникационно устройство на Спиралата. Работеше с операционна система ICARUS V4,2 и имаше 12GHz RISK процесор и 256 гигабайта статична RAM. Бе плътен — без движещи се части — и много здрав; можеше да разпознава глас и пръстови отпечатъци; да върши работата на усъвършенствано GPS устройство — да ориентира във всяка точка на света, да праща данни право на централните компютри на Спиралата и така да позволява на организацията да държи под око най-добрите си агенти. В черната му кутия се спотайваха и няколко скрити и много хитри дребни трикове.
Наташа взе палтото и ръкавиците си и тръгна към вратата и стръмните стълби.
— Кога се връщаш в истинския свят, Картър? Липсваш му, знаеш ли?
— Уединението ми харесва.
— Не беше това въпросът.
Тогава отговорът е — когато намеря причина да го направя.
Тя го изгледа дълго, после се обърна и излезе. Той я слушаше как слиза, след това отиде до прозореца и се загледа в Дима от автомобила. Колелата се въртяха бясно, колата остави две дълбоки ивици в прясно натрупания сняг и се отдалечи. Скоро задните светлини изчезнаха в пустотата.
Внезапно се почувства ужасно самотен.
Известно време се взираше в снега, след това се втренчи в ЕКуба, наместил се в шепата му като някакъв малък китайски пъзел. Стисна го и устройството оживя — по повърхността му пробягаха мънички
