Спирала

— Тъкмо почна да се захлажда, а след малко слънцето пак ще изгрее.

Зачакаха. Появи се благодатен ветрец и леко раздвижи пясъка. Натс донесе от БМВ-то вода. Картър пи жадно и й върна бутилката.

— Трябва да я пестим — тихо каза Наташа.

— Там долу ще има вода.

— Май си абсолютно сигурен, че ще влезем.

Картър се ухили и я стрелна с тъмните си очи. Усмивката му бе усмивка на акула.

— Винаги влизам.

Пак погледна през мерника и видя как един пилот-некс скача от кабината на хеликоптера и отива към товарната рампа на огромната машина.

Задържа дъх.

Прицели се.

И стреля.

Куршумът улучи некса в тила. Той се просна на земята и оплиска пясъка с кръв. Картър огледа района в търсене на още врагове…

Фойхтер се появи и закрачи към ландроувъра.

— Започва се… — промърмори Картър.

Наташа изпълзя до Картър и се взря към далечния ландроувър. Той тъкмо потегляше.

Още едно изщракване.

Картър издиша.

Ландроувърът поднесе и се заби в пясъчния бряг край пътя.

Всичко бе тихо. Неподвижно. Спокойно…

И настъпи… моментът…

Картър го предвкусваше — прекрасния момент на отплатата. Усещаше паниката на Фойхтер в колата. Шофьорът му бе получил куршум в главата и кръвта му бе опръскала целия автомобил. Двигателят бе угаснал или работеше на празни обороти. Какво да прави? Накъде да бяга?

Дясната предна врата се отвори. Съвсем бавно. Главата на Фойхтер се подаде за миг, после изчезна. Преценяваше разстоянието, което трябваше да измине — а то бе осветено от лампите на Спирала_Q, които го превръщаха в такова идеално импровизирано стрелбище, че Картър бе повече от сигурен, че в момента Фойхтер псува.

Скъпите му обувки най-сетне докоснаха пясъка и Фойхтер хукна, размахваше ръце като луд, снишил глава… истински спринт, при това със скорост, която доста изненада Картър.

— Доста е бързичък за старец! Тича, сякаш животът му зависи от това — спокойно отбеляза той и натисна спусъка. Гилзата отлетя настрани. — Което си е самата истина, разбира се.

Фойхтер се просна на пясъка.

— В моменти като този наистина обожавам професията си — отбеляза Картър. Продължаваше да се усмихва. Гледаше през мерника как с изкривено от болка лице Фойхтер с мъка се изправя и куцука към прикритието на Спирала_Q.

— Къде го улучи?

— В десния пищял. Боли, та се не трае.

Натисна отново спусъка. Фойхтер отново се просна на пясъка и остана да лежи.

— Левият пищял. Право в десетката.

Продължи да наблюдава още известно време, проверяваше за други часови, охрана или за проклетите нексове. После стана и вдигна карабината и двуногата.

— Да идем да си поприказваме с него. Може и да е склонен да сътрудничи, как мислиш, Натс?

Наташа не отговори.

Фойхтер лежеше на черния път, водещ към Спирала_Q, и се чудеше какво го е сполетяло.

После си спомни шофьора — един-единствен куршум влетя през предното стъкло на ландроувъра и се заби право в лицето му.

Паниката.

Бягството.

Болката в крака. Вълни от болка…

После втория куршум…

И сълзите.

Изскимтя от болка, седна и огледа двете дупки от куршуми. Финият плат на костюма му бе продупчен, беше се впил в раните. Лепкава кръв течеше от раните-близнаци и попиваше в пясъка.

Кръв…

Вдигна рязко глава и изпълнените му с паника очи се впериха в мрака. Къде беше шибаният снайперист?

И… нима това е той? Картър?

Поклати невярващо глава. Подобно нещо не може да ми се случи, помисли си. След всичко, през което преминах! И тогава разбра положението. Беше прострелян в краката. Който и да се целеше в него, го искаше жив. И сега идваше насам…

Стисна зъби, претърколи се по корем и запълзя. Костюмът му се напълни с пясък. Грижливо сресаната му тъмносива коса стана на мръсни сплъстени кичури. Спокойното му пресметливо лице се покри с бръчките на страха, на разбирането, на времето…

Фойхтер плачеше от безсилие и гледаше как моторът бавно се приближава по пясъка. Изпъшка и запълзя по-бързо, влачеше безполезните си крака, пръстите му се вкопчваха в праха, в камъните и пясъка, счупените нокти се забиваха, дращеха…

Огромният тих мотоциклет спря. Фойхтер чу тежка обувка да докосва земята и инжектира усилията си с психологически кокаин; не се обърна, не погледна назад, не изпита абсолютно никакво любопитство, изпълваше го единствено примитивният животински инстинкт да оцелее… да продължава да пълзи напред… да остане жив, да избяга…

Чу се метално изщракване — звукът на вкаран в цевта патрон. Той се просна изтощен по очи. Подхранваните от болката сили го бяха напуснали. Нямаше сила дори да се обърне по гръб…

Тежките стъпки го приближиха. Спряха.

Нещо метално го смушка в гърба.

— Още ли си жив, мръснико?

— Жив съм — тихо каза Фойхтер. — Знаех, че ще се върнеш, Картър. Видях го в очите ти в Шваленберг…

— Не обичам да ме предават — рязко го прекъсна Картър.

— Беше по необходимост.

Две ръце го сграбчиха грубо и го обърнаха по гръб. Той погледна нагоре към лицето на Картър — много по-изтерзано от времето на последната им среща, с още по-изкривен нос, покрито с много порязвания и драскотини. Очите му бяха тъмни, мрачни, безмилостни, устата — противен разрез, разкриващ зъбите му. Зад осезаемата му злоба стоеше Наташа с глок в едната ръка и браунинг в другата. През маранята на болката му изглеждаше разтреперана, на ръба, оглеждаше се нервно дали не са забелязани… а Картър бе съсредоточен, тъмните му очи сякаш пробиваха като бургии дупки в душата на Фойхтер.

— Колко още са останали тук? — изсъска Картър. Юмрукът му сграбчи скъпото сако на Фойхтер и го дръпна. Фойхтер усети миризмата на пот, примесена с аромат на кафе.

Усмихна се.

— Да не би да си нервен, Картър?

— Нервен? Двамата с Натс искаме да чуем някои шибани отговори.

— Или какво? Ще ме убиеш? Аз вече съм мъртъв, Картър. QIII вече е компрометиран. Аз бях смъртник, очакващ екзекуцията си… А ти… ти закъсня. — И Фойхтер започна да се смее.

Картър поклати глава.

— Имахме един тип в Циндао. Бивш парамедик. Работеше като наемник за различни страни в Далечния изток. Наричахме го Иглата. Заради уменията му на палач. Можеше да накара свиня да се закълне, че е