„Благодаря — тихо каза Кейд. — Няма да съжаляваш“.
Очите му се отвориха — и видяха разтревоженото лице на Наташа. Усмихна й се отпаднало. Слънцето се подаваше над хоризонта и лъчите му плъзваха като медени нишки из просторите на Руб ал’Хали.
— Обичам те — тихо каза той, седна и почна да проверява кубинките си за скорпиони.
Наташа го прегърна, положи глава на гърдите му и прошепна:
И аз те обичам, Картър.
Той погледна надолу — погледна темето й, късата тъмна коса, фино оформения череп, деликатните длани, прегърнали тялото му. И не можеше да разбере защо се чувства толкова долнопробен. Толкова сакат. Толкова лош. Сякаш бе продал душата си на дявола.
Караха през целия ден. Тежките гуми на БМВ-то летяха над неравни пътеки и виещите се коловози, достойни за най-трудните кросови писти. Пресичаха пресъхнали речни корита и ивици движещ се пясък, пътуваха през скалисти хълмове и през огромни безплодни пустоши.
Погледът на Картър зад покритите с пясък очила не се откъсваше от хоризонта. Бързо приближаваха първите координати, посочени от Лангън като вероятно местоположение на комплекса Спирала_Q. Намали скоростта и бумтящия звук на двигателя затихна, сменен от едва чуто мъркане.
Разтърка замислено наболата си брада.
— Искам също да знам откъде са влезли шибаните нексове в играта? Къде са ги обучавали? От каква националност са? И откъде знаят толкова много за Спиралата? Наташа сви рамене.
— Те са убийци, това поне е ясно. А Спиралата знае повече за тях, отколкото казва.
— В тях има нещо сериозно прецакано.
Наташа кимна и прокара пръсти през влажната си от потта коса.
— Може би са били част от плана. Може би нексовете или който ги контролира — са се опитвали да ти дадат малко допълнителна скорост. Да те накарат да ги заведеш до баща ми?
— Може би — горчиво се съгласи Картър. Видя сълзите в очите й. Пресегна се, хвана я за ръката и избърса една сълза от брадичката й. — А може би е още жив. Нищо не е сигурно.
— Мисля, че и двамата не го вярваме.
Картър кимна.
— Хайде, Натс. — Подкани я толкова нежно, колкото бе по силите му. — Стегни се. Стигнахме едно от възможните места, посочени ни от Лангън. Трябваш ми във форма.
— Де да можехме да ги проверим всички от въздуха — въздъхна тя и хвърли поглед към безкрайната пустиня, която се простираше пред тях.
— Много по-бързо щеше да стане, вярно — изръмжа Картър, превключи на скорост и подкара мотора.
Зад скалистия хребет светът се разтвори пред тях и видяха…
Още пустиня.
— Нищо — ядно изсъска Картър.
— Давай напред, следващото място е съвсем наблизо.
— Да, само на няколко километра — горчиво каза Картър.
— Ето го.
Нощта отдавна се бе спуснала над пустинята, но бяха продължили да пътуват, за да избегнат жегата. Веднъж бяха спрели, за да проверят горивото, но БМВ-то бе пустинен мотор и имаше огромни запаси в допълнителните резервоари, скрити в рамката му и във всяко свободно място. Можеше да пропътува стотици километри, без да има нужда от допълнително зареждане.
Нямаше и най-малък намек за ветрец. Горещият въздух не помръдваше, но все пак бе по-добре, отколкото през деня. Без да обръща внимание на струйките пот, които се стичаха по тялото му, Картър се съсредоточи върху сглобяването на карабината. Оптичният визьор се закрепи с щракване на мястото си и Картър погледна през него, за да направи някои допълнителни настройки.
Наташа присви очи в сумрака. БМВ-то бе скрито зад скалите зад тях, двигателят му тихо пукаше.
— Виждаш ли нещо?
Картър наблюдаваше през визьора. Бе закрепил стабилно карабината на стойката. Ръцете му работеха плавно и сръчно, Вкара патрон в цевта.
— Не много — отвърна. — Сградата е огромна, по-голямата част от комплекса очевидно е под земята. Много слаба активност за такова голямо нещо. В момента търся външната охрана.
— Мислиш ли, че ще е трудно да проникнем вътре?
— Мисля, че QIII, поне според слуховете, е най-мощният процесор на света. А ние се намираме на ничия земя. Не е възможно това да е най-слабо укрепената сграда в историята на вселената.
Сложи пълнител и отново погледна през визьора. Наташа му подаде цифровия изправител на мерника. Картър го провери внимателно с набитото око на оръжеен експерт, постави го на мястото му и затегна няколко винтчета.
— Какво се надяваш да видиш?
— В идеалния случай — Фойхтер. Но не съм чак толкова оптимистично настроен. Ще съм доволен и на малко задръстени пазачи — това ще ни даде време и възможност да се промъкнем. А след това… започва ловът. Искаме отговори на въпроси, като например кои или какво са нексовете и какво, по дяволите, става със Спиралата.
Настъпи мълчание, нарушавано от време на време от шумоленето на някой гущер по пясъка. Картър внимателно оглеждаше сградата, за да не пропусне и най-малкото движение. От всичко най-много мразеше изненадите.
— Я виж ти — каза най-сетне.
— Какво?
— Поразмърдаха се — отвърна Картър. — Заслушай се и ще чуеш как излитат хеликоптерите. Издигат се в облаци прах. Напускат Спирала_Q.
Изчака още известно време, като продължаваше да оглежда. Шумът от хеликоптерите заглъхна.
Наташа надникна над билото. Спирала_Q се простираше долу пред нея, модерен комплекс сред древния пейзаж. Единственият етаж бе изцяло от стомана, алуминий и блестящи затъмнени стъкла. Изглеждаше съвсем не на място в пустинята.
Видя светлините на последните камиони да се движат към портала. Въоръжените стражи се виждаха като далечни петна. Почеса зарастващите си рани. Болката бе почти изчезнала, но на нейно място се бе появил досаден сърбеж.
— Виж ти кой изпълзя от дюните. — Гласът на Картър бе мек и съвсем тих, почти като мъркането на котка.
— Кой?
— Моят стар приятел граф Фойхтер. Каква приятна изненада.
Размърда се в пясъка. Наташа разчете езика на тялото му, познаваше го от ученията по стрелба, в които бе участвала по време на обучението си и на службата си в Спиралата. Нагласяше се по-удобно. Приготвяше се. Очакваше действие. Искаше най-добрата позиция за стрелба…
Картър свали предпазителя на карабината.
— Какво си намислил?
— Ще го застрелям тоя мръсник… мамка му, изчезна! Влезе в сградата. Като някаква шибана хлъзгава змия е.
Гледаше как още два камиона потеглят и се отдалечават от Спирала_Q. Запита се разсеяно с какво ли са натоварени. Това бе развоен център, изследователска лаборатория, а не фабрика.
— Имаш ли цигара?
— Питаш ме вече за двадесет и седми път.
Картър измърмори нещо неразбираемо, но най-вероятно лишено от хумор или такт. — Какво ли не бих дал за глътка „Лагавълин“ — каза накрая и се усмихна. За момент бе свалил очи от мерника. Намигна й и прокара ръка през все още мократа й от пот коса. — Мамка му, каква жега.
