Спирала

Защо? — мислено изкрещя тя.

Защо правят това?

Защо ги избиват? Защото знаят прекалено много ли? Заради изтичането на плановете?

Потеше се. Внезапно я обзе паника. Изтича до гардероба и измъкна пътна чанта. Започна да хвърля разни неща в нея — бельо, обувки с високи токчета, грим…

Внезапно спря.

Какво правиш, по дяволите?

Сграбчи чука, хукна към вратата и отново рязко спря. Можеше да са в коридора. Или в асансьорите. Можеше да почукат всеки момент на вратата — нексове с автомати, готови да я застрелят…

Облиза устни.

Мисли. Как да оцелееш?

Вдигна глава и погледна нагоре.

Климатикът тихо съскаше.

Домъкна един стол, стъпи на него и с помощта на зъбците на чука изкърти алуминиевата решетка. Щеше да е доста тясно, но… но нима имаше избор?

Изтича в спалнята и разхвърли дрехите по пода. Върна се, изрита стола, който бе използвала, скочи, хвана се за ръба — той се впи в пръстите й, — набра се и се вмъкна в тясното пространство на хоризонталната алуминиева шахта. С треперещи ръце нагласи решетката на мястото й и зачака с бясно биещо сърце.

Изминаха две минути.

Чу го — съвсем тихо изщракване. Вратата се отвори. Три некса се вмъкнаха в апартамента като призраци. Движеха се съвсем тихо, общуваха със знаци. Бързо провериха стаите и се събраха в дневната.

— Няма я. — Гласът бе мек, почти женски.

— Ще я открием.

— Докладвай. Ще се върнем след десет минути и ще проверим пак. Сложете кръстче на името й.

После излязоха.

Джесика запълзя заднешком в шахтата. Студеното течение я караше да трепери, а от близостта със смъртта се разтрепери още повече. Не мога да повярвам, повтаряше си. Просто не мога да повярвам…

Самодоволство, прошепна умът й.

Животът ти бе прекалено добър.

Мислеше се за недосегаема. За кръстоносец, тръгнал да сподели QIII, да помогне на човечеството — точно каквито бяха думите на Гол; беше заподозрял, че са му пробутали фалшиви планове, и двамата заедно доказаха, че наистина е така…

А сега?

Сега тя бе на мушката.

Отново потръпна, после се разплака.

Утрото наближаваше.

Фойхтер стоеше до един от огромните камиони с пустинна маскировка, пушеше пура „Вегас Робайна“ и се наслаждаваше неимоверно.

Подухна лек ветрец и понесе песъчинки върху обувките му.

Гледаше лениво как се появяват още нексове, как влачат тела по пясъка и ги хвърлят в камионите. Някои от грамадните машини вече бяха заминали, повечето се бяха качили по рампите в транспортните хеликоптери, които отлетяха сред рев на двигатели и бушуващи пясъчни вихрушки, за да отнесат доказателствата. Два камиона поеха ролята на примамка и потеглиха през пустинята към предварително уточнен сборен пункт.

Комуникаторът избръмча.

— Да?

— Приключваш ли вече? Всичко ценно ли е извадено?

— Цялата свързана с QIII техника е прехвърлена на мобилната дивизия. Остава само да се поставят експлозивите. Веднага ще пратя нексовете.

Едрите му зъби проблеснаха под слабата светлина на флуресцентите лампи.

— Добре. Не искаме да оставим на Спиралата нищо, което да й позволи да дублира прекрасното ни отроче, нали, Фойхтер? Ти вземаш телата… значи оставаме без… ъъъ… експериментални образци. Нанобиолозите започват да се изнервят. — Последва дълга пауза. — Някакви проблеми?

— Една служителка липсва. Е, ако нексовете не я открият, шибаната експлозия определено ще й види сметката.

— Добре, Фойхтер. Друго?

— Саудитското правителство ще се вбеси, когато взривим базата. Бяха много доволни, когато Спиралата избра да построи новаторски развоен отдел точно тук.

— Майната им.

— Имате ли вести за Картър?

— Да. Оказа се прав — поел е към Руб ал’Хали. Определено е по петите ни, макар че нямаме представа за точното му местоположение. Може би е тръгнал да търси теб, Фойхтер? Може би не му е харесало, че си размахвал пистолет под носа му в Шваленберг? Може би иска да разбере защо не си умрял? Интересен разговор би се получил, не мислиш ли?

Хуморът на Дюрел определено бе извратен.

— Останах с впечатление, че ще се погрижите за него.

— Работя по въпроса.

Връзката прекъсна. Фойхтер изплю пурата и я стъпка в пясъка. Изведнъж вкусът й бе станал отвратителен.

— Хей, вие! — извика на двама нексове. Те се обърнаха към него и лишените им от емоции бакърени очи проблеснаха. — Вземете черните чанти с експлозивите от камион 15G.

Нексовете тръгнаха мълчаливо, с пестеливи движения. Фойхтер се огледа нервно.

Защо се притесняваш? — подразни го собствената му параноя. — Навсякъде около теб има въоръжени нексове. Картър не може да припари.

Последва смях. Дълбок, кух, подигравателен смях.

Нексовете се върнаха с кожените чанти. Фойхтер грабна едната и следван от слугите си, тръгна към сградата и спря при стражата на входа.

— Намерихте ли я вече?

— Не, сър — отвърна мекият глас.

— Търсете тогава! — Не успя да скрие нотката на паника в гласа си. Пое дълбоко дъх. Гадеше му се от пурата и се изплю на пясъка. — Не трябваше ли да сте най-добрите, по дяволите?

— Да, сър.

С бясно туптящо сърце Фойхтер влезе в хладните дълбини на сградата. Да ти го начукам, Картър — помисли си.

Да ти го начукам.

Джесика Рейд се бе свила в тесния вентилационен тунел. Над нея бе провиснал сноп жици. В ръката й имаше малък монитор. Сълзите бяха спрели; мозъкът й работеше с пълна сила.

Познаваше наблюдателните системи на Спирала_Q като петте си пръста — в края на краищата нали беше помагала за създаването им. Като всички хакери, беше оставила свои собствени вратички — полиморфен код, който се изплъзваше от търсачките на колегите програмисти и й осигуряваше достъп до… до всичко.

Гледаше камионите и транспортните хеликоптери. Видя как Фойхтер хвърля пурата си и грабва някаква черна чанта. Гледаше със замъглени от сълзи зачервени очи как изчезва в сградата. Напрежението я