изгаряше. Напрежението в сърцето й, в гърдите, в душата й. Изяждаше я. Джесика знаеше — знаеше, че чака да умре и че няма абсолютно никакъв начин да им избяга. А и къде щеше да иде? Какво можеше да направи?
Намираше се насред шибана
Сълзите отново потекоха. Изпълни се с отвращение към самата себе си заради слабостта си, ненавистта се превърна в самосъжалени, тя се хвана за главата и продължи да плаче. Внезапно всичко бе изпаднало в хаос, бе настанала пълна лудница. И защо всичко това се случваше тъкмо на нея?
Сълзите спряха. Тя тихо се изсекна в ръкава на пижамата.
Колко време й оставаше?
Щеше да им отнеме часове да претърсят всички вентилационни шахти. В края на краищата сградата на Спирала_Q бе
Може би щяха да се откажат?
Не, отвърна някакво мъничко черно ъгълче в душата й.
Никога няма да се откажат.
Ще те търсят, докато не ти видят сметката…
Облиза устни. Трябваше да обърне играта. Тя бе жертва, а нексовете, Фойхтер и Спирала_Q бяха хищниците. Ловците. Трябваше да смени ролите. Да превърне враговете си в жертви. Но как?
Как?
И изведнъж идеята я озари като изгряващо слънце.
Обърна се. Бавно запълзя в шахтата.
Изведнъж се бе оказала с мисия.
Имаше цел.
Трябваше й нещо, за което да се пазари.
А щом вече веднъж бе копирала плановете на QIII, със сигурност щеше да успее да го направи отново.
Фойхтер поставяше с вещина малките пакети на стратегически места в сградата. Движеше се предпазливо, нащрек. Оръжията, които носеше, му вдъхваха увереност срещу такива като Джесика Рейд…
Къде се бе дянала тая кучка?
Нямаше значение. Осемнадесетте кубчета мощен експлозив скоро щяха да я накарат да съжалява, че не е заминала с някой от камионите. Куршум в черепа бе лека смърт. Виж, изгарянето е нещо доста неприятно…
Коленичи в коридора и хвърли поглед на чертежа. Целият комплекс бе разделен между него и три некса. Постави една малка кутийка до вратата на някогашния кабинет на Йохансен. Стана, огледа се и продължи към следващата точка. Кожената чанта в ръката му ставаше все по-лека и по-лека.
Най-сетне стигна до главната зала на програмистите. Токът бе спрян и всички защити бяха изключени. Главните компютри на QIII с всички терминали и дъщерни системи бяха притихнали, студени, мъртви.
Въздъхна.
Мисълта за Картър продължаваше да не му дава мира.
Да взривим тая тъпа база и да си обираме чукалата, помисли си.
Отиде до централната конзола и завъртя няколко ключа. В широката метална плоскост зейна малък отвор. Нямаше обозначения, отбелязващи местоположението на QIII. Процесорът се освободи от цокъла си и се озова в ръката му — малък черен куб, тъмен, безизразен, съвсем безинтересен на вид. Той го повдигна нежно, кожата му потръпна от студената му тежест. Прибра го под дрехата си.
Мина през залата, коленичи до централния компютър и намести последния експлозив — той се залепи на мястото си и му намигна със зеленото си око. Фойхтер извади монитора и пусна непотребната вече чанта на пода. Набра серия цифри. Малкият течнокристален индикатор на експлозива примигна и засвети в червено. Мигането му стана по-бързо, по-тревожно.
— Всичко наред ли е?
— Всичко е готово, сър.
Той накисна бутона за потвърждение.
Експлозивите из цялата сграда на Спирала_Q примигнаха в пълен синхрон.
Фойхтер кимна, прибра монитора в джоба на дългото си кожено палто и обърна гръб на лабораторията. Обърна гръб на мястото, където бе работил и живял и което бе наричал свой дом цели шест години.
Ще имаш нов дом, прошепна ироничната страна на душата му.
Скоро ще имаш цял нов
Срещна се с двата некса отвън. Бе останал само един камион и един чинук. Всички други хеликоптери бяха заминали. Огледа се нервно. Ландроувърът бе готов да влезе в търбуха на звяра — ламарините му бяха надраскани от праха и пясъка, затъмнените стъкла блестяха зловещо в сивия утринен сумрак.
Скоро…
Скоро слънцето щеше да засияе в небето.
А заедно с него — и сградата на Спирала_Q.
— Открихте ли я?
— Не. Смятаме, че е във вентилационните шахти. Да търсим ли още?
— Вие двамата — хвърлете още един поглед. Но имайте предвид, че не ни остава много време. Ако не я откриете, ще се наложи да я оставим да се пържи.
Изруга и потърка устни. Погледът му обходи хоризонта и той си наложи да се успокои, да успокои сърцето си. Тази кучка го бавеше. Трябваше отдавна да е заминал и да отпива от чудесното бордо, докато хеликоптерът го носи по студените въздушни течения към Спирала_мобил.
А някаква тъпа шибана курва го принуждаваше да чака в опасната зона.
Нексовете изчезнаха в сградата.
Последният камион потегли в облак прах към портала на комплекса. Фойхтер гледаше как прехвърля дюната и изчезва. Запали пура и се обърна нервно, щом осъзна, че е останал сам.
Качи се в ландроувъра и кимна на шофьора-некс.
— Скоро тръгваме. След… — погледна си часовника — след десет минути, освен ако не намерят онази кучка по-рано.
Шофьорът кимна, бакърените му очи срещнаха погледа на Фойхтер, след което отново се загледаха право напред.
Снайпер
18
Болката изпълваше Картър. Беше навсякъде. Ледената й игла бе забита в самия център на черепа му. Гризеше го, извиваше се, движеше се, пронизваше, дразнеше, подиграваше се. Червени светлинки танцуваха в празната чернилка, в която се бе превърнал мозъкът му. Черното и червеното го изгаряха, караха разкъсващата агония в главата му да се върти и да трепери. Искаше му се да изкрещи. Продължаваше безкрайно, вечно, секундите се превръщаха в минути, минутите в часове, часовете в дни, в години, в столетия и хилядолетия — и Картър намери убежище, внезапно откри вратата и избяга от болката в прохладната спокойна пустош на планинското плато.
Взираше се в неясните коридори на съзнанието си. Видя Кейд — просто сянка в сумрака на това мрачно място. Някаква ръка се протегна към него. Познаваше я. Собствената му ръка.
Болката го пронизваше, блъскаше го в скалите на безумието, сплескваше го върху нагорещената наковалня на лудостта.
Пое дълбоко дъх. Облиза напуканите си от пустинята устни. Погледът му срещна тъмните бездънни очи на Кейд. Бавно, сякаш против собствената му воля, ръката му се вдигна.
Дланите се докоснаха.
Плътта на Кейд бе студена като на мъртвец.
Пръстите му бяха вкочанени.
