и изчезват. Погледът му се стрелна към товарните хеликоптери — изоставени като дивеч, очакващ последния смъртоносен удар.
Остана приклекнал на мястото си. Отново чу странното скърцане — то се засили и премина в писък. Видя един от кабелите да се люлее неистово на вятъра и осъзна, че именно той му говори…
Опасност, каза скърцащо гласът.
Скъсано ли беше въжето?
Видя Свещеника. Движеше се предпазливо в сенките и Джем осъзна — прекалено късно, — че нексовете са заобиколили огромния мъж и сега са точно над него. Глокът се озова в ръката му и Джем започна да стреля…
Куршумите избиха искри от контейнерите и оставиха бразди в бетона. Свещеника рязко се извъртя… и с писък на разкъсван метал едно от огромните въжета на лифта се скъса. Оглушителен вой отекна над площадката и в долината долу. Едната половина полетя в черната пропаст, а другата се понесе към базата като дебела колкото китка гарота, която разсече дъжда и се заизвива като змия с огромна скорост по бетона…
Свещеника подскочи с невероятна за такъв едър човек бързина. Нексовете откриха огън от контейнерите. Въжето стигна до механизма на лифта, завъртя се и полетя през контейнерите, разбиваше дървото като стоманен юмрук и разсичаше всичко; удряше контейнерите с оглушителни трясъци, разкъсваше металната им обшивка, сграбчваше ги в мощната си хватка и ги влачеше с писък по бетона.
Изгубилите равновесие нексове скочиха, за да избегнат опасността.
Куршумите на Джем ги разсякоха на две.
Разнесоха се още трясъци — контейнерите се блъснаха в стената и най-сетне спряха. Дъждът продължаваше да се лее и Джем, все още приклекнал като навита пружина, се изправи и кимна на Свещеника. Двамата тръгнаха предпазливо към хеликоптерите, като оглеждаха опустошението — скъсаното въже, размазаните контейнери, телата и горящите останки от черния хеликоптер.
— Хубаво тихо влизане, а? — каза Джем, нави качулката си над очите, избърса потта от лицето си и запали цигара.
— Можеше да мине и по-гладко — съгласи се Свещеника.
— Колко време имаме според теб?
— Около половин час, ако сме късметлии — отвърна Свещеника. — Надявам се, че пилотът на хеликоптера не е имал време да се свърже с приятелите си, иначе ще си имаме компания по-скоро, отколкото ни се ще. Е, може пък Бог да ни се усмихва и всичко това да е минало незабелязано.
— Залагам на половин час — сардонично каза Джем. — Върви да огледаш наоколо. Виж дали не ни причаква още някой. Аз ще се обадя на Ники и Слейтър да си домъкват задниците по възможно най-бързия начин.
— Добре, чедо — с набожна сериозност рече Свещеника и изчезна в широките сиви тунели на Камъс– 5.
Джем довърши цигарата и извади ЕКуба си. Изпрати потвърждаващо „бип“ — бяха се разбрали, че това ще е сигналът Слейтър и Ники да ги последват с апачито.
— Добре, Камъс, да видим що за тайни криеш — промърмори той и като се мъчеше да успокои разтуптяното си сърце, тръгна след Свещеника в сивите скални недра на планината.
Джесика Рейд спря и се огледа виновно като заловено да краде бонбони дете. Облиза нервно устни, избърса потта от челото си и приближи голямата машина.
Ключът й за достъп леко влезе в ключалката.
Завъртя го.
Панелът се отвори. Тя набра сложна поредица цифри. Отвори се вътрешното хранилище и се видя ядро от щифтове и алуминиеви отливки.
Ядрото на данните на Спирала_Q.
Еталонът на Световния код.
Зародишът на логическото програмиране на QIII.
Тя набра още няколко цифри. Чу се съскане, един диск се пъхна в записвачката и след десет секунди информацията бе прехвърлена. Джесика извади мъничкия оптичен носител и загледа замислено повърхността му.
Държеше в ръцете си най-разрушителните данни на света — плановете на QIII.
Чертежите на
Усмихна се гадно. Да ви го начукам, главорези такива. Имам нещо, което ви трябва! Държа плановете на QIII и мога да построя колкото си пожелая други…
Замисли се за всички чертежи, за различните дизайнерски схеми и възли, отливки и механизми. Процесорът QIII бе невероятен хардуерен шедьовър — поставяш го на масата до обикновен компютър с най-примитивен инфрачервен порт — или дори още по-примитивен! — и той установява пълен контрол над всички ресурси на системата. Поставяш го до ДВД устройство, докато то предава данни, и QIII ще ги изсмуче от интерфейсните кабели или ще ги замени с други данни. Занасяш го в централата на Бритиш Телеком и го оставяш на някое канапе във фоайето — само след три секунди процесорът ще е овладял всички машини в сградата, след пет — в цяла Великобритания, а след десет — в целия свят, в това число и сателитните връзки.
Това бе дигитален паразит.
Можеше да контролира всичко и навсякъде.
Това бе Бог на всички процесори.
Разбира се, QIII работеше най-добре със специално разработените за него периферии като интегрираните цифрови и оптични връзки и сървъри. Но освен това, за разлика от „тъпите“ процесори, той бе в състояние да извлече максимума и от най-лошите ситуации.
Можеше да изтощи батериите в детските играчки от хиляда метра разстояние.
Можеше да управлява дистанционното на всеки телевизор в другия край на страната.
По дяволите, сигурно можеше и чорапи да пере…
Джесика Рейд протегна ръка и спря. Хвърли поглед през рамо. Почти очакваше да види въоръжен с автомат некс.
Беше сама.
Беше намерила една малка раница. Хвърли в нея диска — най-скъпото нещо от всичко наоколо — и се обърна… Едва сега забеляза малката черна кутия, закрепена към един от множеството сървъри.
Върху нея примигваше червена светлина.
Умът й заработи бързо. Нексовете бяха унищожили повечето от членовете на екипа, обявени за „излишни“ — явно под ръководството на самия Фойхтер, нейния шеф. А сега виждаше мигащо устройство в малка черна кутия. Трябваше да е бомба. Просто
Знаеше, че ако процесорът бъде
Преглътна с мъка.
Мамка му!
Изтри потта от челото си с ръкава на пижамата.
Обърна се и хукна приведена през лабораторията. Краката й шляпаха по хладните плочки. Мина през няколко защитени врати и се върна в коридора при вентилационната шахта.
