Джесика Рейд караше с пълна скорост. Ландроувърът имаше мощен двигател и летеше в нощта. Ресорите с лекота се справяха с неравностите, силните фарове разкъсваха мрака на притихналата преди изгрева пустиня.
Успях, тържествуващо си помисли тя.
Измъкнах се.
С плановете на QIII. С възможността да се създаде друг кубичен процесор Кван Тек трето поколение. Да се копира единственият съществуващ работещ модел. Единственият модел, зареден съвсем наскоро с данните на Световния код.
Джесика Рейд се усмихна. Реши обаче, че може би я преследват, и усмивката изчезна от лицето й. Погледна в огледалата, но в пустинята зад нея имаше единствено дълбок и непроницаем мрак. Кървавите петна по предното стъкло не допринасяха с нищо за успокояването на бясно биещото й сърце.
Избърса потната си длан в пижамата си и едва сега си спомни за кръвта. Погледна надолу към алените ивици и й се догади. Помисли си за приятелите и колегите си от Спирала_Q, които бяха избити и натоварени в камиони и хеликоптери, и насмалко да повърне. Преглътна. Преглътна страха си.
Беше свободна.
Можеше да промени нещата…
Можеше да засипе света с планове и схеми как да се конструира и настрои QIII; можеше да разкрие как точно работи Световният код; как може да се разкрива бъдещето с помощта на чиста математика, формули и код. Можеше.
Спирала_Q щеше да бъде ужилена, при това лошо.
Трябваше да се добере до мощен компютър. Осъзна в какво опасно положение се намира. Беше на път да съсипе плановете им. Щяха да поискат да я убият… но пък така или иначе вече искаха да я убият, нали? Дали бяха разбрали, че притежава плановете на QIII? Съмняваше се. В края на краищата нали се канеха да взривят сградата — бомбата едва ли бе поставена с някаква друга цел. Искаха да пресекат всяка възможност за пиратстване на кубичния чип. Но не можеше да разчита на това, не можеше да разчита на
Нещо обаче я смущаваше. Защо й е на Спиралата — която винаги бе смятала за идеалната организация, за която може да работи — да избива собствените си служители? И защо ще тръгне да унищожава своя собствена сграда? Защо да праща по дяволите проекта QIII?
Нещо в разсъжденията й куцаше. Нещо не бе на мястото си — като поставящия бомбите Фойхтер или убийците нексове по коридорите на Спирала_Q.
Не можеше да разбере защо й е на Спиралата да предприема подобно нещо.
Освен ако не е била предадена!
Загледа се в предното стъкло и в дупката от куршум, която й напомняше колко сериозни са тези хора — които и да бяха. Знаеха, че е все още жива; със сигурност щяха да следят всички летища… как тогава ще се измъкне от Руб ал’Хали? Знаеше, че Спирала_Q се ползва с подкрепата на саудитския режим, а това означаваше неизчерпаеми ресурси, стига
Какво да прави?
Съсредоточи се, мисли — заповяда си.
Отдалечи се колкото може повече от Спирала_Q.
Отърви се от колата.
Намери маскировка.
Двигателят се задави. Джесика усети вибрирането на педала за газта. Очите й се стрелнаха към таблото и оранжевата светлинна, която показваше, че е останала без… гориво.
— Ах ти, боклук — промърмори тя. — Как е възможно?
Двигателят се задави отново и млъкна. Колата продължи още малко по инерция и спря насред черния път. Джесика отвори вратата и моментално усети миризмата на бензин.
— Мамка му. Мамка му!
Огледа автомобила да намери нещо — каквото и да било, — което да й е от полза. Не откри нищо. Извади ключа от запалването, мина отзад и отвори багажника. Вътре имаше метална туба. Разви капачката и помириса. Вода.
— Е, поне няма да умра от жажда — промърмори кисело и тресна капака на багажника. Взе раницата, огледа се, пое дълбоко дъх и тръгна. Камъните се впиваха в ходилата й и тя наруга непредвидливостта си, скапания си късмет и най-вече шибания си избор да работи за шибаната Спирала_Q.
— Как си? — попита Наташа.
Той се усмихна и трепна от нападащата го откъде ли не болка. Погледна Наташа. През последните няколко дни сякаш се бе състарила с няколко години. Около очите й се бяха появили бръчки и тъмни кръгове от изтощение. Крайчетата на устата й вече не бяха извити нагоре. Тялото й сякаш бе… Картър затърси подходящата дума.
Изпразнено.
Подложено на изпитания отвъд възможностите на нормалното човешко тяло.
— Сякаш камила е танцувала върху главата ми поне час. А ти? Изглеждаш съсипана.
— Добре съм. Но трябва да си почина.
— И аз. Последните няколко дни си ги биваше, нали?
— И още как — въздъхна Наташа.
След кратка почивка и след като се увериха, че не са преследвани след унищожаването на Спирала_Q, двамата се качиха на БМВ-то и отново потеглиха през пясъци и камънаци. След около час Наташа забеляза нещо и потупа Картър по ръката.
— Виждаш ли?
— Колата на Фойхтер — каза Картър. — Ландроувърът, дето го надупчих…
— Кой ли я отмъкна все пак? — попита Наташа. Двамата се спогледаха и едновременно посегнаха за пистолетите си, докато мотоциклетът спираше на няколко крачки от спрелия джип. Не произнесоха думата „некс“, но мисълта за убийците бе първата, която им хрумна. Картър слезе от мотора, огледа пустия хоризонт, заобиколи ландроувъра и видя ключа на багажника. На седалките и пода нямаше нищо. Провери багажника. Той също бе празен.
— Усещаш ли миризмата на бензин?
Наташа кимна и попита:
— Мислиш ли, че е някой некс?
Картър пак се огледа. Сега, когато се намираха във вероятна конфликтна ситуация, не показваше никакви признаци, че е ранен — цялата болка бе изтикана някъде настрани, потисната от притока на адреналин.
— Не съм сигурен — промърмори Картър. Познатата тежест на браунинга му вдъхваше известна увереност. — Не ми харесва тук. Много е открито и все още сме прекалено далеч от Лангън.
— Да потегляме тогава.
Картър се качи на мотора и бавно минаха покрай изоставения ландроувър. Картър все така държеше браунинга.
През следващия час караха с повишено внимание. Слънцето се изкачваше стремително в небето и ги бичуваше безмилостно с лъчите си. Нямаше никакво движение и не видяха нито едно живо същество. Сякаш се бяха озовали на Луната — като се изключеше доста по-топлият климат.
Картър я забеляза пръв.
— Виж. Вдясно, успоредно на пътя.
Щом видя БМВ-то, жената клекна зад някакви камънаци. Но вече бе късно — острите очи на Картър я бяха открили.
Спряха и слязоха от мотора.
Картър тръгна по пясъка и викна:
— Излез!
Нищо не помръдна…
