Спирала

Набра се и отново се вмъкна в тясното пространство.

И тогава чу изстрелите.

Запълзя бързо. Не можеше да си обясни какво става. Пълзеше по-бързо, отколкото си бе мислила, че е възможно. Ръцете и лактите я боляха от блъскането в алуминиевите стени, потта се просмука в тънката й памучна пижама. Най-сетне стигна до целта си, завъртя се на задник и изрита решетката.

Скочи в една от подземните кухни, която бе посещавала неведнъж по време на среднощните си излети. Затича се — дишаше тежко като подгонен дивеч — покрай кошовете мръсни покривки, които никога вече нямаше да бъдат изпрани — никога вече нямаше да бъдат нужни. Прелетя покрай огромните притихнали миялни и сушилни и почувства с изпотения си гръб обвинителните им погледи.

Стигна тежката врата на изхода. Измъкна ключа си. Преодоля електронната защита… и излезе в нощта.

Лек ветрец погали тялото и душата й.

Потта й изстина и тя потрепери.

Затича, подгонена от страха от нексовете, от чувството за вина заради кражбата, от представата за огромната бомба, спотаена само на крачка зад нея. Оставяше дълбоки следи в пясъка — неизличими, сякаш стъпваше върху бързо втвърдяващ се цимент.

Стигна ъгъла на сградата и някаква първична част от душата й я накара да спре и да надникне зад стоманената колона. Видя автомобил — ландроувъра на Фойхтер.

Запромъква се към него. Погледна вътре, смръщи нос при вида на мъртвия шофьор и разплисканата кръв, огледа се бързо, отвори вратата и изтегли трупа на пясъка.

Качи се.

Затвори тихо вратата.

Остави пиратските планове на QIII на съседната седалка.

Хвана волана и потръпна от отвращение при допира с кръвта, после завъртя ключа. Непрекъснато повтаряше: „Моля те, запали, моля те, запали“ и се мъчеше да не обръща внимание на дупката в предното стъкло — тя беше точно срещу лицето й…

— Тя е една от нас, господин Картър. Наташа Молино е дъщеря на Гол и е на наша страна.

Няколко неща се случиха едновременно…

Отвън се чу могъщият рев на мотор. Ландроувърът на Фойхтер даде на заден, после полетя надалеч в мрака със светнали стопове…

Картър се обърна към Фойхтер и видя смаяното му лице и зяпналата му уста…

9-милиметровият глок изтрещя. Нексът се строполи и Картър престана да усеща притискането на дулото.

Картър бавно облиза устни, вдигна глава и я обърна. Спря поглед върху свелата очи Наташа.

— Да не се опитваш да ме убиеш? — попита я. — Пистолетът му можеше да гръмне!

— Наташа е една от нас — повтори Фойхтер. Гласът му бе тих, хипнотизиращ.

Картър се обърна изцяло към нея.

— И сега кого ще застреляш? Мен или него? Натс… пистолетът ти все още сочи към мен…

— Хвърли оръжието, сладурано.

И двамата се обърнаха. Нексът бе подхвърлил на Фойхтер малък черен пистолет, който сега се бе настанил зловещо в голямата ръка на германеца.

Наташа пусна глока на пода и го изрита.

— Имаш минута и половина за сбогуване. Наистина романтичен и подходящ край за всичко това. Самият Шекспир не би могъл да измисли по-добра трагедия! Толкова съвършена! Толкова завършена и цялостна!

„Дай на мен“ — обади се Кейд.

„Не сега!“

„Точно сега е подходящият момент, удобният момент, единственият момент…“

Фойхтер отново погледна часовника си и се усмихна. Картър погледна настрани към Наташа — лицето й бе непроницаемо. Преглътна и времето сякаш забави ход, разтопи се в гъста безкрайност и Картър усети Кейд в дъното на ума си — чакащ, наблюдаващ, преценяващ, слушащ и втурващ се, втурващ се бързо напред…

Кейд отвори очи…

И загледа актьорите на сцената в прекрасния и прост черно-бял свят. Хвърли се на колене и се претърколи — глокът се плъзна удобно в ръката му, сякаш двамата бяха идеално пасващи си съставни части на смазан блестящ механизъм, сякаш бяха готови за действие любовници…

Светкавично се извъртя и стана…

Фойхтер размахваше несигурно малкия си пистолет, насочен в погрешна посока — Кейд се бе движил прекалено бързо, глокът рязко се вдигна и немецът имаше време колкото да регистрира изненадата, когато Кейд натисна спусъка и шест куршума се забиха в тялото на Фойхтер, пробиха дупки в оголените му гърди и избиха във въздуха алени капки, които бавно полетяха във въздуха и се посипаха като лепкав душ по плочките на пода.

Главата на Фойхтер се отпусна върху разкъсаните му гърди — той гледаше собствените си проблясващи хлъзгави вътрешности. После много бавно се свлече настрани на канапето и замря.

— А това бе една доста стимулираща и неочаквана промяна — сладко отбеляза Кейд с изпълнен със сарказъм глас. Обърна се към Наташа и насочи пистолета към лицето й. — Едно погрешно движение и си мъртва. Една погрешна дума и си мъртва. Една шибана пръдня, момиче, и заминаваш на оня свят. Изчезвай отвън и докарай мотора…

Наташа изчезна.

Обхванат от радостна възбуда, Кейд изстреля още един куршум в отпуснатото тяло на Фойхтер. И още един. Отиде до мъртвеца и го сграбчи за брадичката. Загледа се в безжизнените му очи. Целуна го в устата, после с усмивка облиза кръвта от изцапаните си устни. Пусна трупа, изтича през помещението, взе беретата и браунинга, измърмори: „Не мога да попилявам такива шедьоври“ и спринтира към вратата…

Наташа бе дотикала тежкия мотоциклет отпред и Кейд, все така ухилен, сграбчи волана. Наташа се покатери отзад, Кейд запали двигателя и полетя далеч от бомбата с часовников механизъм, в каквато се бе превърнала Спирала_Q… Фарът разсичаше мрака, докато се отдалечаваха от развойния и изследователски център на Спиралата в Руб ал’Хали по гладкия път към портала и пустинята зад него…

Никой от двамата не видя фигурата, която изпълзя от разбития вход на сградата.

Последва пауза, секунди, продължаващи цяла вечност…

След това се разнесе едно-единствено, съвсем тихо метално „щрак“.

Влудяващ субзвуков тътен разтресе земята.

Разцъфна огромна топка от пурпурен огън и нажежени газове; пламъците се понесоха нагоре и навън; огромни петдесетметрови парчета бетон, камък, стъкло и стомана полетяха високо в нощното небе; огнената стихия се понесе с рев през пустинята…

— Дръж се! — кресна сияещият от вълнение и възбуда Кейд.

БМВ-то подскочи от взривната вълна на мощния експлозив…

И тогава се появиха пламъците…

… в мига, в който БМВ-то изкачи стръмния склон, предното му колело се вдигна високо във въздуха и моторът полетя в мрака. Ударната вълна го застигна и го блъсна жестоко отзад. Колелетата разсипаха въздуха, стихията ревеше — страховито освобождаване на енергия, изпаднал в безумна ярост бегемот, крещящ проклятия към света…

Пустинният мотоциклет се приземи тежко, вдигна завеса от пясък, после двамата изхвърчаха от седалката и се запремятаха безумно…

Пурпурен огън се извиваше с рев към небето.

Сякаш бе настъпил краят на света.