Спирала

изгарящия поглед на Картър. — QIII. Той е толкова мощен, толкова неимоверно мощен… Световният код изплю списък с имена, които биха компрометирали самото съществуване на процесора. Използва вероятностни уравнения, посочи кои ударни групи са най-опасните и кои трябва да се унищожат. Твоето име също бе в списъка.

— Не работиш сам, Фойхтер — тихо каза Картър. — Кой друг е в играта?

— Дюрел, един от висшите служители на Спиралата.

Името се откъсна с лекота от устните му и Фойхтер се усмихна вътрешно. Спомни си. Дюрел трябваше да се погрижи за Картър.

Погрижи се за това, шибаняк нещастен.

— Дюрел сортира списъка на QIII; той провокира Световния код. Той ти прати нексовете. Той бе онзи, който нареди унищожаването на ударните групи. Аз… — Погледите им отново се срещнаха. — По дяволите, Картър, аз съм само невинна компания.

Усмихна се и се видяха окървавените му зъби.

— Къде е този Дюрел?

— Да кажем, че е винаги мобилен.

Фойхтер отново се изсмя, пръскаше кървави слюнки.

— Къде е Дюрел, смотаняко?

— Не зная, Картър. Наистина не зная.

Картър се почеса по бузата и отново погледна Наташа — тя се бе отдалечила към вратата и държеше и двата пистолета насочени надолу. Очевидно не искаше да има нищо общо с това „измъчване“, но също толкова очевидно бе, че иска да чуе отговорите не по-малко от Картър…

— Гол мъртъв ли е?

— Така смятам.

— Значи знаеш за него?

— Само чрез Спиралата. Работихме заедно известно време, преди много години. По един проект, който бе… да кажем, закрит.

Картър го изгледа яростно. Фойхтер отвърна на погледа му, държеше се за ранената ръка. Прегърбената му фигура бе цялата в кръв.

— Какво са нексовете, граф Фойхтер?

— Нексовете… — Очите на Фойхтер се разшириха, на лицето му се появи странна усмивка, разкриваща пожълтелите от тютюна и изцапани с кръв зъби. — А… нексовете… те са… нещо друго.

Погледът му внезапно се насочи към нещо зад Картър, нещо навън, и Картър разбра, че са тук…

— Натс… — викна той, но гласът му се изгуби във внезапно избухналата автоматична стрелба. Стъклата на приемната на Спирала_Q се пръснаха с оглушителен трясък. Куршумите рикошираха от мраморните плочки и колоните, разкъсаха фино гравираното бюро на рецепцията.

Настъпи пълен хаос…

Внезапно всичко полудя…

А после…

Тишина. Само прашинките се въртяха в сноповете лъчи на вграденото осветление.

Картър запълзя зад редицата канапета и саксии и надникна иззад една мраморна колона. Видя Наташа, свита като зародиш зад вратата, притисната между стената и друга колона. Погледна го. Той й даде няколко бързи знака с ръце…

Стой там.

Чакай.

Провери оръжието.

Погледна наляво. Не можеше да види Фойхтер, но го чуваше. Отначало си помисли, че се дави… но след това със стиснати зъби осъзна, че се смее. Шибаният кучи син се смееше.

— Искаш да знаеш за нексовете ли? — извика Фойхтер. — Питай самите тях, Картър — давай, питай ги!

И отново избухна в смях. Картър насочи снайпера към вратата… завъртя окуляра, за да намести мерника на фокус. Първият, който прекрачеше прага, щеше да стане на кайма…

Всичко стана изведнъж…

Страшно бързо…

Нексовете нападнаха. Бяха трима. Картър натисна спусъка на карабината и видя как куршумът улучва първия в лицето и той се завърта във въздуха, преди да рухне на земята.

Другите двама проследиха мястото на стрелба…

Откриха огън…

Картър хвърли карабината и спринтира приведен през отделението на рецепцията, използваше за прикритие канапетата и саксиите. Куршумите рикошираха от мрамора в краката му. Метна се напред, претърколи се зад една колона, плъзна се по полирания под и се озова лице в лице с…

Наташа.

Браунингът литна във въздуха.

Картър улови познатото тежко очукано оръжие, опря гръб на колоната и се извъртя…

Нексовете бяха изчезнали.

Клекна, рязко завъртя глава наляво и погледът му обходи помещението. Първият некс лежеше сред локва кръв и мозък на мрамора. Единият му крак още потрепваше. Защо не ги чух? — изкрещя мислено.

„Сигурно са дошли за Кейд“ — обади се Кейд като призрак, шепнещ в съзнанието му.

Долови движението — по-скоро промяна в гъстотата на сенките. Промъкна се около колоната и видя некса — беше се спотаил в мрака до стъкления асансьор и оглеждаше помещението. Той също го забеляза, но браунингът на Картър вече бе вдигнат и стреляше, куршумите пищяха из приемната и се забиваха в некса.

Отстъпи малко, все така клекнал. Огледа се за Наташа. Беше се завряла още по-навътре в малката ниша до вратата. Добро момиче, помисли си. Не прави никакви глупости…

Дулото опря слепоочието му.

Последва дълга пауза.

— Никакви резки движения — разнесе се мекият безполов глас.

На лицето на Картър се появи гадна усмивка и замръзна.

„Ах ти, нещастник шибан — въздъхна Кейд. — Бяха трима! Знаеше го. Видя ги. Застреля двама. Третият се промъкна зад теб, докато стреляше…“

— Пистолетът на пода. Веднага.

С много бавни движения Картър остави пистолета си на мрамора. Оръжието изтрака.

— Стани. Бавно.

Картър се изправи, очите му трескаво търсеха някакъв изход от положението.

— Тръгни към Фойхтер.

Картър бавно тръгна. Не погледна към Наташа. Знаеше, че ги е чула. Продължи да върви, докато пред очите му не се появи…

Фойхтер.

Усмихваше се — въпреки раните, въпреки разкъсващата болка. Направо сияеше. С мъка се настани на раздраното от куршуми канапе и нехайно си погледна часовника.

— Три минути, Картър. Очертава се прекрасно зрелище.

„Питай го какво иска“ — каза Кейд.

— Какво искаш, Фойхтер?

— Разбираш ли, момко, тъкмо в това е разликата между теб и мен. Ти винаги искаш нещо. Докато аз… аз нищо не искам. Оставил съм се на смъртта. Всъщност дори съм изумен, че оживях толкова дълго. Сега единственото ми удоволствие е да гледам как тъпата ти тлъста муцуна се пръска на парчета. И да зная, че си умрял на тъмно. Че си умрял, без да получиш отговорите си. Че си умрял, питайки се какво е мястото на QIII, на Спиралата и на нексовете в този прекрасен пъзел… Наистина много подценяваш враговете си.

— Можеш да направиш едно добро дело, Фойхтер. Пусни Наташа. Тя няма нищо общо с това.