В автомобилното шествие на асфалта Кай забеляза да спира лимузина. От нея слезе една дама.
Позна партньорката си от играта първата вечер. Беше сама и бавно вървеше по улицата. Движението на главата, положението на раменете й му навяваха спомена и за друга картина: разговора с Фиола по време на танца на терасата в казиното. Стори му се, че това е същата жена.
Поздрави я и след няколко крачки тя изчезна в тълпата пешеходци. Кай погледна Мо Филби; изведнъж тя му хареса. Той извика Фруте и я погали поврата. Чу се музика. Беше спокоен; вече бе взел решение. Музиката на оркестъра звучеше като конфети и захаросани бонбони. Тенекиени неравномерни звуци сред противопоставящи се синкопи, които се преследваха, и после, изтощени, се връщаха към основната тема.
Нещо ставаше с тромпета; при високите тонове пърхаше, но щом звукът станеше по-дълбок и солиден, простенваше и само рядко успяваше да изкара верния тон. Най-сетне и тромпетистът — дебел червенобузест мъж — го забеляза. Той поклати глава, почукна и прослуша тръбата като доктор, дори надникна вътре, прокара пръсти върху клапите, поклати главата си по-силно, после и тромпета и най-сетне се отказа отчаян.
Постави инструмента в скута си, зачете нещо в нотната си тетрадка малко по-надолу. Изпуснал мелодията, той съвсем не знаеше какво да прави.
Доста време почукваше с крак в такт с музиката, но скоро престана; остана да си седи там с по детски безпомощна усмивка на лицето, бездеен и объркан, докато другите свиреха; силният, добре угоен мъж, чието чудно конструирано сърце и фино изваян, сложен мозък не можаха да победят един запушен тромпет.
Това се прие като велика загадка на безпощадната природа.
Когато се разделяха, Кай попита спокойно Мо Филби:
— Искате ли да се поразходите днес следобед с мен? Ще ми се да отида отвъд границата, имам да уреждам нещо. Ще бъде много мило от ваша страна да ме придружите.
Тя бе изненадана; не намери никаква връзка с предишния разговор и се съгласи веднага:
— По кое време?
— Ако не възразявате, ще ви взема в пет.
— Добре.
Тя помоли Мърфи да обядва с нея.
— Мърфи се превръща в трагичен персонаж — каза Лиевен, след като продължиха.
— В момента изглежда по-скоро смешен. — Кай си подсвирна.
— Но ще стане трагичен. За сега ръмжи и на двама ни; не знае кого да нападне. Познати са ми подобни ситуации — обикновено се хвърля към неподходящия.
— А вие да не би да знаете, кой е неподходящ?
Лиевен се замисли и отговори след миг:
— Естествено вие!
Кай се засмя. Понякога начинът ви на мислене е като у древните римляни.
— И двамата сме неподходящи.
— Не ви разбирам.
— Изобщо не мисля, че си правите илюзии. Знаете ли, че всичко това е без значение?
— В началото винаги изглежда така — каза Лиевен с чувство на превъзходство.
— Ще видите. Можем да се обзаложим. Филби е абсолютно равнодушна.
— Към нас засега, да. Но към Мърфи?
— Скъпи Лиевен, единственият шанс на тип като Мърфи е да разсее скуката, но веднага го зарязват, щом се появи нещо, което си струва. Тъй като всичко, което си струва, е преходно, има изгледи след това да го приютят отново. Затова той ще надживее другите. Най-голямата заблуда е да се вярва, че ценностите са дълготрайни. Това е опиум на апостолите на прогреса за масите, които иначе се настройват революционно или меланхолично. Ценното винаги е мимолетно, а посредственото остава. Затова Мърфи е подходящ за съпруг. Собствеността обаче винаги е свързана с ядове, особено ако е обещана на някого и после скрита.
— Съдите доста зряло!
— Нямам намерение да съдя, а да се намеся.
Лиевен млъкна учудено. Кай продължи натъртено: — И то още днес следобед. Реших, че ми се иска да поостана тук. Няма нищо общо с тази работа, но все пак оставам. Понякога е достатъчен само един повод от съвсем друг характер, за да се задвижат нещата. През следващите дни ще издиря Фиола. Искам да го питам нещо.
Лиевен не разбра добре смисъла на това подмятане и не искаше да слуша повече; само реши да допълни доказания си метод на изчакването с изключителна бдителност.
Кай намери Мо Филби, чакаща във фоайето на хотела. Потеглиха веднага.
Вечерта бе приятна, в часа преди да падне здрачът Ривиерата нямаше равна на себе си. В кристалното ухание необятността се разстилаше над морето, което блещукаше виненочервено на хоризонта. Заливите не бяха вече ярко осветени, а разграничени и разслоени от сенки. Растителността падаше от висините към улицата, оградена дискретно от стените на дворовете, като че искаше да зарови всичко под зелените си алчни цветове. Рибарски лодки с кафяви и тютюневи платна се рееха в открито море. Понякога от тях екваше вик, ясен и пронизителен, като крясък на чайка, стигнал до небето и сякаш отразен идваше от въздуха.
— Следобедът е като портокал — каза Мо Филби. — Човек се двоуми дали да му се порадва, като го съзерцава, или да го обели и захапе.
Кай не очакваше това картинно сравнение. Сега бе настроен на тема автомобили, които се изстрелваха от завоите със своите високоговорители, като острови на дръзновението. Все пак той уважи поетичното настроение, настанило се на мястото до шофьора. Отговорът му бе в синхрон, но прозвуча безучастно:
— И двете — с което вярваше че е дал повод за размисъл и поне до границата ще го оставят на мира. Той с неудоволствие свързваше шофирането на автомобила с безличен разговор.
Следващият въпрос на Филби бе значително по-практичен.
— Накъде сме се запътили?
Той си придаде тайнствен вид:
— След час сме там.
Колата продължи да бръмчи; един мост и няколко руини, после отново шосето, столетници и палми, между тях — къщи. Момичета пееха по улиците, цели семейства се бяха събрали на приказка пред отворените врати. Зад техните жестове, златисто и охра хвърляха тъмни сенки над входовете.
— Не искате ли да ми кажете, къде отиваме? — попита няколко пъти Мо Филби.
— Близо сме. — Кай отби към входа на хотел Роял. Поръча на портиера да предаде на доктор Пеш визитната му картичка и остана да го чака долу.
Пеш пристигна заедно с пиколото. Кай ги запозна и каза:
— Разделихме се преди няколко дни, без да довършим разговора си.
Пеш кимна утвърдително:
— Казах, че ще ви очаквам.
Кай се обърна към Мо Филби.
— Доктор Пеш е конструкторът на автомобила, който управлявах в Монца.
Тя разбра и стана особено чаровна.
