Кай попита:
— Кой до момента се е записал за купата на Милано?
Пеш изброи няколко имена.
— Значи ще е добро рали. Вие самият записахте ли се?
— Не, ще стартираме само с една кола. Ако пожелаете да карате, ще се запишем.
Пеш се стори на Кай дори симпатичен с ината си. Мъжът нямаше никакви гаранции за него, не го познаваше, само знаеше от Лиевен, че и преди е участвал в ралита, просто се осланяше на приумицата си и се придържаше последователно към нея; това е образът на успеха — защото не самата приумица, а последователността е решаваща…
Мо Филби се наведе към Пеш.
— И кой, според вас, е фаворитът сред записалите се?
Пеш се замисли:
— Мисля, че Мърфи.
Тя засия пред Кай, който се забавляваше от нейното поведение; от сигурното пристанище на отдавна взетото решение, целеустремеността й му хареса още повече. За да не и разваля настроението, той придаде на гласа си тържественост и обяви на Пеш:
— Дойдох да ви кажа, че ще участвам. След седмица започвам тренировките.
На връщане Филби беше мълчалива. Вече се наслаждаваше на бъдещето, на мига, в който ще каже новината на Мърфи. Но животът имаше много по-съдържателни моменти.
Глава четвърта
Фиола разбърка сребърния шейкър.
— За да приготвя този коктейл, ми бяха необходими три седмици. Последните три дни го държах затворен с лед, за да поеме филтрирания сок от портокали, и сега вече е готов. Остава да добавя само щипка кафе и няколко капки янгостура. — Взе чаша, намаза ръбовете с разполовен лимон и ги потопи в пудра захар, която кристализира веднага. После пусна шепа лед, разбърка още веднъж шейкъра и разсипа сместа по чашите. — Без сламка, но ако искате, с малко лимон. — Той подаде на Кай лимоновите резени.
Пречупена светлина плуваше в стаята и правеше декора копринен. Шезлонг, допрян до прозореца, на ниски табуретки — куп вестници.
— Отдавна не сте идвали тук — каза Фиола. — От първата вечер не съм играл повече.
— Преди няколко дни се вдига голям шум; онзи с костенурката реши, че са го измамили. Протестираше така разгорещено, че амулетът му падна на земята; изглеждаше гротескно — костенурката бавно и тържествено пъплеше напред, докато той жестикулираше с всичките си крайници. Вече липсват добрите маниери!
Кай погледна през прозореца; две моторници като играчки тъкмо напускаха правоъгълното пристанище на Монако. Искаше да разпита Фиола за непознатата им партньорка и се чудеше как да започне. Странна плахост го възпираше да попита направо за нея; изпадна в размисъл, който се задълбочаваше все повече. Фиола прекъсна размишленията му.
— Мислите ви са далеч оттук.
Кай се стресна изненадан. В желанието да прецизира въпроса. Бе се върнал в миналото. Там имаше пулсираща светлина, онова бляскаво светло сиво, зад което си представи далечни неща, помисли си за младата Барбара, за момента, в който бе застанала до него, облегната на бокса, на фона на конски хълбоци и тъмнина, на лицето й израз на първото познание. Картината бе много ясна и сега като че я виждаше отново, като светлина през прозореца, столовете и вестниците, точно срещу него; противно на волята му картината се разми, готова да се върне отново.
— Приготвили сте странен коктейл — замислено каза той. — Тъкмо се чудех не е ли прекалено да изживееш живота си без цел. Може би е по-разумно да свиеш платната, да поставиш граници и да се установиш. Нали това се очаква от човек от определена възраст нататък? Дори ми се струва, че е природен закон.
— Безспорно. Но това не вярвам да важи за всеки. — Тичаш след нещо и се оставяш да бъдеш хвърлян като топка от един водовъртеж в друг, обладан само от неповторимото си „аз“. Понякога ми се струва, че съм на кръстопът — от едната страна е съществуването ми досега, чиято основна цел е духовното самосъзнание, пропито от скептицизъм; а от другата — един живот — стабилен и разумен, добре окопан и закотвен, обвързан със знания и воля.
Фиола стана.
— Странно, имам чувството, че искате да се жените?
Кай замълча и след малко промълви:
— Явно и това се включва в идеята. — Той поклати глава. — А всъщност исках да поговорим за нещо съвсем друго.
— Днес е приемът на принцеса Парма — каза Фиола и продължи: — Съвсем подходящо за вашето настроение. Ще отидем заедно. Всъщност, имайте предвид, че хората, които са в открито море, хвалят пристанището, но вие не бихте издържали, ако наистина искат да ви приковат в пристанище.
Принцеса Парма бе стара, трудно се придвижваше и винаги се явяваше с бастун. Къщата и бе голяма и не много подредена. Няколко от стаите бяха задръстени с ценни сбирки, но тя никога не влизаше в тях.
Кай и Фиола бяха поканени от нея на бал с маски. Същата вечер клубът бе празен. Портиерите криеха прозявките си в златните си ръкави, а крупиетата самотно царстваха върху масите си — сковани и отегчени, като китайски божества. Само на една маса играеха външни посетители, останалите бяха пусти. Всички се стараеха да са точни за вечерите на принцеса Парма.
Кай започна да се готви доста отрано. Обичаше да полегне след ваната между дебелите гънки на хавлията си за баня — тези часове на опънати крайници, на полуразмисъл, на леките Цигари с тютюн Вирджиния, поставени на един шезлонг; на фотьойла до прозореца, между вестници и книги, от които са прочетени само по четири страници, сред дребни удоволствия и пилене на ноктите.
След това бавно започна да се облича, поспря за малко. Като стигна до вратовръзката, изведнъж му хрумна нещо. Застана учуден, загледан в собствената си недоверчива усмивка на измитото си лице в огледалото, изненадан, че човек може дотолкова да забрави себе си. Върза й възела, после свали мрежичката от главата си. В този момент прозвуча клаксонът на Фиола.
Необичайно е да пътуваш със закрита кола, след като си свикнал на кабриолет. Още по-странно е да не седиш на волана. Малък чудноват остров — купе, преминаващо с тихо ръмжене покрай градини и черници. Омагьосани кафяви колони, прогнил, разкъсан от времето флаг с почти изтрит герб, полюшвани корони на дърветата сред тъмнината, алеи, които носят в себе си небето, озарени от изгрева на фантастиката — автомобили, факли, светлини, вълни от златиста, червена и ярка светлина, маси, костюми, коприна.
Принцеса Парма прие гостите си в малка отдалечена стая. Нямаше нужда да я поздравяват — който искаше, можеше да си остане непознат до момента на свалянето на маските.
Повечето помещения в къщата бяха подготвени за празника. Но някои останаха неосветени.
— Това са японските стаи — каза Фиола. — Те винаги са резервирани.
Когато Кай и Фиола пристигнаха, принцесата вече бе изтощена.
— От цял час съм принудена да слушам все едно и също по коридорите, това уморява. Елате с мен, искам да си почина малко.
