Тя се облегна на ръката на Фиола и поведе двамата към японските стаи. Те бяха просторни, стените — чисти, непрекъсвани от картини. Няколко дюшека, поставени един върху друг, няколко възглавници. Ухание на мимози във въздуха.
Прозорецът бе с широки и високи крила, стигащи почти до пода; зад тях като картина от цветен филм — блестящата украса на бала, от тъмнината на парка изплуваха ред фойерверки, издигнаха се нагоре, после паднаха и минаха покрай тях. Тихо, далечни и великолепни, като звезди, грейваха Над хълмовете, ставаха огромни, завладяващи и после падаха, хилядократно разпадащи се в синьо и сребристо. Помежду тях нощта се раздвижваше от светещи колони, пръски и въртележки от огън.
— Като деца често седяхме тук. Вечер, когато у дома се събираше обществото, в нашите тъмни стаи — отдавна ни бяха заточили по леглата — Ние опирахме лица в стъклото, притеснени да не би да ни открият, но тръпнещи в очакване на фойерверките в градината и забравяхме да дишаме пред този романтичен свят. По-късно Ни обясниха, че в основата си това било магнезиев прах. Тогава избягах и намразих учителите си, не исках да знам как се създава северното сияние на тези мигове. Е, вече съм с бели коси и ходя с бастун, разказвам това така сантиментално. Но човек излиза от тези рамки, защото за един стилосъобразен живот не е достатъчна голата амбиция. Все още обичам фойерверките и все още ги усещам най-силно тук, скрита зад тъмния прозорец. Ето, идва и втори фойерверк, по-дълъг, будещ размисли.
Звездите отново останаха сами в арката на прозореца. Приглушен женски смях проехтя покрай тях, пред стъклото минаха лица и изчезнаха в парка. Лампиони като големи пеперуди се спуснаха с леко блещукане в тъмнината.
Принцеса Парма стана и каза учтиво:
— Не е добре да се стои дълго тук. Човек започва да философства, а философстването, примесено с толкова много чувства, не е за предпочитане. Да вървим.
Група маскирани хукна по стълбите и коридора, слуги Ди разпределяха по стаите, като ги канеха с табли, върху тях бяха подредени разхладителни напитки. На терасата бяха разположени плоски кристални бюфети, подобно на огромни маси от лед. В средата клокочеше фонтан с оцветена вода, издаваща свежо ухание. Блестящи гърла на бутилки се подаваха от пълни с лед улеи.
— Елате с мен в павилиона — каза Фиола. — Там се танцува като в парижки бар.
Зад дърветата отново се разпръснаха зелени ракети. Той ги проследи с поглед и продължи:
— Сега тя е отново в японската стая, единствената, останала неосветена; стои и притиска лице до стъклото, както го е правила като дете, и усеща подтисканото чувство на онзи безпаметен миг, когато гробницата на сърцето остава празна и тежестта изчезва. Това е нейният звезден миг и понякога ми се струва, че за това подготвя тези тържества. Така човек се връща назад.
— Може би е само склонност към романтичното, което е вече позабравено по тези места — предположи Кай.
— Не, тази склонност съществува и Никога не е била забравена. Тя има зад себе си дълъг житейски опит. Тук са мъжете, които е обичала. И още нещо — тук тя намира и мъжете, които е забравила. Защото тя бе така жизнена, че щом видеше нещо ново, вече забравяше отминалото. Не съм срещал жена с по-малко предразсъдъци. Заговаряше хората, които й харесват, без изобщо да бъде погрешно разбрана; толкова непоклатима бе репутацията й. Мъжът, за който се омъжи на шейсет години, благодарение на нея стана министър, въпреки че беше невероятен наивник. Тя изживя славно живота си, с много спирки; има високопоставени мъже, които няма да я забравят никога. А сега си стои до тъмния прозорец — върнала се е в младостта си, по-човешка и добродушна, и все пак младост.
— Стигнахме отново до темата на разговора ни в клуба. През последната седмица често мисля за това и усещам, като че навлизам в криза.
— Щом като толкова ви занимава тази мисъл, трудно ще можем да се разберем. Бих искал да опитам по обиколен път; прекалено сме начетени, за да злоупотребяваме; такива хора като нас не стават за градинари.
— И към едното, и към другото се привиква.
— Градинарството, да, то дори изисква навици; но другото, напротив, е отричане на навика. Харесва ти темпото, то е всичко. Нали не споделяте убежденията на теоретика за изкуството да живееш: любовта към темпото на всяка цена да се свързва с повърхностност.
Кай направи жест на отрицание.
— И аз не мога да го приема — продължи Фиола, затова и не изпадам в криза като вас. Не съзирам противопоставянето, което е в основата й, живеем така затворено, като мъж, който е влюбен само в една жена, горкичката, и за него целият свят се превръща в суетня. Затова сме приспособили и тренирали органите си да издържат на преживяванията; тези филтри със сигурност не допускат нищо от това, което създава егоцентризма. Единствената разлика е в темпото. Другите са бавни, мудни и постигат много малко, а ние сме бързи, жизнени и постигаме повече. Обичаме многото, както онези си обичат малкото, и при нас, и при тях това е въпрос на необходимост. Разликата е само в степента, а не в същността; защо да скромничим, щом като така не се стига по-далеч? Нима искате да изпаднете под влиянието на масите?
Кай се подвоуми:
— Не мога да се реша, понякога изникват спомени, с които не знам какво да направя. И въпреки това не ми се ще да ги отпратя. Вече съм достатъчно дълго тук, за да се отегча от уморителната картина и шаблонната й красота. Защо не си тръгвам? Не смея, имам усещането, че ще пропусна нещо. Но не знам какво.
Както си беше прав, Фиола извика:
— Ужасно е да се разгадае вашият случай. Зад това неминуемо стои жена. Що за абсурдна идея!
Кай също се засмя и отвърна:
— Няма никаква жена, или поне в смисъла, който подозирате. Най-вярното доказателство за това е, че точно исках да ви попитам за една съвършено непозната за мен жена.
— А може би това доказва точно обратното!?
Кай взе един нарцис и онемя. Фиола съвсем не беше сбъркал. Неясното чувство, което го тревожеше, бе свързано с малката Барбара. Тя беше някак на заден план и все пак присъстваше. Съвсем отчетливо се налагаше непреодолимото — Барбара никога не биваше да се превръща в епизод. Ако взетото решение натежи в нейна полза, то ще е трайно, независимо от последиците. Барбара — това означаваше живот — тих и неповторим. Странно, колко убедително звучеше това.
— Разговорът ни е много открит — Фиола хвана Кай под ръка.
— И безизходен — въздъхна отчаян Кай.
— Японската стая е виновна. Едно е успокояващо — който често мечтае да се установи някъде, никога не го постига. Онзи, който по природа е улегнал, се стреми към приключения.
Между дъбовете пред тях се намираше павилионът. Беше изграден специално за танци. Вместо под имаше дебела стъклена плоча. Под нея минаваха жици и омекотените светлини от прожектори, преливащи едни в други, без резки преходи. Друго осветление нямаше. Лицата не се виждаха, защото светлината не достигаше до тях; само от време навреме се мярваха една къдрица, чело или ухо.
Осветени бяха само краката, като че водеха свой собствен живот сред илюминациите, глезени и колена танцуваха ритмично в такта на музиката. Коприни на Пиеро, леко подскачащи под каскада от помпони, облени във водопад от светлина — и дълги тесни бедра, като светли ивици нагоре към ханша, обвит в тясна бляскава материя.
Кай не остана дълго. Точно сега не издържаше повече еротичната акробатика и неистово й се противопостави, особено когато към нея се прибави и музиката.
Излезе сам навън, намери път през листата и тръгна да се разхожда. От едно място можеше да се види терасата. Той остана в мрака, с маска в ръка, освободен от напрежението и спокоен. От страничната пътека се чуха стъпки, тихи стъпки, на бавно приближаваща жена. Много неясно видя наближаващия силует. При преминаването си покрай него, тя го докосна и се стресна от неочакваната поява на човек така близо до нея. Кай се извини. Бил избягал от павилиона и потърсил миг спокойствие.
— Мислех си, че ще ме отминете, без да ме забележите и реших, че е по-просто да си остана
