Нещата не останаха дълго така, превърнаха се в желания. Кай обиколи къщата. Жената вече я нямаше. Втълпяваше си, че не я търси, но щеше да му бъде приятно, ако я съзре. За сметка на това се сблъска с Пиеро, който го изгледа от масата с продължителен презрителен поглед. Неохотно седна на същата рулетка и започна да залага.
Когато отново усети погледа на другия отстрани, осъзна, че оня е побеснял и го остави да потъне до горното копче на копринената си риза. Пиеро стисна нервно зъби, но издържа. Кай загуби интерес към играта и потърси Фиола.
Срещна го в беседката. След няколко бегли реплики го попита за името на непознатата.
Фиола се сепна:
— Наистина ли не знаете?
— Не.
— Значи ви завиждам за това интермецо.
Кай повдигна глава:
— Защо?
— Това е най-трудната, капризна и невярна жена през този сезон.
Кай седеше в очакване.
Фиола се засмя:
— Лилиан Дънкърк. Тя е влюбена в граф Курбисон.
Глава пета
На ярката ивица на пистата Монца бе разрешено да се тренира от ранни зори; чу се тътен от състезателни коли. Паркът на италианския крал бе разтърсен от трясъка на експлозиите, като провлачен, замиращ вой в далечината, а после се зареждаше отново като ураган.
— Великолепен концерт! — каза ведро Лиевен на Кай, докато крачеха към боксовете.
Ясният въздух леко потрепваше, трибуните бяха облени от светлината на изгрева. Лиевен посочи:
— Вижте как светлината е спряла там, на дървения правоъгълник, а всичко зад нея е в сянка. Изглежда като скелет на гръден кош. Мразя празните трибуни; направо могат да Ти развалят Настроението — особено с тази излишна и досадна символика. Суеверен ли сте?
— Понякога.
— Тогава днес внимавайте! Правете само най-наложителното.
Холщайн изкара колата от бокса. Изчака насреща им.
— Чудесно е да покараш рано сутрин. Не издържах и направих две обиколки, Мърфи страшно се ядосва, струва ми се, че вече от час е тук.
Кай примижа на слънцето и се радваше, че дойде на тренировката. За него бе необходимост в следващите няколко дни да не прави нищо друго, освен да шофира и да спи. Не искаше да мисли за нищо. Нека проблемите, които висяха във въздуха, да се опитат да се оправят и без него. Това му се случваше често — да забави взимането на решение, без да го е грижа, кое е най-доброто. Една седмица тренировка в Монца му идваше съвсем навреме. За него напрежението беше като сън, на когото човек се доверява безпрекословно и разчита, че като се събуди светът ще е друг. Чудесно е да върши нещо с ръце и очи, за пръв път и то до пълно изтощение.
Ръмженето на моторите бе вълнуваща музика. Те невидимо се движеха по пистата и само понякога свистяха като гранати, малки плоски снаряди от метал, колела и гуми.
— Колко души са се записали досега?
— В нашия клас са дванайсет.
Червен автомобил излетя от завоя и профуча покрай тях. Зад волана под бялата шапка се виждаха две присвити очи и стиснати устни.
— Това не беше ли…? — Кай погледна Холщайн въпросително.
Тай добави с насмешка:
— Мърфи.
Сега Кай усети по-силно живителната свежест на утрото още.
Целта бе ясна и еднозначна — открояваше се на мъглявия фон на бъдещето; не беше нещо фатално — просто една задача — безсмислена, но обсебваща.
Мъжът там в червената кола не го интересуваше като човек, нямаше значение, че доста дръзко бе провокирал яден сблъсък в една объркана ситуация, бъркотия, която той доброволно подхранваше и можеше да му изпрати благодарствено писмо за това; имаше и една съвсем друга причина; която блесна като мълния в мисълта на Кай. Това бе вечно очакваното желание за битка, дори и у префинения интелект, за премерване на силите — този примитивен първичен инстинкт, който често загадъчно изтласква размисъл и интелигентност, отказва се от дух, култура и личност, и удря твърдо и решително с очи и ръце: „Хайде, давай! Но се огледай!“
Онова, което досега бе занимавка, в този миг стана значима реалност. Кай бе готов да приеме битката с Мърфи, бе готов в продължение на седмица да се настрои така, като че ли няма нищо по-важно на земята от това да премине през даден участък; като стигне до целта с няколкостотин метра преди другия.
— Да започваме! — Той облече екипа си. — Огледахте ли автомобила?
— Всичко е наред.
— Добре, ще направя десет обиколки. Щом вдигнете дясната си ръка настрани — ще ускоря, ако я вдигнете високо горе — ще ускорявам още, ако я вдигнете обаче напред — ще отнема от газта.
Колата потегли по десеткилометровата отсечка и се върна. Лиевен вдигна дясната ръка горе; Кай се концентрира върху педала на газта, ускори и влезе в завоя рисковано. След десет обиколки спря. Кръвта бясно биеше във вените му. Бе взел нещата присърце и бе забравил колебанието и безпокойството.
— На старт.
Колата потегли, той задържа на полусъединител, натисна спирачките и спря. Двигателят изръмжа, веднъж, десет пъти, петдесет пъти, докато достигна желаната скорост.
Стана обяд. Достатъчно. Трябваше непременно да хапне. Първият ден обикновено имаше огромен апетит. Да се отдаде на обяда.
Той се изми и с Лиевен и Холщайн се отправи към ресторанта.
— Виждате ли патешкожълта кола, Кай? — Лиевен се оживи. — Между Милано и Ница не пътуват много такива коли.
Мо Филби беше до Мърфи. Тя извика към пристигащите:
— Елате с нас на обяд в Милано.
С чувство на задоволство тя наблюдаваше сдържания и премерен начин, по който Мърфи и Лиевен се поздравиха.
Мърфи бързо се обърна към нея:
— Трябва да ме извините, но искам да остана на пистата.
— Аз също ще карам и следобед — каза Кай.
С невинен поглед Мо Филби попита:
— Сигурно сериозно сте се заели със състезанието?
— Съвсем.
Лиевен се намеси предвидливо, за да смени темата:
— Можем да обядваме и тук. Наистина ще бъде импровизирано, но за сметка на това — практично.
— Добра идея. Имам дори — Филби се усмихна на Кай, — и ананас в колата — за десерт.
Това окончателно развали настроението на Мърфи. Стоеше мрачен, като ноемврийска вечер и изобщо не участваше в разговора. Първоначално грубо отказа ананаса, но като забеляза развеселеното ъгълче на устните на Филби, се опомни и изяде мълчаливо и унило почти целия плод. Малко го разведри вида на Лиевен, който не можеше да си обясни всичко това. Мо Филби добродушно го помоли за цигара.
Мърфи направи грешката да търси причини за кокетниченето на Филби. Донякъде разбираше
