неподвижен — той изчака за миг. — Оттук се открива много тайнствен изглед към бюфета.
— Но и много платоничен. Мислите ли, че такова излъчване е типично за бюфети?
— Да, ако не си гладен. А иначе човек винаги може да си промени мнението.
— Доста практично, но не е за всеки.
Кай се засмя.
— Осъзнавате ли за какви незначителни неща си говорим. Да имаш становище за всяка дреболия създава напрежение, а освен това би било и досадно. По-добре е човек да има запас от нестандартни мнения, от които при нужда да извади онова, което му трябва. Това са един вид дребни монети за незначителни случаи.
— А за по-важното трябва да се извадят неопровержими аргументи.
Кай стана внимателен. Разбираше, че се готви парад, лашкащ се между шегата и играта, който можеше да стане безпощаден, ако се започне, и ако някой се опита да го спре. Не беше обичайно да те отпратят така невъзмутимо, но би било погрешно да си разкриеш душата и да се мъчиш да блеснеш с дълбокомислие. Много по-занимателни бяха умело подбраните баналности.
Той пусна маската да се клати около китката му и леко подметна:
— Думи, думи, говори се това и онова. Важното е какво му се иска на човек в момента. Защо са ни дрехи? Ние не сме герои. Това е типично женска черта, да обича дрехите. За жалост точно този манталитет преобладава в света. Дори и адвокатите понякога искат да са рицари на сърцето. Ужасна амбиция.
— Но ако я няма и нея, какво би останало?
Кай реши да опита почвата и подметна внимателно:
— Защо да я няма? Достатъчно е само да се ограничи. Импулсите да се приемат естествено, а не като закони. Животът не е толкова безметежен. Трябва да сме му благодарни за конфликтите; а конфликтите около жената са най-удобните, най-честите и най-първичните. Може ли да не се отчете, че това са само вариации?
— Няма ли да е непоносимо, ако думите станат прекалено много? Как тогава бихме разграничили вкуса от безвкусицата?
— И двете са непоносими, но все пак не е чак толкова досадно.
— За сметка на това е уморително.
— По-краткотрайно.
— По-снобско.
Те се спогледаха и ги обзе една и съща мисъл. Кай я изрече:
— Вечерта не е съвсем подходяща да се задълбочаваме в подобни разговори. Поувлякохме се в словесната игра и се намираме съвсем не на място в този храсталак. Да отидем до павилиона отсреща. Да се върнем при останалите, за да можем поне формално да поставим точка.
Те се върнаха по зашумената пътека обратно и започнаха лек разговор, който стана забавен, защото срещу себе си Кай усети човек, който сигурно и с разбиране поема намеците и им отвръща така, че не се налагаха пояснения. Изгради се взаимно доверие по един необясним начин, по-силно, отколкото при дълго познанство, което издаваше магическо, приятно настроение, без страх, че може да се разруши.
Изразите бяха изящни, понякога се разминаваха, а понякога се следваха, често търсеха обиколни пътища и се покриваха единствено с ритъма на настроението.
Пред тях се появи павилиона. Плуваше в приглушена музика, като че идваше от потънал град. Облак от арпегии, зад колибри и пицикато, и мелодия на цигулка.
— Искате ли да танцуваме?
— Не сега, предпочитам да погледаме.
Те се облегнаха на входа. Фиола се появи от мрака на двойките и се запъти към тях.
— Каква сдържаност — да стоите така без да се включите!
— Да се включим!?
Фиола посочи към Кай:
— Днес използвате сократски методи. Смилете се! Какво ще кажете да донеса нещо за пиене?
Той се върна с бутилки и сладкиши, извади няколко ниски столчета, подреди ги и напълни чашите. Тогава се обърна към Кай:
— Преди празници и събирания човек би трябвало да прочете нещо от Уайлд. Това би го предпазило от излишни реакции.
Непознатата остави чашката си:
— Човек потръпва от мисълта колко мъдрост отива на вятъра. Постоянно слушам максими за изкуството да се живее. Явно е доста крехко и безпомощно, след като му трябват толкова много съвети да се утвърди.
Фиола въздъхна:
— Почти познахте. Но всъщност нещата стоят по-зле — то изобщо не съществува. То е само средство. Високомерна банка, от която весело се теглят пари. Единствено така може да се издържи непрестанното обсъждане.
Той се сбогува. Веднага след това оркестърът спря изведнъж. Изненадан от паузата, Кай каза нещо, което всъщност искаше да премълчи.
— Имам усещането, че ви познавам.
Тя направи небрежен жест.
Той допълни:
— Не, не го приемайте като въпрос. Просто ми хрумна, и аз не знам как.
Тя стана.
— Напълно е възможно. Толкова често хората се срещат на плажа. Не мога да ви се сърдя за това.
Той се засмя и тръгна с нея. Не можеше да се реши да се разделят. Те се запътиха към къщата, прекосиха залата. В съседното помещение имаше маси, на които се залагаше.
Един слаб, доста млад Пиеро вдигна глава от играта, стана и се насочи към нея.
— А, ето ви и вас. Бях започнал да се притеснявам.
— Сам виждате, че не е било нужно. — Тя не спря дори за миг, мина покрай него като покрай картина, но онова, което завладя Кай бе, че не го правеше грубо, а напротив — сърдечно, но непреклонно. Интересно му бе да срещне подобно необикновено самоуверено превъзходство, граничещо с добродушие.
— Искате ли да играете?
— Да, само за малко.
Те си потърсиха място и седнаха. Кай стоеше зад нейния стол. В него нахлу споменът от първата му вечер в Монте Карло. Засмя се — сляп ли е бил?! Жената пред него бе същата, която тогава му бе подала тайно жетона.
Тя потърси съвета му в една комбинация. Той се наведе и разпредели жетоните й. Така поиграха малко, после прекратиха играта и напуснаха залата.
— Приятно е да се поразходи човек.
Бяха отново до лехата с нарциси. В едно езерце плуваха лодки с лампиони. Над евкалиптовите дървета грееше луната.
— Една от дребните хитринки е, че външните неща облекчават повече в тежки душевни състояния, отколкото разбирането и утехата. Отчайваща ситуация. Човек се обгражда с онова, което обича, и всичко става по-просто, или напротив — не се затваря, а тръгва, вдишвайки бавно, върви и вижда как пред него се стопяват предразсъдъците му.
Жената не отговори и Кай замълча, върнаха се на терасата. Тук го спря с ръка, той остана и изчака, докато тя изчезна. Не се бе случило нищо, което би могло да го възбуди — среща, няколко разменени слова, разговори за времето, и въпреки това усети промяната, всъщност малка, но също така естествена и безпрекословна като тази жена. Той потърси определение за това, но то бе прекалено дребно, за да бъде обхванато. Не можа да открие нищо, освен описанието: едно приятно чувство, което сякаш имаше нещо общо с Матиас Клаудиус.
