дупка в тяхната картина за света, която не можеха да залепят. Снимки на Айша се появиха във всички вестници и поклонниците дори минаваха край рекламни табла, на които лепидоптерната красавица беше нарисувана три пъти по-голяма от действителността до лозунги, гласящи „Нашите дрехи също са фини като пеперудени крила“ или подобни. Тогава до тях достигнаха по-тревожни новини. Определени религиозни екстремистки фракции били направили изявления, осъждащи „хаджа на Айша“ като опит да се „вземе като заложник“ общественото внимание и да „предизвика общностните чувства“. Бяха раздавани диплянки — Мишал ги вдигна от пътя, — в които се твърдеше, че „Падятра или пешото поклонничество е древна предислямска традиция на националната култура, не вносна собственост на моголските емигранти.“ Също: „Кражбата на тази традиция от така наречената Айша Бибиджи е очебийно и нарочно разпалване на вече неустойчивото положение.“
— Няма да има неприятности — наруши кахината своето мълчание.
Джебраил сънуваше едно предградие:
Когато хаджът на Айша достигна Саранг, най-отдалеченото предградие на големия главен град на Арабско море, към което момичето пророк ги водеше, журналисти, политици и полицейски офицери удвоиха посещенията си. В началото полицаите заплашваха да разпръснат със сила похода; политиците обаче дадоха съвет, че това много би приличало на сектантско действие и би довело до избухване на междуобщностно насилие от единия до другия край на страната. Най-накрая полицейските началници се съгласиха да разрешат похода, но заплашително мърмореха за това, че са „неспособни да осигурят безопасно преминаване“ на поклонниците.
Мишал Ахтар каза:
— Ние ще продължим.
Предградието на Саранг дължеше своето относително охолство на наличието на значителни въглищни залежи наблизо. Оказа се, че миньорите от Саранг, които прекарваха живота си в пробиването на пътеки в земята — може да се каже, „разделяйки“ я, — не можеха да преглътнат идеята, че едно момиче може да направи същото с морето само с едно махване на ръката. Кадрите на определени общностни фракции бяха работили, подтиквайки миньорите към насилие, и като последица от действията на тези агент-провокатори се трупаше тълпа със знамена, настояващи: НЕ НА ИСЛЯМСКАТА ПАДЯТРА! ПЕПЕРУДЕНА ВЕЩИЦЕ, ВЪРВИ СИ ВКЪЩИ.
В нощта преди да влязат в Саранг, Мирза Саид направи друг напразен опит да се обърне към поклонниците.
— Откажете се — молеше той безплодно. — Утре всички ще бъдем убити.
Айша прошепна в ухото на Мишал и тя заговори:
— По-добре мъченик, отколкото страхливец. Има ли тук страхливци?
Имаше един. Шри Шринивае, изследовател на Големия каньон, собственик на „Той Юнивас“, чието мото беше съзи-дателност и искреност, се присъедини към Мирза Саид. Като набожен последовател на богинята Лакшми, чието лице беше толкова смущаващо подобно на Айшиното, той се чувстваше неспособен да участва в настъпващите военни действия на която и да е от страните.
— Аз съм един слаб човек — призна той на Саид. — Обичах мис Айша, а един мъж би трябвало да се бори за това, което обича, но какво да се прави, аз изисквам неутрален статут. — Шринивас беше петият член на обществото от изменници в „Мерцедес Бенца“ и сега мисис Курейши нямаше друг избор, освен да сподели задната седалка с един обикновен човек. Шринивас печално я поздрави и виждайки я кисело да отскача надалече от него, се опита да я предразположи. — Моля да приемете един знак на моята почит. — И извади от вътрешния си джоб една кукла на семейното планиране.
През нощта дезертьорите останаха в комбито, докато вярващите се молеха на открито. Беше им разрешено да лагеруват в един неупотребяван товарен влак на гара разпределителна, охраняван от военна полиция. Мирза Саид не можа да спи. Той мислеше за нещо, което Шринивас му беше казал, че е гандиец в главата си, „но съм твърде слаб да прилагам подобни идеи в практиката. Извинете ме, но е истина. Не съм създаден за страдание, сетхджи. Трябваше да си остана с жената и дечицата и да изрежа тази приключенска болест, която ме накара да кацна на подобно място.“
В моето семейство също, отговори в безсънието си Мирза Саид на спящия търговец на играчки, ние страдахме от един вид болест: на откъснатост, на неспособност да свържеш себе си с нещата, събитията, чувствата. Повечето хора определят себе си чрез своята работа или с това откъде произхождат или подобни; ние живяхме твърде надълбоко в главите си. Това прави действането дяволски трудно.
Което идваше да каже, че му беше трудно да повярва, че всичко това наистина се случва: но се случваше.
Когато на следващата сутрин поклонниците на Айша бяха готови да потеглят, огромните облаци от пеперуди, които бяха пътували с тях от Титлипур, внезапно се разкъсаха и изчезнаха от погледа, разкривайки, че небето се покрива с други по-прозаични облаци. Дори създанията, които обличаха Айша — елитният корпус, така да се каже — си вдигнаха чуковете и така тя трябваше да води процесията, облечена в земността на едно старо памучно сари с щамповани с дървена щампа листа по края. Изчезването на чудото, което сякаш утвърждаваше тяхното поклонение, потисна всички маршируващи; така че въпреки всички увещания на Мишал Ахтар те не бяха способни да пеят, когато тръгнаха напред, лишени от благодеянието на пеперудите, за да срещнат съдбата си.
Уличната сган не-на-ислямската-падятра беше приготвила едно „добре дошли“ за Айша на улица, осеяна от двете страни с работилници за поправка на велосипеди. Те бяха запушили пътищата на поклонниците с мъртви велосипеди и чакаха зад тези барикади от счупени колела, изкривени кормила и заглъхнали звънци, когато хаджът на Айша навлезе в северния край на улицата. Айша вървеше към тълпата сякаш тя не съществуваше и когато стигна последните пресечки, отвъд които тоягите и ножовете на врага я очакваха, се чу гръм като от тромпета на Страшния съд и един океан почна да пада от небето. Сушата беше унищожена твърде късно, за да се спасят насажденията; след това мнозина от поклонниците вярваха, че Бог е спестявал водата само за тази цел, оставяйки я да се трупа в небето, докато не стане безкрайна като морето, жертвайки годишната реколта, за да спаси своята пророчица и нейния народ.
Учудващата сила на пороя обезкуражи както поклонниците, така и нападателите. В объркването от потопа се чу втори тромпет от Страшния съд. Всъщност това беше клаксонът на комбито „Мерцедес Бенц“ на Мирза Саид, което той беше карал с висока скорост през задушаващите се странични отводнителни канали на предградието, събаряйки закачалки за ризи, висящи по огради и колички с тикви, и табли с пластмасови дреболии, докато не стигна улицата на кошничарите, която пресичаше улицата на майсторите на велосипеди точно на северната страна на барикадата. Тук той ускори колкото можеше повече и се понесе срещу кръстовището, разпръсквайки пешеходци и плетени столове на всички страни. Стигна кръстовището веднага след като морето падна от небето и спря рязко. Шри Шринивас и Осман изскочиха, сграбчиха Мишал Ахтар и пророчицата Айша и ги хвърлиха в мерцедеса сред бъркотия от крака, храчки и ругатни. Саид даде газ, за да се отдалечи от мястото, преди някой да беше успял да изкара заслепяващата вода от очите си.
Вътре в колата: тела бяха скупчени в сърдита бъркотия. Мишал Ахтар крещеше обиди на съпруга си от дъното на купчината:
— Саботьор! Предател! Измет отнякъде си! Муле! На което Саид саркастично отговори:
— Мъченичеството е твърде лесно, Мишал. Не искаш ли да видиш океана разтворен като цвете?
И мисис Курейши, промушвайки глава през обърнатите наопаки Османови крака, добави едно червенолико пъшкане:
— Хайде, стига, Мишу, спри. Имахме добри намерения.
