Джебраил сънуваше едно наводнение:
Когато дойде дъждът, миньорите от Саранг чакаха поклонниците с кирки в ръце, но когато барикадата от велосипеди беше отнесена, не можеше да не им хрумне, че Бог е взел страната на Айша. Канализационната система на града се предаде безусловно пред смазващата атака на водата и скоро миньорите стояха в един кален потоп, стигащ високо до хълбоците им. Някои от тях се опитаха да се придвижат към поклонниците, които също продължаваха да полагат усилия да напредват. Но сега проливният дъжд се усили двойно и след това отново се удвои, падайки от небето на едри късове, през които стана трудно да се диша, сякаш: земята беше погълната и небесната твърд се съединяваше със земната.
Джебраил, сънувайки, откри видението си замъглено от вода.
Дъждът спря и воднисто слънце огря долу една сцена на опустошение с венециански декор. Пътищата към Саранг сега бяха канали, по които пътешестваха всякакви останки. Където доскоро вървяха моторни рикши, камилски талиги и поправени велосипеди, сега плуваха вестници, цветя, гривни, дини, чадъри, чапали, слънчеви очила, кошници, изпражнения, шишенца от лекарства, карти за игра, дупати, палачинки, лампи. Водата имаше странна червеникава окраска, която накара измокрените обитатели да си въобразят, че по улицата тече кръв. Нямаше следа от миньорите побойници или от поклонниците на Айша. Едно куче преплува напряко кръстовището край рухналата велосипедна барикада и навсякъде наоколо върху наводнението лежеше безмълвна тишина, чиито води плискаха изоставени автобуси, докато деца зяпаха от върховете на втечнени канавки, твърде шокирани, за да излязат да играят.
Тогава пеперудите се завърнаха.
Отникъде, сякаш са се крили зад слънцето; и за да отпразнуват края на дъжда те всичките бяха взели цвета на слънчевата светлина. Пристигането на този необхватен килим от светлина в небето дълбоко смути хората от Саранг, които вече бяха замаяни от последиците на бурята; страхувайки се от апокалипсиса, те се скриха вътре и затвориха капаците на прозорците си. Обаче на близък склон Мирза Саид Ахтар и неговата група наблюдаваха завръщането на чудото и всичките, дори заминдарът, бяха изпълнени с един вид страхопочитание.
Мирза Саид беше карал колкото държат ламарините, въпреки че беше полузаслепен от дъжда, който се изливаше през разбитото стъкло по един път, който водеше нагоре и около извивките на един хълм, докато не спря пред портите на въглищни залежи № 1 на Саранг. Кулите на шахтите слабо се виждаха през дъжда.
— Мозък — едва го ругаеше Мишал Ахтар. — Тези нехранимайковци ни чакат долу, а ти ни докарваш тук горе, за да се видим с приятелчетата им. Тип-топ идея, Саид. Страхотно.
Но те нямаха повече неприятности с миньорите. Това беше денят на катастрофата в мините, която остави петнадесет хиляди миньори погребани живи под хълма Саранг. Мишал, сарпанчът, Осман, мисис Курейши, Шринивас и Айша стояха изтощени и мокри до кости край пътя, когато линейки, пожарни, спасителни служби и шефове на мината пристигаха в големи количества и си тръгваха много по-късно, клатейки глави. Сарпанчът хвана мекото на ушите си между палците и показалците.
— Животът е болка — каза той. — Животът е болка и загуба; той е монета без стойност, струваща дори по-малко от куари314 или дам315.
Осман на мъртвия вол, който подобно на сарпанча беше изгубил един многообичан другар по време на поклонението, също заплака. Мисис Курейши се опита да погледне от веселата страна:
— Главното е, че ние сме добре — но това не получи отговор. Тогава Айша затвори очи и изрецитира с песенния глас на пророчеството:
— Това е присъдата им за лошото, което опитаха да сторят.
Мирза Саид беше ядосан.
— Те не бяха на шибаната барикада! — извика той. — Работили са под проклетата земя!
— Копали са собствените си гробове — отговори Айша.
Тогава видяха завръщащите се пеперуди. Саид гледаше невярващо златния облак, който първо се събра и след това запраща потоци крилата светлина във всички посоки. Айша искаше да се върне при кръстовището. Саид възрази:
— Долу е наводнено. Единственият ни шанс е да се спуснем от другата страна на хълма и да излезем в другия край на града.
Но Айша и Мишал вече бяха тръгнали обратно; пророчицата подкрепяше пепелявата жена, прегръщайки я през кръста.
— Мишал, за Бога — извика след жена си Мирза Саид. — Заради Божията любов. Какво ще правя с колата?
Но тя се спусна надолу по хълма към наводнението, облягайки се силно на Айша пророчицата, без да се оглежда наоколо.
Така на Мирза Саид Ахтар се наложи да изостави обичаното си комби „Мерцедес Бенц“ близо до входа на наводнените мини на Саранг и да се присъедини към пешото поклонение до Арабско море.
Седмината изплескани пътешественици стояха във вода до бедрата си на кръстовището на улицата на майсторите на велосипеди и сокака на кошничарите. Бавно-бавно водата започна да се отдръпва.
— Приемете го — мъчеше се да докаже Мирза Саид. — Поклонението свърши. Селяните са Бог знае къде, може би удавени, вероятно убити, със сигурност изгубени. Няма останали, които да ви последват, само ние сме. — Той забоде лицето си в Айшиното. — Така че забрави го, сестро; потопена си.
— Виж — каза Мишал.
От всички страни, от малките дерета на поправките селяните от Титлипур се връщаха към мястото на тяхното разпръсване. Те всичките бяха покрити от врата до глезените със златни пеперуди и дълги редици от малките същества се движеха пред тях, подобно на въжета, измъкващи ги на сигурно място от някой кладенец. Хората от Саранг гледаха в ужас от своите прозорци и когато водите на възмездието се отдръпнаха, хаджът на Айша се подреди отново в средата на пътя.
— Не го вярвам — каза Мирза Саид.
Но беше истина. Всеки един от поклонниците беше проследен от пеперудите и върнат обратно на главния път. По-късно бяха правени по-странни твърдения: че когато съществата се спускали върху счупен глезен, раната заздравяла, или че отворена рана се била затворила като по магия. Много маршируващи казваха, че са се свестили от безсъзнание, за да открият пеперудите, пърхащи край устните им. Някои дори вярваха, че са били мъртви, удавени и че пеперудите са ги върнали обратно към живота.
— Не бъдете глупави — изкрещя Мирза Саид. — Бурята ви спаси; тя отми вашите врагове, така че не е чудно, че малцина от вас са наранени. Нека се придържаме към науката, моля.
— Използвай очите си, Саид — каза му Мишал, сочейки присъствието на повече от сто човека пред тях, мъже, жени и деца, обгърнати в бляскащи пеперуди. — Какво казва науката ти за това?
През последните дни на тяхното поклонение градът беше навсякъде около тях. Служители от общината се срещнаха с Мишал и Айша и планираха маршрута през главния град. По този маршрут имаше джамии, в които поклонниците можеха да спят, без да задръстват улиците. Вълнението в града беше силно: всеки ден, когато поклонниците поемаха към следващото си място за почивка, те бяха наблюдавани от огромни тълпи, някои подигравателни и враждебни, но мнозина носещи подаръци, бонбони, лекарства и храна.
Мирза Саид, изтощен и мръсен, беше в състояние на дълбоко разстройство заради неуспеха си да убеди повече от шепа от поклонниците, че е по-добре да се довериш на разума, отколкото на чудесата. За тях чудесата се справят добре, посочиха достатъчно разумно селяните от Титлипур.
— Тези проклети пеперуди — промърмори Саид на сарпанча. — Ако ги нямаше, бихме имали шанс.
— Но те бяха с нас от началото — отговори с вдигане на раменете сарпанчът.
