Айша в нощта: крачейки из сенките, лягайки, ставайки отново да броди. У нея имаше несигурност; след това дойде бавнотата и тя сякаш се разтваряше в сенките на джамията. Върна се на зазоряване.
След сутрешната молитва тя попита поклонниците дали може да се обърне към тях; и те колебливо се съгласиха.
— Последната нощ ангелът не пя — каза тя. — Вместо това ми каза за съмнението и как дяволът се възползва от него. Аз казах: но те се съмняват в мен, какво мога да направя? Той отговори: само доказателството може да заглуши съмнението.
Тя имаше пълното им внимание. След това им каза какво предложи Мирза Саид през нощта.
— Той ми каза да отида и питам ангела си, но аз зная по-добре — извика тя. — Как мога да избера помежду ви? Или всички, или никой.
— Защо трябва да те следваме — попита сарпанчът — след всичкото умиране, бебето и всичко останало?
— Защото когато се разделят водите, ще бъдете спасени. Ще влезете в Славата на Най- върховното.
— Какви води? — изкрещя Мирза Саид. — Как ще се разделят?
— Последвайте ме — завърши Айша — и ме съдете по тяхното разделяне.
Неговото предложение съдържаше един стар въпрос: Каква идея си ти? И тя на своя ред му беше дала един стар отговор. Аз бях изкушен, но съм обновен; безкомпромисен; абсолютен; чист.
Приливът беше настъпил, когато поклонението на Айша се спусна пешком по уличката покрай Холидей Ин, чиито прозорци бяха изпълнени с любовниците на филмови звезди, използващи „Полароид“-ите си — когато поклонниците почувстваха градския асфалт да става грапав и омеква в пясък — и щом усетиха, че вървят през дебел слой гниещи кокосови орехи захвърлени цигарени опаковки лайна от понита неразрушими бутилки обелки от плодове медузи и хартия — към среднокафявия пясък с надвиснали високи наклонени кокосови палми и балконите на луксозни блокчета от апартаменти с морски изглед, — покрай отбори от млади мъже с толкова добре развити мускули, че изглеждаха като деформации, и които правеха едновременно гимнастически изкривявания от всякакъв вид, подобно на смъртоносна армия от балетисти — и между лентяите, членове на клубове и семейства, които бяха дошли да вземат въздух или да осъществят делови контакти, или да извлекат прехраната си от пясъка, — и за пръв път в живота си се втренчиха в Арабско море.
Мирза Саид видя Мишал, която беше подкрепяна от двама мъже от селото, защото вече не беше достатъчно силна да стои сама. Айша беше до нея и на Саид му се стори, че пророчицата някак си е излязла от умиращата жена и че цялата сияйност на Мишал е изскочила от тялото й и е взела тази митологична форма, оставяйки след себе си една обвивка да умре. След това се ядоса на себе си, че позволява свръхестествеността на Айша да зарази и него.
Селяните от Титлипур се съгласиха да последват Айша след дълъг спор, в който я бяха помолили да не участва. Техният здрав разум им казваше, че ще бъде глупаво да се върнат обратно, след като бяха стигнали толкова далече и вече виждаха първата цел; но новите съмнения в техните мозъци подкопаха силата им. Като че излизаха от някакъв направен от Айша Шангри-Ла, защото сега те просто вървяха след нея, вместо да я следват в истинския смисъл на думата, те сякаш остаряваха и се разболяваха с всяка крачка, която правеха. По времето, когато видяха морето, те бяха куца, залитаща, ревматична, трескава група със зачервени очи и Мирза Саид се почуди колко от тях ще успеят да се справят с финалните ярдове до границата на водата.
Пеперудите бяха с тях, високо над главите им.
— Сега какво, Айша? — извика й Саид, изпълнен с ужасяващата представа, че любимата му жена може да умре тук под копитата на понита под наем и пред очите на продавачи на сок от захарна тръстика. — Ти ни докара всички до границата на унищожението, но тук е един неопровержим факт: морето. Къде е сега ангелът ти?.
Тя се изкатери с помощта на селяните върху една неизползвана тхела319, стояща до щанда за безалкохолни напитки, и не му отговори, докато не погледна надолу към него от своето новоиздигнато място.
— Джебраил казва, че морето е като наглите души. Когато ги разтворим, можем да минем през тях към мъдростта. Щом можем да разтворим сърцата си, можем да разтворим морето.
— Тук на сушата разтварянето си беше цяло бедствие — присмя й се той. — Доста умряха, може би си спомняш. Мислиш, че във водата ще бъде различно?
— Шшшт — внезапно каза Айша. — Ангелът е почти тук.
Според онова, което човек можеше да предположи, беше изненадващо, че след цялото внимание, което бяха получавали по време на похода, тълпата на плажа не беше нещо повече от умерена; но властите бяха взели множество предпазни мерки, затваряйки пътища, отклонявайки движението; така че имаше може би двеста зяпачи на брега. Те не бяха повод за безпокойство.
Странното беше, че зрителите не виждаха пеперудите или какво направиха сега. Мирза Саид ясно видя големият бляскав облак да отлита навън над морето; да спира; да се рее и да се формира в контурите на едно колосално същество, един лъчист гигант, изграден изцяло от мънички биещи крила, простиращ се от хоризонт до хоризонт.
— Ангелът! — извика Айша на поклонниците. — Сега виждате! Той е бил с нас през целия път. Вярвате ли ми сега?
Мирза Саид видя пълната вяра да се връща в поклонниците.
— Да — плачеха те, молейки я за прошка. — Джебраил!
Джебраил! Я Аллах!
Мирза Саид направи последния си опит.
— Облаците приемат много форми — извика той. — Слонове, филмови звезди, каквото и да е. Погледнете, той се променя дори в момента.
Но никой не му обърна каквото и да е внимание; те гледаха, изпълнени с почуда, как пеперудите се гмурнаха в морето.
Селяните викаха и танцуваха от радост.
— Разделянето! Разделянето! — крещяха те. Стоящите наоколо викнаха на Мирза Саид:
— Хей, мистър, за какво са се разпалили толкова? Не можем нищо да видим.
Айша беше тръгнала към водата, а Мишал беше повлечена от двама помощници. Саид изтича при нея и започна да се бори със селяните.
— Пуснете жена ми. Веднага! Проклети да сте! Аз съм вашият заминдар. Освободете я, махнете мръсните си ръце!
Мишал прошепна:
— Няма да го направят. Върви си, Саид. Ти си затворен. Морето ще се отвори само за онези, които са отворени.
— Мишал! — изплака той, но краката й вече бяха мокри. Щом Айша навлезе във водата, селяните започнаха да тичат. Онези, които не можеха, скачаха на гърбовете на тези, които можеха. Държейки бебетата си, майките на Титлипур се втурнаха в морето; внуци носеха бабите на раменете си и бързаха към вълните. За минути цялото село беше във водата, пляскайки, падайки, ставайки, движейки се отмерено напред към хоризонта, без да поглежда назад към брега. Мирза Саид също беше във водата.
— Върни се — умоляваше той жена си. — Нищо не се случва, върни се.
На границата на водата стояха мисис Курейши, Осман, саранчът, Шри Шринивас. Майката на Мишал ридаеше оперетно:
— О, детето ми, детето ми. Какво ще стане? Осман каза:
— Когато стане ясно, че чудеса не се случват, ще се върнат.
— А пеперудите? — попита го Шринивас недоволно. — Какво бяха те? Произшествие?
Стана им ясно, че селяните не се връщат.
— Трябва почти да са напуснали дълбочината на техния ръст — каза сарпанчът.
