Той беше крепост със звънтящи порти. — Давеше се. — Тя също се давеше. Той видя водата да изпълва устата й, чу я да започва да клокочи в дробовете й. Тогава нещо в него отказа това, направи различен избор и в мига, когато сърцето му се пръсна, той се отвори.
Тялото му се разцепи от адамовата ябълка до чатала, така че тя можеше да бръкне дълбоко в него и сега тя беше отворена, те всички бяха и в момента на тяхното отваряне водите се разделиха и те закрачиха към Мека напряко по дъното на Арабско море.
IX. ЕДНА ВЪЛШЕБНА ЛАМПА
— 1 —
Осемнадесет месеца след сърдечния си пристъп Саладин Чамча отново излезе в ефир в отговор на телеграфираната новина, че баща му е в последния стадий на множествена мейлома, органически рак на костния мозък, който беше „сто процента смъртоносен“, както не сантиментално се изрази лекарката на Чамча, щом й позвъни, за да провери. Между бащата и сина отдавна нямаше истинска връзка, откакто Ченгиз Чамчауала изпрати на Саладин резултата от отсеченото му орехово дърво преди цяла вечност. Саладин изпрати кратка бележка, с която съобщаваше, че е оцелял в злополуката с „Бостан“ и му беше изпратено едно още по-стегнато послание в замяна: „Пол. тв. съобщение. Имах вече тази информация.“ Обаче когато телеграмата с лошата новина пристигна — подписалата беше непознатата втора жена Насрийн II и тонът беше твърде нелустросан: БАЩА ТИ БЪРЗО СИ ОТИВА + АКО ЖЕЛАЕШ ДА ВИДИШ ТАТКО, ПО- ДОБРЕ ПОБЪРЗАЙ + Н. ЧАМЧАУАЛА (МИСИС) — той откри за своя изненада, че след един цял живот объркани отношения с баща си, след дълги години на разлютени телеграми и „безвъзвратни раздели“ той отново беше способен на необъркана реакция. Просто непреодолимо задължително трябваше да стигне в Бомбай, преди Ченгиз да го напусне завинаги.
Той прекара по-голямата част от деня първо на опашката за визи пред консулския отдел на Индийския център и след това опитвайки се да убеди един уморен служител в неотложността на своята молба. Глупашки беше забравил да донесе телеграмата и като последица му беше казано, че тя е „въпрос на доказателство. Разбирате, че всеки може да дойде и да каже, че баща му умира, нали? За да стане по- бързо.“ Чамча се бореше да сдържи гнева си, но най-накрая избухна. „Приличам ли ви на ревнител на Халистан?“321 Служителят вдигна рамене. „Ще ви кажа кой съм — наведе се Чамча вбесен от вдигането на рамене. — Аз съм бедното копеле, което беше взривено от терористите, паднало тридесет хиляди фута от небето заради терористите и сега поради същите терористи трябва да бъда обиждай от писарушки като вас.“ Неговата молба за виза, поставена решително на дъното на голяма купчина от неговия враг, не беше удовлетворена преди да минат три дни. Първият достъпен полет беше тридесет и шест часа по-късно: това беше един 747 на Еър Индия и името му беше „Гюлистан“.
„Гюлистан“ и „Бостан“, близнаците райски градини — едната се пръсна на части и сега имаше друга… Чамча, движейки се надолу по ръкава, чрез който трети изход пускаше капка по капка пътници в самолета, видя името, изрисувано до отворената врата на 747, и стана няколко нюанса по-блед. Тогава чу обвитата в сари индийска стюардеса да го поздравява с един несъмнено канадски акцент и изгуби смелостта си, дръпна се бързо от самолета в рефлекс на откровен ужас. Докато стоеше там срещу невъзмутимата тълпа от пътници, чакащи да се качат на борда, той съзнаваше колко абсурдно трябва да изглежда с кафявата си кожена чанта в едната ръка, два калъфа за костюми в другата и очите му изскочили като на стълбчета; но за един дълъг миг той беше напълно неспособен да се движи. Тълпата започна да става неспокойна; ако това е артерия, усети се той да мисли, тогава аз съм проклетият съсирек. „Преди мен също ме беше бъбъбъз — каза един весел глас. — Но сега му знам нономера. Винаги мамахам с ръце по време на излитане и самолетът винаги изизлита в нененебето.“
— Днес върховната бобо-богиня безусловно е Лакшми — довери Сисодия над уискито, щом веднъж бяха на сигурна височина. (Той сдържа думата си, махайки диво с ръце, докато „Гюлистан“ се носеше надолу по пистата и след това се облегна доволно назад, скромно сияейки.) — Срасработва всеки път. И двамата пътуваха на горната палуба на 747, запазена за бизнес-класа непушачи, Сисодия се беше преместил на празното място до Чамча, подобно на въздух, изпълващ вакуум. — Наричай ме Уиски — настоя той. — Какво ви е заза-занятието? Колко печ-печелите? Колко време отсотс-отсъст-вахте? Познавате ли някои жени в града или искате попо-помощ? — Чамча затвори очи и съсредоточи мислите си върху своя баща. Най- тъжното нещо, осъзна той, е, че не можеше да си спомни и един-единствен щастлив ден с Ченгиз в целия си живот като мъж. А най-радващото нещо беше откритието, че дори непростимото престъпление да бъдеш баща на някого в крайна сметка можеше да бъде простено накрая. Дръж се, мълчаливо се молеше той, идвам толкова бързо, колкото мога. — В тези силно материални времена — обясни Сисодия — кой друг, ако не богинята на богбог-богатството? В Бомбай младите бизнесмени правят целонощни пуя-купони. Статуята на Лакшми стои начело с пропротегнати ръце и крушки, спускащи се по пръспръстите й. На екрана в кабината една стюардеса показваше различните процедури по сигурността. В ъгъла на екрана една монтирана вътре мъжка фигура превеждаше думите й на езика на знаците. Това е напредък, призна Чамча. Филм вместо човешки същества, малко нарастване на изискаността (знаците) и голямо нарастване на разходите. Високите технологии в услуга, привидно, на сигурността; докато всъщност пътуването по въздуха с всеки ден ставаше по-опасно, самолетният парк по света остаряваше и никой не можеше да си позволи да го обнови. Парчета падаха от самолети всеки ден или така изглеждаше и сблъскванията и разминаванията на косъм също нарастваха. Така филмът беше един вид лъжа, защото със съществуването си казваше: Вижте докъде сме готови да стигнем заради вашата сигурност. Ние дори ще направим филм за нея. Стил вместо същина, образ вместо действителност… — Планирам филм за нея с голям бюбюджет: — каза Сисодия. — Това под ннннай-голяма тайна. Може би един хит на Шри Деви, нанадявам се. Сега, когато завръщането на Джебраил се проваля, тя е върховната номер едно.
Чамча беше чул, че Джебраил Фаришта е поел по пътя на завръщането. Първият му филм „Разделянето на Арабско море“ беше избухнал лошо; специалните ефекти изглеждаха домашно правени, момичето в централната роля на Айша, някоя си Пимпле Билимория, била печално неспособна и изобразяването на архангела от Джебраил предизвикало много критики като нарцистично и мегаломанско. Дните, в които не можеше да направи нищо погрешно, бяха отминали; вторият му филм „Махунд“ беше блъснал всеки възможен религиозен риф и потъна без следа.
— Разбирате, той прпредпочете да тръгне с други продуценти — оплака се Сисодия. — Алалчността на една зззвезда. С мен ефефефектите винаги стават и добрият вкус може да прприемете като нещо разразбиращо се от само себе си. — Саладин Чамча затвори очи и се облегна назад в седалката си. Той беше изпил уискито си твърде бързо заради страха си от летене и главата му се беше замаяла. Сисодия изглежда не си спомняше миналата му връзка с Фаришта, което беше чудесно. Там беше мястото на тази връзка: в миналото. — Шш шридеви като Лакшми — пропя Сисодия не много уверено. — Сега това е чичисто злато. Ти си актьор. Би трябвало да ррработиш у додома. Обади ми се. Може би ще можем да работим зззаедно. Този филм: чиста плаплатина.
Главата на Чамча се въртеше. Какво странно значение придобиваха думите. Само преди няколко дни това „у дома“ щеше да звучи фалшиво. Но сега баща му умирайте и стари чувства простираха пипала, за да го сграбчат. Може би езикът му отново се обръщаше, пращайки акцента му на Изток заедно с останалото от него. Той не смееше да отвори уста.
Почти двадесет години по-рано, когато младият и наскоро преименуван Саладин с мъка изкарваше прехраната си в покрайнините на лондонския театър, за да поддържа достатъчно разстояние между себе си и баща си; и когато Ченгиз отстъпваше по други пътища, ставайки едновременно саможив и религиозен; по онова време един ден напълно неочаквано бащата беше писал на сина, предлагайки му къща. Имотът беше една построена безразборно господарска къща на възвишенията322 на Солан. „Първият имот, който някога съм притежавал — пишеше Ченгиз, — и затова е първият, който ти подарявам.“ Първата реакция на Саладин беше да схване предложението като уловка, като начин да го свърже наново с дома, с паяжината на бащината сила; и когато научи, че имотът в Солан отдавна беше
