жестокостта печелеше терен с всеки изминал ден. Гласът на Сисо-дия се натрапи на тези мрачни мисли. Продуцентът се беше събудил, за да види фотографията от Меерут, втренчена от сгъваемата маса на Чамча.
— Истината е — каза той без обичайното си добродушие, — че религиозната вяра, която съдържа шифъра на най-високите ссстремежи на човешката раса, днес в нашата ссстрана е слуга на най-низки инстинкти и Бббог е творение на злото.
ИЗВЕСТНИ ПЕТНИТЕЛИ НА ИСТОРИЯТА324 ВИНОВНИ ЗА УБИЙСТВАТА, заяви правителствен говорител, но „прогресивни елементи“ отхвърлиха този анализ. ГРАДСКАТА ПОЛИЦИЯ ЗАМЪРСЕНА ОТ ОБЩНОСТНИ АГИТАТОРИ, внушаваше контрааргументът. ИНДУИСТКИ НАЦИОНАЛИСТИ ИЗПАДНАХА В AMOK. Един политически двуседмичник съдържаше снимки на плакати, издигнати на Джума Масджид в стария Делхи. Имамът, мъж с увиснал корем и цинични очи, който можеше да бъде открит през повечето сутрини в „градината си“ — пустош от червена почва и отпадъци в сянката на джамията, — броящ рупии, дарени от вярващите, и навиващ всяка банкнота поотделно, така че сякаш държеше шепа подобни на бееди цигари — и който сам не беше чужд на общностната политика, явно беше решен да извлече максимална полза от ужаса в Меерут. Загасете огъня под нашите гърди, крещяха плакатите. Поздравете с почит тези, които срещнаха мъченичеството от куршумите на полицията. Още: Уви! Уви! Уви! Събудете премиер-министъра! И накрая, повикът за действие: Ще се съблюдава бандх325 и датата за стачката.
— Лоши дни — продължи Сисодия. — Защото за фифи-филмите, също и ТВ и икономиката Ддделхи има вредни последствия. — След това се развесели, когато приближиха стюардесите. — Трябва да призная, че съм члечлен на клук-луба на правилите го на миля височина326, — каза той весело в обсега на слуха на прислужващите. — А ти? Да видя ли какво мога да уруруредя?
О, на какви дисоциации е способен човешкият разум, мрачно се възхищаваше Саладин. О, противопоставящите се „азове“, блъскащи и мушкайки се в тези торби от кожа. Не е чудно, че не можем да останем съсредоточени върху нищо за твърде дълго; не е чудно, че изобретихме устройства за дистанционно скачане по каналите. Ако обърнем тези инструменти към самите себе си, можем да открием повече канали, отколкото някога си е мечтал някой кабелен или сателитен магнат… Той самият беше усетил мислите си да се скитат, без значение колко силно се опитваше да ги съсредоточи върху баща си, към въпроса за мис Зинат Вакил. Предварително беше пратил телеграма, съобщавайки й за пристигането си; щеше ли тя да посрещне самолета? Какво може или не може да се случи помежду им? Беше ли той, оставяйки я, невръщайки се, изгубвайки връзка за известно време, направил Непростимото нещо? Беше ли тя — помисли той и беше шокиран от осъзнаването, че просто не му беше хрумнало по-рано — омъжена? Влюбена? Обвързана? И за самия себе си: какво в действителност искаше? Ще узная, когато я видя, помисли си той. Бъдещето, дори когато беше проблясък, забулен от въпроси, не можеше да бъде затъмнено от миналото; дори когато смъртта излизаше в средата на сцената, животът продължаваше, борейки се за равни права.
Полетът мина без произшествия.
Зинат Вакил не чакаше на летището.
— Ела с мен — махна Сисодия. — Колата ми е дошла да ме взевземе, така че, моля, позволи ми да те зазакарам.
Тридесет и пет минути по-късно Саладин Чамча беше на Скендъл Пойнт, стоейки пред портите на детството с чанта и калъфи за костюми, гледайки във вносната видеоконтролна система за отваряне. Лозунги против наркотиците бяха изрисувани по стената на оградата: ВСИЧКИ СЪНИЩА СА УДАВЕНИ, КОГАТО ЗАХАРТА Е КАФЯВА. И: БЪДЕЩЕТО Е ЧЕРНО, КОГАТО ЗАХАРТА Е КАФЯВА. Кураж, старче, стегна се той и позвъни веднъж, както беше наредено, решително, за да привлече вниманието.
В плодородната градина пънът на отсеченото орехово дърво грабна неспокойния му поглед. Сега вероятно го използват като маса за пикници, горчиво размишляваше той. Баща му винаги е имал дарба за мелодраматичния, самосъжалителен жест и да обядва върху една повърхност, която съдържаше толкова емоционален кипеж — без съмнение, с много дълбоки въздишки между големите залъци, — щеше да отговаря точно на характера му. Сега щеше ли да направи театър и от своята смърт, чудеше се Саладин. Какво ефектно представление за съчувствие можеше да изнесе сега старото копеле! Всеки в близост до един умиращ мъж беше оставен напълно на неговата милост. Удари, стоварени от смъртен одър, оставяха синини, които никога не избледняваха.
Неговата мащеха изплува от мраморната господарска къща на умиращия мъж, за да поздрави Чамча без никакъв намек на омраза.
— Салахудин. Добре е, че дойде. Това ще повдигне духа му, а сега духът му е този, с който трябва да се бори, защото тялото му е повече или по-малко kaput.
Тя беше може би шест или седем години по-млада, отколкото щеше да бъде Саладиновата майка, но от същия птичеподобен калъп. Неговият едър нападателен баща е бил забележително постоянен поне в тези неща.
— Колко му остава? — попита Саладин.
Насрийн беше също толкова откровена, колкото телеграмата й беше подсказала.
— Може да е всеки момент.
Миеломата беше навсякъде из „дългите кости“ на Ченгиз — ракът беше донесъл собствения си речник в къщата; човек повече не говореше за ръце и крака — и в черепа му. Ракови клетки били открити дори в кръвта около костите.
— Трябваше да го забележим — каза Насрийн и Саладин започна да усеща силата на волята на старата лейди, с която тя управляваше чувствата си. — Неговата очебийна загуба на тегло през тези последни две години. Оплакваше се и от болки например в коленете. Знаеш как е. При един стар човек хвърляш вината върху неговата възраст, не си представяш някоя подла, грозна болест.
Тя спря, защото имаше нужда да овладее гласа си. Кастурба, бившата ая, беше дошла да се присъедини към тях в градината. Излезе, че нейният съпруг Валаб беше умрял от старост в съня си преди почти една година: една по-лека смърт от тази, която сега си прогризваше пътя навън от тялото на неговия работодател, прелъстителя на жена му. Кастурба все още се обличаше в старите ярки сарита на Насрийн: днес беше избрала една от най-зашеметяващите черно-бели опарт-щампи. Тя също поздрави Саладин сърдечно: прегръдки целувки сълзи.
— Колкото до мен — хълцаше тя, — никога няма да престана да се моля за чудо, докато съществува и един-единствен дъх в бедните му дробове.
Насрийн II прегърна Кастурба; всяка от жените отпусна глава върху рамото на другата. Близостта между двете жени беше непринудена и неопетнена от сръдни; като че близостта на смъртта беше отмила караниците и ревностите на живота. Двете стари дами се успокояваха една друга в градината, всяка утешавайки другата за предстоящата загуба на най-скъпоценното нещо: любовта. Или по-скоро: любимия.
— Ела — каза Насрийн на Саладин. — Трябва да те види, pronto.
— Знае ли? — попита Саладин. Насрийн отговори уклончиво.
— Той е интелигентен човек. Продължава да пита къде е отишла цялата кръв? Казва, че има само две болести, при които кръвта изчезва по този начин. Едната е туберкулоза.
— Но — настоя Саладин — никога ли не произнася думата? Насрийн сведе глава. Думата не беше произнесена нито от Ченгиз, нито в негово присъствие.
— Не би ли трябвало да знае? — попита Чамча. — Няма ли право човек да се подготви за смъртта си?
Той видя очите на Насрийн за миг да проблясват. Кой си мислиш, че си, та да ни казваш какъв е дългът
