ни? Ти пожертва всички права. След това потъмняха и когато проговори, гласът й беше равен, неразвълнуван, нисък.
— Може би си прав. Но Кастурба простена:
— Не! Как да му кажеш на бедния човек? Това ще разбие сърцето му.
Ракът беше сгъстил кръвта на Ченгиз до степен, при която сърцето му изпитваше огромно затруднение да помпа кръвта из тялото му. Беше замърсил кръвния поток с чужди тела, клетки, които щяха да нападнат всяка кръв, която му се преливаше, дори кръвта от собствената му кръвна група. Значи и по този незначителен начин не мога да му помогна, разбра Саладин. Ченгиз лесно можеше да умре от страничните ефекти, преди ракът да го умори. Ако не умреше от рака, краят щеше да дойде или под формата на пневмония, или от бъбречна недостатъчност; лекарите, знаещи, че не могат да направят нищо за него, го бяха изпратили да го чака.
— Тъй като миеломата е органична, химиотерапия или адиационна терапия не се използват — обясни Насрийн. — Единственият медикамент е лекарството мелфалан, което в някои случаи може да удължи живота дори с години. Беше ни съобщено обаче, че той е в категорията, която не реагира на мелфалановите таблетки.
Но не му е било казано, настояваше вътрешният глас на Саладин. И това е грешка, грешка, грешка.
— Въпреки това се случи чудо — изплака Кастурба. — Лекарите казаха, че обикновено това е един от най-болезнените ракове; но баща ти не изпитва никакви болки. Ако човек се моли, понякога се дарява милост. Диагностицирането на рака беше отнело толкова време заради анормалното отсъствие на болка; той се беше разпространявал в тялото на Ченгиз най-малко две години.
— Сега трябва да го видя — меко поиска Саладин. Носач беше внесъл чантата и калъфите му за костюми вътре, докато те говореха; сега, най-после, той последва дрехите си вътре.
Интериорът в къщата беше непроменен — щедростта на втората Насрийн към паметта на първата изглеждаше безгранична, най-малко през тези дни, последните на земята на техния общ съпруг — с изключение на колекцията й от птици (папуняци и редки папагали под стъклени камбани, един възрастен кралски пингвин в залата с мрамор и мозайки, чийто клюн бе покрит с рояци малки червени мравки) и кутиите й с прободени пеперуди, прибрани вътре от Насрийн II. Саладин мина покрай тази цветна галерия от мъртви крила към кабинета на баща си — Ченгиз беше настоял да освободи спалнята си и да му бъде внесено легло в намиращото се долу облицовано с дървена ламперия убежище, пълно с проядени книги, така че хората да не трябва по цял ден да тичат нагоре-надолу, докато се грижат за него — и да стигнат най-накрая до вратата на смъртта.
На младини Ченгиз Чамчауала беше придобил объркващото умение да спи с широко отворени очи, „стоящ нащрек“, както обичаше да казва. Сега, когато Саладин тихо влезе в стаята, въздействието на тези отворени сиви очи, сляпо втренчени в тавана, беше несъмнено обезкуражаващо. За един миг Саладин помисли, че е закъснял твърде много; че Ченгиз е умрял, докато е бъбрил в градината. Тогава мъжът в леглото издаде поредица слаби покашляния и протегна несигурна ръка. Саладин Чамча тръгна към баща си и склони глава под милващата длан на стария човек.
Да се влюбиш в собствения си баща след дългите яростни десетилетия беше ведро и красиво чувство; едно обновяващо, даващо живот нещо, искаше да каже Саладин, но не го направи, защото звучеше вампирски; като че изсмуквайки този нов живот от баща си, правеше място в тялото на Ченгиз за смъртта. Въпреки че го запазваше в мълчание, Саладин се чувстваше с всеки час по-близо до много стари, отхвърляни „азове“, много алтернативни Саладиновци — или по-скоро Салахудиновци, — които се бяха отцепили от него, когато правеше различните си избори в живота, но които явно бяха продължили да съществуват, може би в паралелните светове на квантовата теория. Ракът буквално беше оголил Ченгиз Чамчауала до кокал; бузите му бяха рухнали в празнините на черепа и той трябваше да поставя дунапренени възглавници под задните си части заради атрофията на плътта си. Но тя го беше оголила и от неговите недостатъци, от всичко това, което беше високомерно, тиранично и жестоко в него, така че палавият, обичащ и блестящ мъж отдолу лежеше открит, още веднъж видим за всички. Ако само можеше да бъде такъв човек през целия си живот, усети се да желае Саладин (който за пръв път от двадесет години беше започнал да намира звученето на своето пълно, неанглизирано име за приятно). Колко тежко е да откриеш баща си едва когато няма друг избор, освен да кажеш сбогом.
На сутринта след завръщането си Салахудин Чамчауала беше помолен от баща си да го обръсне. Кожата на Ченгиз висеше по лицето му на меки кожени бузи и космите му (когато Салахудин изпразни машината) приличаха на пепел. Салахудин не можеше да си спомни кога за последен път е докосвал лицето на баща си по този начин, нежно опъвайки кожата, докато безжичната самобръсначка се движеше по нея, и след това милвайки я, за да се увери, че е гладка. Когато свърши, той продължи за миг да плъзга пръсти по бузите на Ченгиз.
— Погледни стария човек — каза Насрийн на Кастурба, когато влязоха в стаята, — не може да свали очи от момчето си.
Ченгиз Чамчауала се хилеше изтощено, разкривайки уста, пълна със съсипани зъби, покрити с плюнка и трохи.
Когато баща му отново заспа, след като беше накаран от Кастурба и Насрийн да изпие малко количество вода, и се втренчи нагоре — в какво? — със своите отворени, сънуващи очи, които можеха да виждат в три свята едновременно, действителния свят на неговото внимание, пророческия свят на сънищата и наближаващия живот след смъртта (така поне Салахудин се хвана в един момент да си представя); след това синът отиде в старата спалня на Ченгиз за почивка. Гротескни глави от оцветена теракота бляскаха надолу към него от стените: един рогат демон, циничен арабин с ястреб на рамото си, плешив мъж, завъртащ очи нагоре и плезещ в паника езика си, когато една голяма черна муха каца на веждата му. Неспособен да спи под тези фигури, които познаваше през целия си живот и същевременно мразеше, защото беше започнал да ги вижда като портрети на Ченгиз, той най-накрая се премести в друга неутрална стая.
Събуждайки се в ранната привечер, той слезе долу, за да открие двете стари жени пред стаята на Ченгиз, които се опитваха да определят подробностите на неговото лечение. Освен всекидневното хапче мелфалан му бяха предписани цяла батарея лекарства в опит да се преборят гибелните странични въздействия на рака: анемия, пресилване на сърцето и така нататък. Изозорбид динитрат, две таблетки четири пъти на ден, фуроземид, една таблетка три пъти, предни-золон, шест таблетки два пъти дневно…
— Аз ще свърша това — каза той на облекчените стари жени. — Поне едно нещо, което мога да направя.
Агарол срещу запека му, спиронолактон за Бог знае какво и един зилорик, алопуринол: той внезапно си спомни, луда работа, един древен театрален преглед, в който един английски критик, Кенет Тайнън, си беше представил многосричните герои в „Тембълейн Велики“ на Мърлоу като „орда хапчета и чудотворни лекарства, наумили си да се погубят едно друго“:
Нещата, които човешката памет изхвърля нагоре! Но може би този фармацевтичен Тембълейн не беше толкова лоша възхвала за падналия монарх, лежащ тук в пълния си с книжни червеи кабинет, втренчен в
