— 2 —
Кан ма кан/ Фи кадим аззаман…110 Така беше и не беше така, във време отдавна забравено в сребърната страна Аржентина живееше някой си дон Енрике Даймънд, който знаеше много за птиците и малко за жените, с жена си Роуза, която не знаеше нищо за мъжете, но доста за любовта. Един ден се случи така, че когато сеньората беше навън на езда, седейки странично на седлото и носейки шапка с перо, тя стигна до големите каменни порти на естанцията на Даймънд, които стояха шантаво в средата на празните пампаси, за да види как един щраус тича към нея колкото може по-бързо, тичайки за живота си с всички номера и отклонения, за които можеше да се сети; защото щраусът е хитра птица, трудна за хващане. Малко зад щрауса се носеше облак прах, изпълнен със звуците на ловуващи мъже, и когато щраусът беше на шест фута от нея, облакът изпрати ласа с тежести на края, за да се увият около краката му и да го свалят с грохот пред краката на сивата й кобила. Мъжът, който слезе от коня, за да убие щрауса, не сваляше очи от лицето на Роуза. Той извади нож със сребърна дръжка от ножницата на колана си и го заби целия в гърлото на птицата до дръжката и го направи без нито веднъж да погледне умиращия щраус, втренчен в очите на Роуза Даймънд, докато коленичеше на просторната жълта земя. Неговото име беше Мартин де ла Круз.
След като Чамча беше отведен, Джебраил Фаришта често се чудеше на собственото си поведение. В един миг като насън, когато очите му бяха впримчени от очите на старата англичанка, на него му се стори, че собствената му воля вече не беше под негово разпореждане, че нечии други нужди бяха поели командването. Отдавайки го на объркващата природа на скорошните събития и на решимостта си да остане буден колкото е възможно по-дълго, минаха няколко дни, преди да свърже това, което ставаше в света зад клепачите му, и едва тогава разбра, че трябва да избяга, защото вселената от неговите кошмари беше започнала да се просмуква в будния му живот; и ако не беше внимателен, никога нямаше да успее да започне отново, да бъде прероден с нея, чрез нея, Алилуя, която беше виждала покрива на света.
Той беше шокиран, като осъзна, че не беше направил изобщо опит да се свърже с Али; или да помогне на Чамча, когато имаше нужда. И изобщо не беше обезпокоен от появата на чифт заострени рога върху Саладиновата глава, нещо, което със сигурност трябваше да предизвика известна загриженост. Той беше в някакъв вид транс и когато попита старата дама какво мисли за всичко това, тя се усмихна особено и му каза, че няма нищо ново под слънцето, че е виждала такива неща, появата на мъже с рогати шлемове, в древна страна като Англия нямаше място за нови истории, по всеки стрък вече са стъпвали над сто хиляди пъти. За дълго време през деня нейният говор ставаше несвързан и объркан, но в другото време тя настояваше да му готви тежки ястия, овчарски пайове, сладкиши с ревен и дебел крем, печено с картофи и гъст сос, всякакви видове тежки супи. И по всяко време носеше изражение на необяснимо доволство, сякаш: неговото присъствие я задоволяваше по някакъв дълбок, нетърсен начин. Той ходеше с нея в селището да пазарува; хората зяпаха; тя не им обръщаше внимание, размахвайки своята властна пръчка. Дните минаваха, Джебраил не си тръгваше.
„Проклета англичанка — каза си той. — Някаква разновидност на изчезнал вид. Какво, по дяволите, правя тук?“ Но оставаше, задържан от невидими вериги. Докато тя при всяка възможност пееше една стара песен на испански, от която не можеше да разбере и една дума. Някаква магия ли? Някаква древна Морган Ле Фей, привличаща с песен младия Мерлин в своята кристална пещера? Джебраил се насочваше към вратата; Роуза запяваше; той спираше в пътя си. „Защо не в края на краищата — вдигна той рамене. — Старата жена се нуждае от компания. Отминало величие, кълна се! Виж на какво се е превърнала тук. Но както и да е, нуждая се от почивката. Да събера силите си. Само няколко дни.“
Вечер те седяха в гостната, натъпкана със сребърни украшения, включващи някакъв нож със сребърна дръжка под гипсовия бюст на Хенри Даймънд, втренчен надолу от ъгловия скрин, и когато стоящият часовник удряше шест, той наливаше две чаши шери и тя започваше да говори, но не преди да каже, също толкова предсказуемо като часовников механизъм, „Стоящият часовник винаги е четири минути назад, заради добрите маниери не иска да бъде твърде точен.“ След това започваше, без да се главоболи с имало веднъж едно време и независимо дали всичко беше истина или лъжа, той можеше да види яростната й енергия, която се вливаше в разказа, последните отчаяни запаси от волята й, които влагаше в своята история, единственото щастливо време, което мога да си спомня, каза му тя, така че той разбра, че тази вехтошарска торба от объркани спомени е всъщност истинското й сърце, нейният автопортрет, начинът, по който гледаше в огледалото, когато нямаше никого другиго в стаята, и че сребърната страна от миналото е нейното предпочитано убежище, не тази разнебитена къща, в която постоянно се блъскаше в неща — удряше се в масички за кафе, натъртваше се на дръжки на врати и избухвайки в сълзи, надаваше вик: всичко се смалява.
Когато отплава за Аржентина през 1935 като булка на англо-аржентинеца дон Енрике от Лос Аламос, той посочи океана и каза: това е пампата. Не можеш да кажеш колко е голяма, когато я гледаш. Трябва да пътуваш през нея сред непроменливостта ден след ден. В някои части вятърът е силен като юмрук, но напълно безшумен, ще те свали на земята, но никога няма да чуеш: нещо. И никакви дървета: нито омбу111, нито топола, nada. Между другото, трябва да внимаваш с листата на омбу. Смъртоносна отрова. Вятърът няма да те убие, но сокът от листата може. Тя плесна ръце като дете: Честно, Хенри, безмълвни ветрове, отровни листа. Правиш го да звучи като приказка. Хенри със своята руса коса, нежно тяло, голямоок и замислен, изглеждаше ужасен. О, не, каза той. Не е толкова лошо.
Тя пристигна в тази огромност, под този безкрайно син небосвод, защото Хенри й направи предложение за женитба и тя даде единствения отговор, който можеше да даде една четиридесетгодишна стара мома. Но когато пристигна, тя си зададе един по-голям въпрос: на какво е способна в цялото това пространство? За какво има кураж, как може да се развие? Да бъде лоша или добра, каза си тя: но да бъде нова. Нашият съсед доктор Хорхе Бабингтън, каза тя на Джебраил, никога не ме хареса, нали знаеш, той ми разказваше истории за британците в Южна Америка, винаги такива обратни типове, казваше той с отвращение, шпиони, разбойници и грабители. Толкова ли сте екзотични във вашата студена Англия? — попита я той и отговори на собствения си въпрос, сеньора, не мисля така. Наблъскани в този остров, подобен на ковчег, трябва да откриете по-широки хоризонти, за да изразите тези тайни азове.
Тайната на Роуза Даймънд беше един обем за любов, толкова голям, че скоро стана ясно, че бедният прозаичен Хенри никога няма да я задоволи, защото каквато и любов да имаше в този пихтиест скелет, тя беше запазена за птиците. Блатни ястреби, бързолети, бекасини. В малка гребна лодка той прекарваше най-щастливите си дни сред папура на местните заливи с бинокъл на очите. Веднъж във влака за Буенос Айрес той смути Роуза, изпълнявайки любимите си птичи викове във вагон-ресторанта, поставяйки шепи около устата си: птица-сънливец, вандурия ибис, трупнал. Защо не можеш: така да ме обичаш, искаше да попита тя. Но никога не го направи, защото за Хенри тя беше мома от сой, а страстта беше ексцентричност на други раси. Тя стана generalissimo на чифлика и се опита да задуши своите порочни копнежи. През нощта започна да излиза в пампата и лежейки на гръб, да гледа галактиката отгоре и понякога под влиянието на този бляскав поток от красота започваше цяла да трепери, да тръпне от дълбоко удоволствие и да сумти непозната мелодия и тази звездна музика беше толкова плътно до нея, колкото близо тя стигаше до радостта.
Джебраил Фаришта: чувстваше историите й да се увиват около него като мрежа, задържайки го в този изгубен свят, където петдесетина сядаха за вечеря всеки ден, какви мъже бяха, нашите гаучоси, нищо сервилно у тях, много свирепи и горди, много. Истински месоядци, можеш да го видиш на снимките. През дългите нощи на тяхното безсъние тя му разказа за маранята, която се спускаше върху пампата, така че малкото дървета стърчаха като острови и конникът приличаше на митологично същество, галопиращо върху повърхността на океана. Като призрака от океана. Тя му разказваше лагерни истории, например за гаучото атеист, отхвърлил рая, когато умряла майка му, викайки нейния дух да се върне, всяка нощ в течение на седем дни. На осмата нощ обявил, че тя явно не го е чула, защото иначе със сигурност щяла да дойде да утеши своя обичан син; затова смъртта трябва да е краят. Тя го впримчваше в описания на дните, когато хората на Перон дошли в белите си костюми и зализани коси и пеоните ги прогонили, разказа му как са били построени железопътните линии от Anglos, за да обслужват техните естанции и язовирите също, например историята на нейната приятелка Клодет, истинска разбивачка на сърца, скъпи, омъжи се за едно момче инженер на име Грейнджър и разочарова половината Хърлингхъм. Заминаха за някакъв язовир, който той строеше, и следващото нещо, което чуха, беше, че бунтовниците идват да го взривят. Грейнджър отиде с мъжете да пази язовира, оставяйки Клодет сама с прислужницата, и ето ти няколко часа по-късно
