прислужницата пристига тичешком, сеньора, ъъъ, има един hombre на вратата, ъъъ голяяям като врата. Какво още? Капитан бунтовник. — „А вашият съпруг, мадам?“ — „Чака ви при язовира, където трябва да бъде.“ „След като не е бил способен да ви защитава, революцията ще го направи.“ И той поставил охрана пред къщата, драги, голяма работа. Но в сраженията загиват и двамата мъже, съпруг и капитан, и Клодет настоя на съвместно погребение, наблюдаваше как двата ковчега потъват един до друг в земята, оплакваше ги и двамата. След това знаехме, че е опасна компания, trop fatale, a? Какво? Trop твърде fatale. В невероятната история на красивата Клодет Джебраил чу музиката на Роузините копнежи. В подобни моменти той я виждаше да го гледа с крайчеца на очите и чувстваше дърпане в областта на пъпа си, сякаш нещо се опитваше да излезе. В същия момент тя отклоняваше поглед и усещането избледняваше. Може би беше само страничен ефект от стреса.
Една нощ той я попита дали е видяла рогата, израснали на главата на Чамча, но тя се направи на глуха и вместо да отговори, му разказа как седяла на походен стол край galpon или кошарата за бикове в Лос Аламос и наградените животни идвали и поставяли своите рогати глави в скута й. Един следобед момиче на име Аурора дел Сол, която била годеница на Мартин де ла Круз, пуснала цветиста забележка: Мислех си, че го правят само в скута на девици, прошепна тя силно на кикотещите се нейни приятели, и Роуза, като използваше своя най-сладък глас, й отговори: Тогава, скъпа, може би искаш да опиташ? От този момент Аурора дел Сол, най-добрата танцьорка в е станцията и най-желаната от всички пеонки стана смъртен враг на твърде високата, твърде костелива жена от отвъд океана.
— Изглеждаш точно като него — каза Роуза Даймънд, докато стояха един до друг на нощния й прозорец, гледайки към океана навън. — Негов двойник. Мартин де ла Круз. — При споменаването на това каубойско име Джебраил почувства такава яростна болка в пъпа си, дърпаща болка, сякаш някой е забил кука в стомаха му, че от устните му се откъсна вик. Роуза Даймънд изглежда не го чу.
— Погледни — извика тя щастливо, — ето там.
Тичайки по среднощния плаж в посока кулата Мартело и ваканционното селище — тичайки по границата на водата, така че настъпващият прилив отмиваше следите му — отклонявайки се и правейки финтове, тичайки за живота си, към тях се носеше напълно развит, голям като живота щраус. Избяга надолу по брега и очите на Джебраил го следваха в почуда, докато не престанаха да го различават в тъмнината.
Следващото нещо, което се случи, стана в селото. Бяха отишли да вземат един кейк и бутилка шампанско, защото Роуза се беше сетила, че е нейният осемдесет и девети рожден ден. Семейството й беше изпъдено от нейния живот, така че нямаше нито картички, нито обаждания по телефона. Джебраил настоя, че трябва да го отпразнуват по някакъв начин и й показа тайната в неговата риза, дебел колан за пари, пълен с лири стерлинги, купени на черния пазар в Бомбай, преди да замине.
— Също така кредитни карти в изобилие — каза той. — Аз не съм бедно момче. Хайде да тръгваме. Аз черпя. — Сега беше толкова увлечен от разказваческата магия на Роуза, че едва си спомняше ден за ден, че има живот да живее, жена да изненада с простия факт на своето съществуване или каквото и да е друго. Всеки ден носеше пазарските чанти на мисис Даймънд, следвайки я кротко.
Той се шляеше на един уличен ъгъл, докато Роуза бъбреше с хлебаря, когато почувства отново тази дърпаща кука в стомаха си, падна върху електрическия стълб и зяпна за въздух. Той чу чаткащ звук и след това иззад ъгъла се появи архаична двуколка с понита, пълна с млади хора, облечени в маскарадни на пръв поглед дрехи: мъжете в тесни черни панталони, закопчани на прасеца със сребърни копчета, белите им ризи бяха разкопчани почти до кръста; жените в широки поли на пластове от волани в ярки цветове — алено, яркозелено, златно. Пееха на чужд език и на фона на тяхната веселост улицата стана мрачна и безвкусна, но Джебраил осъзна, че става нещо странно, защото никой друг на улицата не обръщаше ни най-малко внимание на двуколката с понита. След това Роуза се появи от фурната с кутията за кейк, която висеше на ластик от показалеца на лявата й ръка, и възкликна:
— О, ето ги, пристигат за танците. Знаеш ли, при нас винаги се танцуваше, на тях им харесва, в кръвта им е. — И след пауза: — Това бяха танците, на които уби Лешояда.
Това бяха танците, по време на които някой си Хуан Хулия, прякоросван Лешояда заради трупния си вид, изпи твърде много и обиди честта на Аурора дел Сол, и не спря, докато на Мартин не остана друга възможност, освен да се бие, хей, Мартине, защо ти е хубаво да се чукаш с тази, мислех си, че е твърде скучна. „Нека се отдалечим от дансинга“, каза Мартине и в тъмнината силуетите им изпъкваха срещу приказните светлини, висящи от дърветата около площадката за танци, двамата мъже увиха около ръцете си пончо, извадиха ножовете си, започнаха да обикалят в кръг, биха се. Хуан умря. Мартин де ла Круз вдигна шапката на мъртвия мъж и я хвърли пред краката на Аурора дел Сол. Тя я вдигна, като го наблюдаваше как си тръгва.
Роуза Даймънд на осемдесет и девет, в дълга тясна сребриста дреха, с табакера до ръката в ръкавица и сребърен тюрбан на главата, пиеше джин и грях от зелен стъклен триъгълник и разказваше истории за добрите стари дни.
— Искам да танцувам — обяви внезапно тя. — Днес е рожденият ми ден, а не съм танцувала нито веднъж.
Усилията от тази нощ, през която Роуза и Джебраил танцуваха до зори, се оказаха твърде много за старата лейди, която на следващия ден рухна на легло с лека температура, която предизвика още по- налудничави видения: Джебраил видя Мартин де ла Круз и Аурора дел Сол да танцуват фламенко на покрития с керемиди двускатен покрив на Даймъндовата къща и перонистите в бели костюми стояха до навеса за лодки, за да се обърнат към събранието на пеоните относно бъдещето: „При Перон тези земи ще бъдат експроприирани и разпределени между народа. Британските железопътни линии също ще станат собственост на държавата. Нека изхвърлим тези разбойници, тези частници…“ Гипсовият бюст на Хенри Даймънд висеше във въздуха, наблюдавайки случващото се, и костюмираният в бяло агитатор насочи пръст към него и изкрещя: Това е той, вашият потисник; ето го врага. Стомаха на Джебраил го болеше толкова силно, че той се страхуваше за живота си, но в мига, когато рационалното му съзнание обмисляше вероятността за язва или апандисит, остатъкът от неговия мозък му прошепна истината, че е пленен и манипулиран от силата на волята на Роуза, също както ангелът Джебраил беше принуден да говори заради съкрушителната нужда на Пророка Мохамед.
Тя умира — осъзна той. — И няма да продължи дълго. — Мятайки се в леглото си в хватката на треската, Роуза Даймънд бълнуваше за омбу-отрова и враждебността на съседа й доктор Бабингтън, който попита Хенри: жена ти достатъчно тиха ли е за пасторален живот и кой й подари (като подарък за оздравяването от тиф) екземпляр от отчета на Америко Веспучи за неговите пътешествия.
— Човекът е бил прословут фантазьор — усмихна се Бабингтън, — но въображението може да бъде по- силно от фактите; в края на краищата има континенти, кръстени на него.
Ставайки по-слаба, тя изливаше все повече и повече от оставащата й сила в мечтата си за Аржентина и Джебраил чувстваше пъпа си като подпален. Той лежеше отпуснат в кресло до леглото й и виденията се увеличаваха с всеки час. Музика от дървени духови инструменти изпълваше въздуха и най-чудното от всичко, малък бял остров се появи съвсем близо до брега, подскачайки на вълните като сал; беше бял като сняг, с бял пясък, издигащ се полегато към група дървета албиноси, които бяха бели, тебеширено бели, хартиено бели до върха на своите листа.
След появата на белия остров Джебраил беше обхванат от дълбока летаргия. Отпуснат на креслото в спалнята на умиращата жена, със затварящи се клепачи, той усещаше как се увеличава теглото на тялото му и всички движения ставаха невъзможни. След това се оказа в друга спалня в тесни черни панталони със сребърни копчета покрай прасците и тежка сребърна тока на кръста. Викали сте ме, дон Енрике, казваше той на мекия, тежък мъж с лице като бял гипсов бюст, но знаеше кой го е повикал и никога не отделяше очи от лицето й, дори когато видя руменина да се издига от белите волани около врата й.
Хенри Даймънд отказа да разреши на властите да бъдат замесени в делата на Мартин де ла Круз, аз
