като косите й.
— Никаква светлина не може да влезе тук — прошепна му тя. — Черно е; всичко е черно.
Тя като че направи опит да легне и да го привлече към себе си, към земята, но той извика:
— Бързо, църквата — и се гмурна в една непривлекателна подобна на кутия сграда, търсейки повече от един вид убежище. Обаче вътре църковните пейки бяха пълни с Хайъсинти, стари и млади, Хайъсинти, носещи безформени сини костюми от две части, изкуствени перли и малки шапчици, подобни на кутийки за хапчета, украсени с парчета газ, Хайъсинти, носещи невинни бели нощници, всяка въобразима форма на Хайъсинт, всички пеещи силно „Насочи ме, Исусе“; докато видяха Чамча, прекъснаха своето одухотворяване и започнаха да крещят по един твърде недуховен начин: Сатана, Козелът, Козелът, и други подобни неща. Сега стана ясно, че Хайъсинт, с която беше влязъл, гледаше на него с други очи, по същия начин, по който той я беше гледал на улицата; че тя е започнала да вижда нещо, което я караше да се чувства твърде зле; и когато видя отвращението на това грозно изострено и помрачено лице, той просто ги нападна.
— Хубшии181 — наруга ги той по някаква причина на своя зарязан майчин език. Нарече ги сплетници и диваци. — Изпитвам съжаление към вас — произнесе той. — Всяка сутрин трябва да се гледате в огледалото и да виждате втренчена във вас тъмнината: петното, доказателството, че сте най-низшето от низшите.
Тогава те се събраха около него, това струпване на Хайъсинти, неговата собствена Хайъсинт, сега изгубена между тях, неразличима, вече не индивид, а жена-подобна-на-тях, и той беше страхотно набит, издавайки жалки блеещи звуци, тичайки в кръг, търсейки изход, докато не осъзна, че страхът на нападателките му беше по-голям, отколкото тяхната ярост, и той се изправи в целия си ръст, разпери ръце и започна да пищи с дяволски звуци срещу тях, карайки ги на бегом да търсят прикритие, снишавайки се зад църковните пейки, докато той напускаше в кърви, но несломен, бойното поле.
Сънищата изразяват нещата по свой начин, но Чамча, събуждайки се за кратко, когато сърцето му подскочи в нов изблик на синкопи, горчиво осъзнаваше, че кошмарът не е бил толкова далече от истината; поне духът беше точен. — Това за последен път беше Хайъсинт, помисли си той и отново се унесе. — За да се намери треперещ във фоайето на собствената си къща, докато на по-висока плоскост Джъмпи Джоши яростно спореше с Памела. С жена ми.
И когато Памела от съня, повтаряйки дума по дума истинската, отхвърли съпруга си сто и един пъти, той не съществува, такива подобни неща не са такива, виртуозът Джамшед беше този, който оставяйки настрана любовта и страстта, помогна. Оставяйки зад себе си една плачеща Памела:
— Всичко ще се оправи. Ще видиш. Всичко ще бъде наред. Когато Саладин Чамча се събуди, споменът за тези думи го изпълни с горчив гняв. Той откри, че си мисли: Къде е Фаришта. Това копеле: басирам се, че е добре. — Това беше мисъл, към която щеше да се върне с изключителни резултати; обаче за момента имаше по-важна работа.
Аз съм въплъщението на злото, мислеше той. Трябваше да го приеме. То се беше случило и не можеше да се отрече. Аз вече не съм аз, или поне не само. Аз съм олицетворението на погрешното, на онова, което мразим, на греха. Защо? Защо аз?
Какво зло е сторил — какво долно нещо би могъл, щеше да направи?
За какво беше — не би могъл да избегне понятието — наказан? И стигайки до това от кого? (Аз си задържах езика зад зъбите.)
Не беше ли преследвал своята собствена представа за доброто, не беше ли искал да стане това, на което най-много се възхищаваше, посветил себе си с воля, граничеща с обладаване от зъл дух, на завладяването на английщината? Не беше ли работил упорито, избягвайки неприятностите, стремейки се да стане нов? Усърдие, взискателност, умереност, въздържаност, самоувереност, честност, семеен живот: какво представляваше този сбор, ако не морален кодекс? Негова вина ли беше, че той и Памела бяха бездетни? Генетиката негова отговорност ли беше? Възможно ли беше в тези опаки времена да е измъчван от орисниците, както беше постигнал съгласие със себе си да нарича преследващата служба, точно заради своята гонитба на „доброто“? Че днес подобна гонитба се смята за погрешна, дори лоша? Тогава колко жестоки бяха тези орисници да подбудят отхвърлянето му от същия свят, който той толкова решително беше ухажвал; колко мъчително бе да бъдеш изхвърлен от вратите на града, за който е вярвал, че отдавна е превзел! — Каква долна дребнавост беше това — да го върнат обратно на гръдта на неговия народ, от който се чувстваше от толкова дълго така далече! — Тук нахлуха мисли за Зини Вакил и виновно, нервно той наново ги потисна.
Сърцето му го риташе диво и той седна, сгъна се на две и зяпна за въздух. Успокой се или ще падне завесата. Няма място за подобни стресови разсъждения: никога повече. Той поемаше дълбоко дъх; легна отново; изпразни съзнанието си. Предателят в гърдите му поднови обичайната си служба.
Стига толкова от това, каза си твърдо Саладин Чамча. Никога повече няма да мисля себе си за зло. Външният вид лъже; корицата не е най-добрият илюстратор на книгата. Дявол, Козел, Шейтан? Не аз.
Не аз: друг.
Кой?
Мишал и Анахита пристигнаха със закуска на поднос и възбуда на лицата. Чамча гълташе корнфлейкс и нескафе, докато момичетата след няколко мига плахост, едновременно му бърбореха нонстоп.
— Е, няма грешка, ти разбуни мястото.
— Не си си тръгвал и променил обратно през нощта или нещо подобно?
— Слушай, това не е номер, нали? Имам предвид, не е грим или нещо театрално? Искам да кажа, Джъмпи казва, че си актьор и само си помислих. Исках да кажа — и тук младата Анахита замлъкна, защото Чамча, плюейки корнфлейкс, ядосано изрева:
— Грим? Театрално? Номер?
— Не искахме да те обидим — каза обезпокоено Мишал от името на сестра си. — Просто си мислехме, знаеш какво искам да кажа, и би било ужасно, ако не беше, но си, разбира се, че си, значи всичко е наред — завърши тя бързо, когато Чамча отново я погледна страшно.
— Става дума — отново започна Анахита и след това ласкателно, — искам да кажа, ъъъ, мислим, че е страхотно.
— Тя иска да каже — поправи Мишал. — Ние мислим, нали знаеш.
— Блестящ — каза Анахита и смая объркания Чамча с усмивка. — Магия. Нали знаеш. Жестоко.
— Цяла нощ не сме спали — каза Мишал. — Имаме идеи.
— Смятаме — Анахита трепереше възбудено от това, — че след като си се превърнал в това, което си, тогава може би, вероятно, всъщност, дори ако не си го опитал, може би, ти можеш…
И по-голямото момиче завърши мисълта:
— Може да си развил — нали знаеш — сили.
— Както и да е, ние си мислехме — добави плахо Анахита, виждайки облаци да забулват челото на Чамча. И оттегляйки се към вратата, добави — но вероятно бъркаме. — Ахъ. Бъркаме. Добре, добър апетит.
Преди да побегне, Мишал измъкна една малка бутилка, пълна със зелена течност, остави я на пода до вратата и даде последния изстрел на раздяла.
— О, извинявай, но мама казва, че може да ти е от полза, тоалетна вода, за дъха ти.
Фактът, че Мишал и Анахита благоговеят пред неговото обезобразяване, което той мразеше от цялото си сърце, го убеди, че „неговият народ“ е толкова шантав и опак, колкото отдавна подозираше, че е. Двете трябваше да отговорят на неговото огорчение — когато на втората му таванска утрин му донесоха една масала дозаиз182 вместо фабрични зърнени храни в комплект със
