— Неговите планове да прави хиндифилми в Англия и Америка, внасяйки свръхзвездите Винод Ханна, Шри Деви, за да лудуват пред кметството в Брадфорд и на моста Голдън Гейт — очевидно е някакъв вид избягване на данъци — весело изпя Мими. Всъщност на Били започваше да му припарва; Чамча беше видял името му във вестниците, свързано с термините измама, организирана, и неплащане на данъци, но веднъж мошеник — винаги същият, каза Мими. — Каза ми, искаш ли норка? Казвам му, Били, не ми купувай неща, но той ми отговаря, кой говори за купуване? Вземи си норка. Това е бизнес.
Отново бяха ходили в Ню Йорк и Били беше наел удължена лимузина мерцедес, „също и един удължен шофьор.“ Пристигайки пред кожарския магазин, те приличали на петролен шейх и неговата проститутка. Мими премерила петцифрените цени, очаквайки знак от Били. Най-накрая той казва: Това ли би искала? Хубаво е. Били, прошепва тя, струва четиридесет хиляди, но той вече говори гладко с помощника: петък следобед е, банките са затворени, магазинът би ли приел чек.
— Е, вече знаят, че той е петролен шейх, така че казват „да“, ние си тръгваме с палтото и той ме води в друг магазин точно от другата страна на сградата, посочва палтото и казва:
— Току-що купих това за четиридесет хиляди, ето касовата бележка, ще ми дадете ли тридесет хиляди за него, имам нужда от пари в брой, предстои ми голям уикенд.
Мими и Били били накарани да чакат, докато вторият магазин звъннал на първия, където в главата на управителя заработили всички алармени звънци и пет минути по-късно пристигнала полицията, арестувала Били за пробутване на чек без покритие и той и Мими прекарали уикенда в затвора. Понеделник сутринта банките отворили и излязло, че сметката на Били имала кредит в размер на четиридесет и две хиляди сто и седемнадесет долара, така че чекът е бил редовен през цялото време. Той осведомил кожарския магазин за намерението си да ги съди за два милиона долара вреди, клевета — лесно разрешим случай — и за четиридесет и осем часа те се споразумели извън съда за 250 000 долара на ръка.
— Как да не го обичащ? — попита Мими Чамча. — Момчето е гений. Искам да кажа, че това беше класика.
Аз съм мъж, осъзна Чамча, който не знае за какво става дума, живеещ в аморален свят на оцеляването и измъкването. Мишал и Анахита Суфян, които все още необяснимо защо се. отнасяха към него като един вид сродна душа, въпреки всичките му опити да ги разубеди, бяха същества, които откровено се възхищаваха от същества като терористи, крадци на магазини, джебчии: с една дума мошеници. Той се поправи: не възхищават, не беше това. Нито едно от момичетата нямаше да открадне и карфица. Но те гледаха на подобни личности като на представители на gestalt, на това така стоят нещата. Като експеримент той им разказа историята за Били Батута и палтото от норки. Очите им блеснаха и накрая те ръкопляскаха и се кикотеха от удоволствие: порокът ги караше да се смеят. Така, осъзна Чамча, хората трябва да са ръкопляскали на деянията на по-рано поставените извън закона Дик Търпин, Нед Кели, Пулан Деви и, разбира се, на другия Били, Уилям Бони, също Хлапето186.
— Младежи, любители на бунището, криминални идоли — Мишал разчете мнението му и след това, смеейки се на неговото неодобрение, го преведе през заглавията на жълти вестници, докато наместваше дългото си и, Чамча осъзна, учудващо тяло в също толкова преувеличени и повърхностни пози. Възмутено цупейки се, напълно съзнаваща, че го е възбудила, тя ловко добави: — Цуни-гуни?
По-малката й сестра, за да не остане назад, се опита да копира позата на Мишал, но с по-малко въздействащи резултати. Изоставяйки опита с известно раздразнение, тя каза начумерено.
— Проблемът е, че за нас има добри изгледи. Семеен бизнес, няма братя, това е. Това място струва доста, нали? Е, добре.
Къщата „Шаандаар“ с мебелирани стаи под наем беше категоризирана като заведение с нощувка и закуска, от вида, който общинските съвети използваха все повече и повече заради кризата с обществените жилища, настанявайки петчленни семейства в единични стаи, затваряйки очи пред санитарните изисквания и съображенията за сигурност и изисквайки средства за „временно настаняване“ от централното правителство.
— Десет лири на нощ на човек — съобщи Анахита на Чамча в неговия килер. — Доста често се събират по триста и петдесет кинта от стая за седмица. Шест заети стаи: ти го сметни. В момента губим триста лири на месец от този таван, така че надявам се да се чувстваш наистина зле.
За тези пари, хрумна на Чамча, можеш да наемеш твърде приличен семеен апартамент в частния сектор. Но това няма да бъде определено като временно настаняване; няма централно финансиране за подобни решения. На което биха се противопоставили и местни политици, борещи се срещу „орязването“. La Lutte continue187; междувременно Хинд и дъщерите й гребяха парите, безкористният Суфян отиде до Мека и се върна у дома, за да разпръсква всекидневна мъдрост, любезност и усмивки. И зад шест врати, които винаги се отваряха по един пръст всеки път, когато Чамча отиваше да се обади по телефона или да използва тоалетната, имаше може би тридесет временни човешки същества с малка надежда да бъдат обявени за постоянни.
Действителният свят.
— Във всеки случай няма причина да изглеждаш толкова кисел и свят — посочи Мишал Суфян. — Виж докъде те докара цялото ти спазване на закона.
— Твоята вселена се стеснява.
На Хол Велънс, зает човек, създател на Шоуто на извънземните и единствен притежател на авторските права, му трябваха точно седемнадесет секунди да поздрави Чамча с това, че е жив, преди да започне да обяснява защо този факт не влияе на решението шоуто да се освободи от услугите му. Велънс беше започнал в рекламата и речникът му никога не се оправи от този удар. Обаче Чамча можеше да следи мисълта му. Всички тези години в озвучителния бизнес те научават на малко лош език. На маркетингов език вселена е целият потенциален пазар за даден продукт или услуга: шоколадената вселена, вселената на отслабването. Зъбната вселена беше всеки със зъби; останалите бяха зъболекарската вселена.
— Говоря — Велънс издиша в телефона с най-добрия си глас а ла „дълбоко гърло“ — за етническата вселена.
Отново моят народ: Чамча, маскиран с тюрбан и остатъка от лошо стоящото му одеяло, висеше на телефона в един коридор, докато очите на непостоянни жени и деца блестяха през едва отворени врати; и се чудеха сега какво му е сторил неговият народ. No capeesh, каза той, спомняйки си привързаността на Велънс към итало-американския жаргон — в края на краищата той беше авторът на лозунга Getta pizza da action188. Обаче в този случай Велънс не играеше.
— Зрителските проучвания показват — издиша той, — че хората с определен етнически произход не гледат етнически шоута. Не ги искат, Чамча. Те искат шибаната Династия, както всички останали. Профилът ти е погрешен, ако успяваш да следиш мисълта ми: с теб в шоуто става твърде расово. Шоуто на извънземните е твърде голяма идея, за да бъде спирана от расовия аспект. Само възможностите за продажба, но няма нужда аз да ти обяснявам тези неща.
Чамча се видя отразен в малкото напукано огледало над телефона. Той приличаше на скитащ се джин в търсене на вълшебната лампа.
— Зависи от гледната точка — отговори той на Велънс, знаейки, че спорът е безполезен. С Хол всички обяснения бяха осмисляне постфактум. Той беше човек единствено на опита, който взе за мото съвета, даден от „дълбокото гърло“ на Боб Удуърт: „Следвай парите“. Беше забол изречението набрано с безсериен шрифт над кадър от „Цялото президентско войнство“: Хол Холбрук (още един Хол!) в автомобилния парк, стоящ в сянка. Следвай парите: това обясняваше, както обичаше да казва, петте му жени, всяка сама за себе си заможна, като от всяка беше получил хубаво обезщетение за развода. В момента беше женен за едно кльощаво дете на около една трета от неговата възраст, с дълга до кръста кестенява коса и спектрален поглед, който щеше да я направи голяма красавица четвърт век по-рано.
— Тази няма стотинка; тя ме взе за всичко, което имам, и когато го получи, ще издуха — каза веднъж в по-щастливи дни Велънс на Чамча. — По дяволите. И аз съм човек. Този път е любов.
Още едно открадване от детската люлка. В наши дни няма къде да избягаш от това. На телефона Чамча откри, че не може да се сети за името на детето.
— Знаеш моето мото — казваше Велънс.
