— 2 —
Алилуя Коун, слизайки от Еверест, видя град от лед на запад от Лагер 6, от другата страна на групата Рок, искрящ на слънчевата светлина под масива на Чо Ою. Шангри Ла211, веднага си помисли тя; обаче това не беше зелената долина на безсмъртието, а метрополис от огромни ледени игли, тънки, остри и студени. Нейното внимание беше отвлечено от шерпа Пемба, предупреждаващ я да поддържа концентрацията си, и градът беше изчезнал, когато погледна назад. Тя все още беше на двадесет и седем хиляди фута, но видението на невъзможния град я запрати обратно през времето и пространството в Бейзуотърския кабинет със стара дървена ламперия, в който баща й Ото Коун, историк на изкуството и биограф на Пикабия, беше разговарял с нея в нейната четиринадесета и неговата последна година за „най-опасната от всички лъжи, с които сме хранени в живота си“, която беше, по негово мнение, идеята за континуума.
— Ако някой някога се опита да ти каже как тази най-красива и най-зла от планетите е по някакъв начин еднородна, съставена само от примирими елементи, че всичко се трупа, веднага звънни на шивача на усмирителни ризи — посъветва я той, успявайки да създаде впечатлението, че е посетил повече от една планета, преди да стигне до своите заключения. — Светът е несъвместим, просто никога не го забравяй: шантав. Призраци, нацисти, светци, всички живи по едно и също време; на едно място блажено щастие, докато надолу по пътя ад. Не можеш да искаш: по-диво място.
Ледени градове на върха на света не биха развълнували Ото. Подобно на жена си Алиша, майката на Али, той беше полски емигрант, оцелял от военновременен затворнически лагер, чието име никога не беше споменавано през Алиното детство.
— Искаше да направи така, сякаш не е било — каза по-късно Алиша на дъщеря си. — В много отношения не беше реалист. Но добър човек; най-добрият, когото познавах.
Тя се усмихна с усмивка, насочена навътре, докато говореше, търпейки го в паметта, както не винаги успяваше, докато беше жив и често ужасен. Например: той разви омраза срещу комунизма, която го докарваше до неудобни крайности в държането му, особено на Коледа, когато този евреин настояваше да празнува с еврейското си семейство и други онова, което описваше като „един английски обичай“, като знак на уважение към тяхната нова „нация домакин“ — и след това разваляше всичко (в очите на жена си), нахлувайки в салона, където събраната компания почиваше в отблясъците на горящ пън, коледни свещи и бренди, преоблечен като китаец от феерия, с увиснали мустаци и всичко останало, крещейки:
— Татко Коледа е мъртъв! Аз го убих! Аз съм Мао: няма подаръци за никого! Хей! Хей! Хей!
На Еверест Али, спомняйки си, трепна — трепването на майка й — осъзна тя, пренесено на замръзналото й лице.
Несъвместимостта на елементите на живота: в една палатка в Лагер 4, 27 600 фута, идеята, която по едно време изглеждаше като демона на баща й, звучеше банално, изпразнена от съдържание и атмосфера на тази височина.
— Еверест те кара да замлъкнеш — призна тя на Джебраил Фаришта в едно легло, над което парашутна коприна оформяше балдахин от кухи Хималаи. — Когато слезеш долу, нищо не си заслужава да бъде казано, съвсем нищо. Откриваш нищото да те обвива подобно на звук. Не-съществуване. Естествено не можеш да го задържиш. Съвсем скоро светът нахлува. Онова, което те кара да замълчиш, мисля си аз, е гледката на съвършенството: защо да говориш, ако не успяваш да родиш съвършени мисли, съвършени изречения? Чувстваш го като предателство към онова, през което си минал. Но избледнява; приемаш определени компромиси, изискват се закривания, ако искаш да продължиш.
Те прекарваха по-голямата част от времето си в леглото през първите седмици заедно: апетитът на всеки за другия сякаш бе неизтощим, правеха любов по шест-седем пъти дневно.
— Ти ме разтвори — каза му тя. — Ти с шунката в устата си. Беше точно като че ми говориш, като че можех да чета мислите ти. Не като че — поправи се тя. — Аз ги четях, нали? — Той кимна: вярно беше. — Аз прочетох мислите ти и точните думи просто излязоха от устата ми — чудеше се тя. — Просто се изляха. Бинго: любов. В началото бе словото.
Нейната майка възприе фаталистична гледна точка към този драматичен обрат в живота на Али, връщането на един любовник от отвъдното.
— Ще ти кажа честно какво си помислих, когато ми съобщи новината — каза тя по време на обедната супа и креплах212 в Уайтчапел Блумс. — Помислих си, Боже мой, това е силно увлечение; сега бедната Али трябва да мине през него, нещастното дете.
Алишината стратегия беше да държи чувствата си под строг контрол. Тя беше висока, пълна жена с чувствени устни, но както тя го изразяваше, „никога не съм вдигала шум“. Беше откровена с Али за своята сексуална безучастност и разкри, че Ото е бил, „нека кажем, с други склонности. Той имаше слабост към силните увлечения и това винаги го правеше толкова нещастен, но аз никога не можах да се развълнувам заради това.“ Тя се чувстваше спокойна, знаейки, че жените, с които малкият й плешив и неспокоен съпруг общуваше, бяха „нейният тип“, големи и закръглени, „освен това бяха и безсрамни: правеха каквото искаше, крещейки разни неща, за да го разпалят, преструвайки се с всички сили; те отговаряха на неговото въодушевление, мисля си аз, и може би също на чековата му книжка. Той беше от старата школа и даваше щедри подаръци.“
Ото наричаше Алилуя своята „безценна перла“ и мечтаеше да има голямо бъдеще, може би като концертираща пианистка или, след като не успя в това, като поетеса.
— Откровено казано, сестра ти е разочарование за мен — каза той три седмици преди смъртта си в този кабинет на великите книги и антикварни предмети, свързани с Пика-бия — препарирана маймуна, за която твърдеше, че е „първата скица“ на прословутия Портрет на Сезан, Портрет на Рембранд, Портрет на Реноар, безброй механични измишльотини, включително сексуални стимулатори, които нанасяха леки електрически удари, и първото издание на „Крал Юбо“ от Жари.
— И лайна има желания вместо мисли.
Той беше поанглийчил името — Елена в Илайна, — както беше негова идея съкращаването на Алилуя в Али и да се осакати от Коен от Варшава в Коун. Отгласи от миналото го опечаляваха; той не четеше полска литература, обръщайки гръб на Херберт, на Милош: и „по-млади приятели“ като Баранчак, защото за него езикът беше непоправимо замърсен от историята.
— Сега съм англичанин — казваше той гордо с неясния си източноевропейски акцент. — Тъпият мид- оф!213 Пфу! Уиндзорската вдовица!214 Всички са педераси.
Въпреки своята необщителност изглежда беше напълно доволен да бъде член на английското дребно дворянство по време на коледните феерии. Но поглеждайки назад, твърде силно осъзнаваше крехкостта на представлението, затова държеше тежките драпирани завеси почти непрекъснато дръпнати, в случай че непоследователността на нещата го накара да види чудовища навън или лунни пейзажи вместо познатата Москоу Роуд.
— Строго погледнато, той беше човек-тигел — каза Алиша, докато нападаше голяма гарнитура от тсимис.215 — Когато промени нашето име, му казах, Ото, това не се изисква, това не е Америка, това е Лондон W-2216; но той искаше да изтрие всичко от дъската, дори своето еврейство, извини ме, но аз знам. Битките с парламентарните комисии! Всички много цивилизовани, изцяло парламентарен език, но въпреки това си беше ритане по кокалчетата. — След смъртта му тя се върна право при Коен, синагогата, Ханука217 и Блумс. — Стига подражание на живота — дъвчеше тя и размаха внезапно една разсеяна вилица. — Тази снимка! Луда бях за нея. Лана Търнър, права ли съм? И Махалия Джаксън, пееща в някоя църква.
Малко след като прехвърли седемдесетте, Ото Коун скочи в празна асансьорна шахта и умря. Имаше един предмет, до който Алиша, готова да обсъжда повечето неща, превърнали се в табу, отказваше да се докосне: защо един оцелял от лагерите живее четиридесет години и тогава довършва работата, която чудовищата не са могли да свършат? Тържествува ли най-накрая голямото зло, независимо колко ожесточено му се съпротивляват? Дали оставя ледена треска в кръвта, която си пробива път, докато не удари сърцето? Или по-лошо: може ли смъртта на един човек да бъде несъвместима с живота му? Али, чиято първа реакция, научавайки за смъртта на баща си, беше ярост, запращаше подобни въпроси по майка си. Която с каменно лице под широка черна шапка каза само:
