трясък те сякаш вече не й принадлежаха. — Има един човек, когото желая да намеря.
— Задръж конете — каза му Мишал. — Ще измислим нещо.
Какво може да се намери тук, на една миля от „Шаандаар“, тук, където бийтът среща улицата, в клуб „Хот У екс“, бивш „Блек енд Тан“? В тази обсипана със звезди безлунна нощ нека последваме фигурите — някои с предвзета походка, елегантно издокарани, горящи от желание да излязат, други потайни, прегръщащи сенки, плахи, — събиращи се от всички жилища в квартала, за да се гмурнат рязко в подземието през тази небелязана врата. Какво има вътре? Светлини, течности, пудри, тела, поклащащи се сами, поединично, по двойки, по тройки, движейки се към възможности. Но какви са тогава тези други фигури, неясни под святкащо-загасващия шарен блясък на пространството, тези форми, замръзнали в своите пози посред обезумелите танцьори? Кои са тези, които хип-хопът и хинди-попът никога не помръдват и инч? — „Добре изглеждате, хотуекска бандо!“ Нашият домакин говори: кресливец, подгрявач, диджей, който няма равен на себе си — напереният Пинкуала, костюмът му е целият от светлини, аленеещ от ритъма. Наистина той е изключителен, седемфутов албинос, косата му е най-бледата роза, както и бялото на очите му, чертите на лицето му са несъмнено индийски, високомерен нос, дълги тънки устни, лице от свитъците на Хамза нама. Индиец, който никога не е виждал Индия, югоизточен азиатец от Антилите, бял чернокож. Звезда.
Все още неподвижните фигури танцуват сред друсащите се сестри, кълчещата се и подскачаща младеж. Какво са те? — Восъчни фигури, нищо повече. — Кои са те? — Историята. Виж, ето я Мери Сийкоул, която направи също толкова много, колкото една друга лейди с вълшебна лампа, но понеже е тъмна, трудно може да бъде видяна заради пламъка на Флорънсовата свещ206 — и ето там!, един Абдул Карим, ака Мунши207, когото кралица Виктория се мъчеше да отличи, но беше отхвърлен от недопускащи цветове министри. Те всички са тук, танцувайки неподвижно в горещия восък: отдясно чернокожият шут на Септимий Север, отляво бръснарят на Джордж IV, танцуващ с робинята Грейс Джоунс. Укосо Грониосо, африканският принц, който беше продаден за шест фута плат, танцува според древния си начин с робския син Игнаций Санчо, който през 1782 стана първият африкански писател, публикуван в Англия. — Преселниците от миналото, също толкова прародители на живите танцьори, колкото техните от плът и кръв, се въртят безмълвно, докато Пинкуала декламира подгряващ рап на сцената:
Пинкуала приема подсказването на тълпата.
— Олрайт — крещи Пинкуала. — Сега наистина ще готвим.
Служителките се придвижват към живата картина от омразни фигури, хвърлят се върху тазвечершното жертвоприношение, най-често избираното, ако трябва да се каже истината; поне три пъти седмично. Нейната накъдрена прическа, нейните перли, синият й костюм. Меги-Меги-Меги209, лае тълпата. Гори-гори-гори. Куклата — чучелото — е вързано на електрическия стол. Пинкуала хвърля клечката. И, о, колко хубаво се топи тя, отвътре навън, сбръчквайки се до безформеност. След това тя е локва и тълпата въздиша от възторг: свършено е.
— Тази е в огъня — казва им Пинкуала. Музиката си възвръща нощта.
Когато Пинкуала, диджеят, видя какво се качва под прикритието на тъмнината в задната част на закрития му бус, който приятелите му Ханиф и Мишал бяха убедили да докара до задната част на „Шаандаар“, страхът от обема изпълни сърцето му; но в противовес се получи развеселяване, когато осъзна, че могъщият герой на множеството му сънища е действителност от плът и кръв. Той стоеше от другата страна на улицата, треперейки под уличната лампа, въпреки че не беше особено студено, стоя там в течение на половин час, докато Мишал и Ханиф му говореха настоятелно, той има нужда да отиде някъде, трябва да мислим за неговото бъдеще. Тогава вдигна рамене, прекоси улицата до буса и запали двигателя.
Ханиф седна до него в кабината, Мишал пътуваше със скрития от погледи Саладин.
Беше почти четири сутринта, когато положиха Чамча в празния, заключен нощен бар. Пинкуала — истинското му име Севсункер никога не беше използвано — беше изровил два спални чувала от някаква задна стая и те бяха достатъчни. Ханиф Джонсън, сбогувайки се със страховития обект, от когото любовницата му Мишал изглеждаше напълно невпечатлена, се опита да говори с него сериозно.
— Трябва да разбереш колко важен можеш да бъдеш за нас, заложено е много повече от личните ти нужди — но мутантът Саладин само изсумтя в жълто и черно и Ханиф бързо се отдръпна назад. Когато остана сам с восъчните фигури, Чамча можа отново да съсредоточи мислите си върху лицето, което най- накрая се беше сляло във въображението му, лъчисто, със светлина, извираща около него от точка точно зад главата му, мистър Съвършен, изобразител на богове, който винаги си падаше на краката, на когото винаги са прощавали греховете, обичан, възхваляван, обожавай… лицето, което се беше опитвал да различи в сънищата си, мистър Джебраил Фаришта, преобразен в подобие на ангел толкова сигурно, колкото той беше огледален образ на самия Дявол.
Кого да обвини Дяволът, ако не архангела, Джебраил?
Съществото върху спалните чували отвори очи; пушек започна да излиза от порите му. Лицата на всички манекени сега бяха едни и същи, всички с лицето на Джебраил с неговата израснала по средата на челото коса и неговата висока, стройна и мрачна красота. Съществото оголи зъби, изпусна дълбок зловонен дъх и всички восъчни фигури се разтвориха в локви и празни дрехи, всяка една от тях. Съществото се излегна задоволено. И съсредоточи съзнанието си върху своя враг.
При което почувства в себе си най-необяснимите усещания за сгъстяване, всмукване, изтегляне; то беше измъчвано от ужасни пробождащи болки и издаваше пронизителни писъци, които никой, дори Мишал, която беше останала с Ханиф в апартамента на Пинкуала над бара, не посмя да проучи. Болките нарастваха по сила и съществото се мяташе и клатушкаше по дансинга, стенейки най-сърцераздирателно; докато най- накрая в миг на отдих не заспа.
Когато Мишал, Ханиф и Пинкуала рискуваха да влязат в бара няколко часа по-късно, те видяха сцена на страховито опустошение, маси, захвърлени на всички страни, столове, счупени на две, и разбира се, всяка восъчна фигура — добра и зла — Топси и Легрий — стопени на масло като тигри210; и в центъра на касапницата, спящ като бебе, самият мистър Саладин Чамча, напълно изчезнал като митологично същество, портрет на нещо с рога и адски дъх, възстановен в старата си форма, гол, както го е майка родила, но в изцяло човешки вид и размери, очовечен — има ли друга възможност, освен да се направи подобен извод — от страховитото съсредоточаване на собствената си омраза.
Той отвори очи, които все още горяха бледи и червени.
