След като Мишал Суфян му каза за нейните незаконни сексуални отношения с Ханиф Джонсън, на път към Памела Джъмпи трябваше да задуши няколко тесногръди мисли, такива като: ако неговият баща не беше бял, никога нямаше да го направи; Ханиф, беснееше той, това незряло копеле, който вероятно си е направил резки по оная работа, за да държи сметка за завоеванията си, този Джонсън със стремеж да представлява народа си, който не можеше да почака да пораснат, преди да почне да ги опъва!… Не можа ли да види, че Мишал с нейното вездесъщо тяло беше просто, просто едно дете? — Не, тя не беше. Проклет да е, проклет да е за това (тук Джъмпи смути самия себе си), че е бил първият.
Джъмпи en route към любовницата си се опита да се убеди, че неговото негодувание срещу Ханиф, неговия приятел Ханиф, беше предимно — как да го кажем? — лингвистично. Ханиф владееше до съвършенство езиците, които имаха значение: социологически, социалистически, черно-радикален, анти- антирасистки, демагогски, ораторски, проповеднически: речниците на властта. Но ти, копеле, ти ровиш: в чекмеджетата ми и се смееш на тъпите ми стихотворения. Истинският езиков проблем: как да го превиеш, как да го оформиш, как да го оставиш да бъде нашата свобода, как да придобиеш ново неговите отровени кладенци, как да се справиш с реките думи във време на кръв: за всичко това нямаш ни най-малка представа. Колко тежка е тази битка, колко неизбежно поражението. Никой няма да ме избере за нищо. Без властова основа, без избирателен район: само битката с думите. Но и той, Джъмпи, трябваше да признае, че завистта към Ханиф се коренеше главно в по-големия контрол на другия върху езиците на страстта. Мишал Суфян беше твърде хубава, една издължена, цилиндрична красавица, но той не би знаел как, дори ако беше мислил за това, никога не би посмял. Езикът е смелост: способността да заченеш: мисъл, да я изкажеш и правейки това, да я направиш истина.
Когато Памела Чамча отвори вратата, той откри, че косата й беше станала снежно бяла през нощта и нейният отговор на това необяснимо бедствие беше да си обръсне главата до кожа и след това да я скрие под един нелеп тюрбан с цвят на бургундско, който отказваше да свали.
— Просто се случи — каза тя. — Човек не трябва да изключва възможността да е бил омагьосан.
Той не мислеше така.
— Или желанието за реакция, обаче забавена, на новината за промененото, но запазено състояние на твоя съпруг.
Наполовина по стълбите нагоре към спалнята, тя се извърна, погледна го в лицето и посочи драматично към отворената врата на дневната.
— Тогава — каза тя тържествуващо — защо се случи и на кучето?
Тази нощ можеше да й каже, че иска да сложи край, че неговата съвест повече не позволява — може би би искал да се изправи срещу яростта й и да живее с парадокса, че едно решение може да бъде едновременно съвестно и неморално (защото е жестоко, едностранно, себелюбиво); но когато влезе в спалнята, тя сграбчи лицето му с двете си ръце и като призна, че е лъгала за контрацептивните предпазни мерки, го наблюдаваше изпитателно как ще възприеме тази новина. Беше бременна. Излезе, че беше по- добрата във взимането на едностранни решения и просто беше взела от него детето, което Саладин Чамча е бил неспособен да й осигури.
— Исках го — тя плачеше предизвикателно и от упор. — И сега ще го имам.
Нейното себелюбие беше изпреварило неговото. Той откри, че се чувства облекчен; опростен от отговорността да прави и действа според морални избори — защото как би могъл да я напусне сега? — изхвърли подобни мисли от главата си и й позволи нежно, но с очевидна цел да го бутне назад върху леглото.
Дали бавната метаморфоза на Саладин Чамча се превръщаше в един вид научна фантастика или същество от филм на ужасите, някаква случайна мутация малко преди да бъде избрана по естествен път от съществуванието — или дали се развиваше в аватара на Господаря на пъкъла — или какъвто и да беше случаят, факт е (в настоящата работа трябва да се действа внимателно, стъпвайки от установен факт на установен факт, без да се скача към заключение, докато жълтотухлената ни линия от безспорни неща трябва да ни заведе на инч или два от нашето местоназначение), че двете дъщери на хаджи Суфян го бяха взели под крилото си, грижейки се за звяра, както само красавици могат; и че с течение на времето той сам стана много привързан към двойката. Доста дълго време Мишал и Анахита му правеха впечатление на неразделни, юмрук и сянка, изстрел и ехо, като по-младото момиче винаги подражаваше на своята висока, неспокойна доведена сестра, упражнявайки карате ритници и уинг чун удари с ръка в ласкателно наподобяване на непреклонните действия на Мишал. Обаче наскоро почна да забелязва нарастването на натъжаваща враждебност между сестрите. Една вечер Мишал показваше някои от уличните герои от неговия тавански прозорец — там един стар сикх, изпаднал от шока при расистко нападение в пълно мълчание; говореше се, че не е говорил от близо седем години, преди което е бил един от градските „черни“ мирови съдии… обаче сега не произнасяше присъди и беше придружаван навсякъде от една своенравна жена, която се отнасяше към него с отблъскващо раздразнение. О, не му обръщай внимание, той никога не казва и дума; а ето там един напълно обикновен наглед „тип счетоводител“ (Мишалов термин) на път към дома с куфарче и кутия бонбони; този беше известен на улицата, че е развил странната нужда да пренарежда мебелите си в гостната по половин час всяка вечер, разполагайки креслата в редици, прекъснати от пролука, и преструвайки се, че е кондукторът на едноетажен автобус на път към Бангладеш, една натрапчива фантазия, в която половината му семейство беше задължено да участва, и след точно половин час той изскачаше от нея и през останалата част от времето бе най-скучният тип, който можеш да срещнеш; и след няколко подобни минути петнадесетгодишната Анахита я прекъсна злобно:
— Онова, което иска да каже, е, че ти не си единствената жертва, наоколо нередовните са по две за пени, просто трябва да се огледаш.
Мишал беше развила навика да говори за улицата сякаш е митологично бойно поле и тя, високо на таванския прозорец на Чамча, е записващият ангел и унищожите лят също. От нея Чамча научи легендите на новите Куру и Пандава200, белите расисти и чернокожите „помогни си сам“, или доброволни хайки, играещи в тази модерна Махабхарата или по-точно Маха-вилает. Там горе, под железопътния мост, Националният фронт провеждаше сраженията си с безстрашните радикали от Социалистическата работническа партия, „всяка неделя от времето за затваряне до времето за отваряне — надсмиваше се тя, — оставяйки ни много останки за почистване през останалата част от пиянската седмица.“ Надолу по този пасаж беше мястото, където полицията беше свършила тройката от Брикхол, след това нагласила, вербализирала и фалшифицирала тройката от Брикхол201; нагоре по тази улица той щеше да открие мястото на убийството на Одисей Е. Лий от Ямайка в тази кръчма петното на килима, отбелязващо къде Джатиндер Сингх Мехта беше изпуснал последния си дъх.
— Тачъризмът дава резултат — декламираше тя, докато Чамча, който повече нямаше воля или думи, за да спори с нея, да говори за правосъдие и първенство на закона, наблюдаваше нарастващата ярост на Анахита. — Тези дни няма решаващи сражения — разясняваше Мишал. — Набляга се на малките предприятия и култа към индивидуалното, нали? С други думи, пет или шест бели копелета ни убиват един по един.
Тези дни хайките преброждаха нощните улици, готови за влошаване на положението.
— Това е нашият торф — каза Мишал Суфян за тази улица, без да се вижда и стрък трева. — Нека дойдат и го вземат, ако могат.
— Погледни я — избухна Анахита. — Толкова женствена, нали? Толкова изтънчена. Представи си какво би казала мама, ако знаеше.
— Ако знаеше какво, малка тревичке? Но Анахита не можеше да бъде укротена:
— О, да — изстена тя. — О, да, ние знаем, не мисли, че не знаем. Как отива на тези бхангра
