Джъмпи стана, извини се и излезе без обяснение. Ханиф разтвори ръце, дари на Анахита най- подкупващата си усмивка:
— Какво направих?
Анахита му се усмихна сладко в отговор.
— Ханиф, хрумвало ли ти е някога, че хората не те обичат много?
Когато стана известно, че Изкормвачът на бабички отново е нанесъл удар, внушенията, че решението на тези грозни убийства на стари жени от „враг на човечеството“ — който неизменно подреждаше вътрешните органи на жертвите си спретнато около техните трупове, по един дроб край всяко ухо и сърцето по очевидни причини в устата — най-вероятно ще бъде открито при разследване на новия окултизъм сред градските чернокожи, който даваше на властите толкова причини за загриженост, започнаха да се чуват със засилваща се честота. Задържанията и разпитите на „цветни“ съответно зачестиха, както и разширяването на внезапни проверки в заведения, „подозирани в подслоняване на нелегални окултни групи“. Онова, което се случваше, въпреки че никой не го признаваше или в началото дори не разбираше, беше, че всеки черен кафяв бял започна да мисли за образа от сънищата като истински, като същество, което е пресякло границата, изплъзвайки се от обичайния контрол, и сега свободно се скита из града. Нелегален имигрант, крал на поставените извън закона, гнусен престъпник или расов герой, Саладин Чамча започна да става истински. Истории се носеха стремително из града във всяка посока: един психотерапевт продаде една скучна история на неделните вестници, на която никой не повярва, но няма огън без дим, казваха хората; това беше опасно състояние на нещата и не можеше да бъде далече проверката на кафене „Шаандаар“, която щеше да изстреля цялата работа по-високо от небето. Бяха замесени и свещеници, добавяйки още един несигурен елемент — връзката между термина „черно“ и греха „богохулство“ — към сместа. На своя таван Саладин Чамча растеше.
Той предпочете Лукреций пред Овидий. Променливата душа, превратността на всичко, das Ich, всяка най-малка точица. Едно същество, преминаващо през живота, може да стане толкова друго за себе си, така че да бъде различно, отделено, отрязано от историята. Понякога си мислеше за Зини Вакил на онази друга планета Бомбай в другия край на галактиката: Зини, еклектизъм, хибридност. Оптимизмът на тези идеи! Сигурността, на която се опираха: на воля, на избор! Но, моя Зини, животът просто ти се случва: подобно на злополука. Не: случва ти се като последица от твоето състояние. Не избор, а в най-добрия случай процес, а в най-лошия — шокираща, пълна промяна. Новота: той беше търсил друг вид, но беше получил тази.
Горчивина, също и омраза, всички тези непристойни неща. Той ще влезе в новото си аз; ще бъде, каквото е станал: шумен, вонящ, грозен, извънмерен, нелеп, нечовешки, могъщ. Имаше усещането, че е способен да протегне малкия си пръст и да събаря църковни кули с нарастващата в него сила, яростта, яростта, яростта. Сили.
Той търсеше кого да обвини. Той също сънуваше; и в неговите сънища една форма, едно лице плуваха все по-близо, все още призрачни, неясни, но в един не много далечен ден той ще бъде способен да го назове по име.
Аз съм, прие той, това, което съм.
Подчинение.
Неговият живот на какавида в пансиона „Шаандаар“ се пръсна вечерта, когато Ханиф Джонсън влезе, викайки, че са арестували Ухуру Симба за убийствата на бабите и се говорело, че ще му стоварят и работата с черната магия, той ще бъде вуду-жрецът-барон-Самеди205, пропаднал тип, и репресиите — побоища, нападения върху собствеността, обичайното — вече започват.
— Заключете вратите си — каза Ханиф на Суфян и Хинд. — Предстои ни тежка нощ.
Ханиф стоеше точно в центъра на кафенето, уверен във въздействието на новината, която носеше, така че, когато Хинд пресече към него и го удари с все сила в лицето, той беше толкова неподготвен за удара, че всъщност припадна повече от изненада, отколкото от болка. Беше съживен от Джъмпи, който плисна чаша вода върху му, както беше научен от филмите, но по това време Хинд изхвърляше офисоборудването му отгоре върху улицата; ленти за пишеща машина и също червени панделки, от вида, използван за връзване на правни документи, се вееха като празнични флагове във въздуха. Анахита Суфян, неспособна повече да се съпротивлява на демоничните пробождания на ревността си, беше казала на Хинд за връзката на Мишал с издигащия се адвокат-политикан и след това нямаше спиране за Хинд, всичките години на нейното унижаване започнаха да се изливат от нея, не беше достатъчно, че е затънала в тази страна, пълна с евреи и чужденци, които я смесваха с негрите, не беше достатъчно, че съпругът й беше слабак, ходил на хаджилък, но не можеше да бъде накаран да се загрижи за набожността в собствения си дом, но и това трябваше да й се случи; тя тръгна към Мишал с кухненски нож, а дъщеря й отговори с изстрелването на серия болезнени ритници и удари, единствено самоотбрана, защото иначе със сигурност щеше да бъде майкоубийство. Ханиф дойде в съзнание и хаджи Суфян го гледаше отгоре, движейки ръцете си в безсилни малки кръгове отстрани до тялото си, неспособен да открие утеха в познанията, защото докато за повечето мюсюлмани пътуването до Мека беше велик дар, в неговия случай то се оказа началото на едно проклятие.
— Отивай си — каза той, — Ханиф, приятелю мой, излез — но Ханиф не си тръгна, без да каже мнението си.
— Твърде дълго държах устата си затворена — изкрещя той, — вие, които наричате себе си толкова морални, докато трупате богатство от мъката на собствената си раса — при което стана ясно, че хаджи Суфян никога не е знаел за цените, искани от жена му, която не му беше казала, заклевайки дъщерите си с ужасни и обвързващи клетви да пазят тайна, знаейки, че ако той открие, ще намери начин да върне парите, така че те да продължават да гният в бедност; а той, блещукащият домашен дух на кафене „Шаандаар“, след всичко това изгуби цялата си любов към живота. — И сега Мишал дойде в кафенето. О, срамът вътрешният живот на едно семейство да бъде представен по този начин, като евтина драма пред очите на плащащите клиенти — въпреки че всъщност последната пиеща чай. напускаше сцената толкова бързо, колкото я държаха старите й крака. Мишал носеше чанти.
— Аз също си тръгвам — обяви тя. — Опитайте се да ме спрете. Остават още само единадесет дни.
Когато Хинд видя по-голямата си дъщеря на прага да излезе завинаги от живота й, тя разбра цената, която човек плаща за подслоняването на Принца на мрака под покрива си. Тя помоли съпруга си да бъде разумен, да разбере, че неговата добросърдечна щедрост ги беше въвела в този ад и че само ако този дявол Чамча бъде отстранен от тяхната къща, тогава те може би отново ще могат да станат щастливото и работливо семейство от миналото. Обаче когато тя свърши да говори, къщата над главите им започна да тътне и да се клати, и се чуваше шумът на нещо, слизащо по стълбите, ръмжащо и — или така изглеждаше — пеещо с глас толкова отвратително дрезгав, че беше невъзможно да се разберат думите.
Мишал беше тази, която накрая се качи да го посрещне, Мишал с Ханиф Джонсън, държащ ръката й, докато предателката Анахита гледаше от подножието на стълбището. Чамча беше израснал на височина повече от осем фута и от ноздрите му излизаше дим с два различни цвята, жълт от лявата, черен от дясната. Той вече не носеше дрехи. Неговите телесни косми бяха станали гъсти и дълги, опашката му ядосано плющеше, очите му бяха в бледо, но сияйно червено, и беше успял в сплашването на цялото население на пансиона до точката на несвързаност. Обаче Мишал не беше прекалено уплашена и се осмели да говори.
— Къде си мислиш, че отиваш? — попита го тя. — Нима си мислиш, че навън ще оцелееш и пет минути, така, както изглеждаш?
Чамча спря, огледа себе си, забеляза голямата ерекция, показваща се от слабините му, и вдигна рамене.
— Аз смятам да действам — каза й той, използвайки собствените й думи, но при този глас от лава и
