бийтшоута202 и как се преоблича в дамската тоалетна в тези курвенски дрехи — с кого се клати и подскача в дневната дискотека „Хот Уекс“, за която мисли, че никога преди това не съм чувала — какво се случи по време на онзи блус, в който тя лазеше заедно с мистър Знаеш-кой-надървен-педераст — някоя по-голяма сестра — произведе тя своя предизвикателен край, — вероятно ще свърши в гроба от нечие невежество.
Имайки предвид, както Чамча и Мишал добре знаеха, онези кинореклами, експресионистки надгробни камъни, издигащи се от земята и морето, оставили утайката от своя лозунг, няма съмнение, добре присаден — СПИН.
Мишал се нахвърли върху сестра си, дърпайки я за косите — а Анахита независимо от болките, успя да вмъкне и друго смушкване:
— Най-малкото не отрязах косата си в подобие на някакъв странен игленик, трябва да е смахнат този, който харесва това — и двете си тръгнаха, оставяйки Саладин да се чуди на Анахитиното пълно прегръщане на майчината й етика на женствеността. Задават се неприятности, заключи той.
Неприятностите дойдоха: достатъчно скоро.
Все по-силно и по-силно той чувстваше бавната тежест да го притиска надолу, докато не загубеше съзнание, изразходвайки се като играчка с пружина и в тези преходи от стазиз203, които винаги свършваха точно преди идването на посетители, тялото му издаваше тревожни звуци, воя на адски дисторшьн педали, плющенето на сатанински кости върху кожата на рабана. Това бяха периодите, в които малко по-малко той растеше. И както той растеше, така растяха и слуховете за неговото присъствие; не можеш да държиш дявол заключен на тавана и да очакваш, че ще го запазиш за себе си завинаги.
Как новината се разпространи (защото осведомените си държаха езика зад зъбите, Суфянови, защото се страхуваха да не изгубят бизнеса си, временните същества, защото тяхното усещане за мимолетност ги беше направило за момента неспособни да действат — и всички заедно заради страха от идването на полицията, никога изцяло неохотна да влиза в подобни заведения, да се блъсне случайно в малка мебел и при случай да стъпи на няколко ръце крака вратове): той започна да се явява на местните в техните сънища. Моллите от Джеми Маджид, бившата синагога Мейкзикел Хадат, която на свой ред беше заменила хугенотската калвинистка църква; и д-р Ухуро Симба, човекът планина с африканска кръгла шапчица без козирка и червено-жълто-черно пончо, който беше водил успешния протест срещу Шоуто на извънземните и когото Мишал Суфян мразеше повече от всеки друг чернокож заради склонността да удря надменни жени по устата, например нея на публично място, на събрание, пред множество свидетели, но това не спря лекаря, той е едно лудо копеле, ето този, каза тя на Чамча, когато го посочи от тавана един ден, способен на всичко; можеше да ме убие и всичко, защото казах на всички, че не е африканец, познавах го, когато беше просто Силвестър Робъртс от Ню Кросуей; проклет магьосник-доктор, ако питаш мен; и самата Мишал, и Джъмпи, и Ханиф; и кондукторът от автобуса също, те всички го сънуваха как се издига на улицата като апокалипсис и изгаря града като в то етер. И във всеки от хилядата и един съня той, Саладин Чамча, с огромни крайници и тюрбан от рога, пееше с глас толкова дяволски страшен и гърлен, че беше невъзможно да се различат строфите, въпреки че се оказа, че сънищата притежават плашещото качество да бъдат сериал, всеки продължаващ от предишната нощ и така нататък нощ след нощ, докато накрая дори Мълчаливият човек, бившият мирови съдия, който не беше проговарял от нощта, когато в един индийски ресторант един пиян младеж пъхна нож под носа му, заплашвайки, че ще го нареже, и след това извърши много по-шокиращото престъпление да се изплюе навсякъде върху храната му — докато и този кротък джентълмен порази жена си, изправяйки се като свещ в съня си, източвайки шията си напред като гълъб, стоварвайки притиснатите си един към друг юмруци зад дясното си ухо и заревавайки песен с най-високия си глас, която звучеше толкова чуждо и пълна с атмосферни смущения, че тя не успя да различи нито една дума.
Много бързо, защото вече нищо не отнема много време, образът на дявола от сънищата започна да се харесва, ставайки известен, трябва да се отбележи, само сред това, което Хол Велънс беше описал като цветно съблазняване. Докато неоцветени неоджорджианци сънуваха един сернист враг, смазващ техните съвършено реставрирани резиденции под димящата си пета, нощните кафяви и черни се усетиха, че приветстват в съня си този какво-ако-не-чернокож-човек, може би малко изкривен от съдбата и класово- расовата история и всичко останало, но можещ, спасявайки задните си части, лош и луд, да срита някой малък задник.
В началото тези сънища бяха частна работа, но твърде скоро те започнаха да проникват в будните часове, докато азиатските търговци на дребно и производители на значки и щампи за тениски разбраха силата на съня и тогава той изведнъж се появи навсякъде: на гърдите на млади момичета и на прозорците, защитени срещу тухли с метални решетки, той беше предизвикателство и предупреждение. Съчувствие към Дявола: едно подмладяване на една стара мелодия. Децата от улицата започнаха да носят каучукови дяволски рога на главите си, както преди няколко години носеха розови и зелени топки, звънтящи на нееластични жици, когато предпочитаха да подражават на извънземни. Символът на човекокозела, вдигнатият му в могъщество юмрук, започна да изпълзява върху знамена по време на политически демонстрации, Спасете шестимата,
— Чамча — каза развълнувано Мишал, — ти си герой. Искам да кажа, че хората наистина могат да се отъждествяват с теб. Това е образ, който бялото общество отхвърляше толкова дълго, че ние наистина можем да го вземем, нали разбираш, да го окупираме, да започнем да го обитаваме и да го направим наш собствен. Време е да помислиш за действие.
— Изчезвай — кресна Саладин в своето объркване. — Не това исках. Това изобщо не е онова, което имах предвид.
— Така или иначе ти започваш да излизаш извън размерите на тавана — кисело се върна на думите си Мишал. — Скоро няма да бъде достатъчно висок за теб.
Нещата със сигурност вървяха към връхната си точка.
— Още една ста’a лейди беше закла’а минала’а нощ — обяви Ханиф Джонсън, избирайки тринидадски акцент по своя си начин. — Пове’ене й трябва сосиална осигуровка.
Анахита Суфян, дежурна зад тезгяха на кафене „Шаанда-ар“, тряскаше чаши и чинии.
— Не знам защо го правиш — оплака се тя. — Кара ме да жаля, — Ханиф не й обърна внимание, седна до Джъмпи, който промърмори разсеяно:
— Какво казват?
Наближаващото бащинство тежеше на Джъмпи Джоши, но Ханиф го шляпна по гърба.
— Стара’а поезия не въри мноого, брато — изрази съчувствие той. — Изглежда реката от кръв се съсирва.
Един поглед на Джъмпи промени тона му.
— Казват, каквото винаги казват — отговори той. — Внимавайте за цветнокожи, обикалящи с коли. Тъй като беше чернокожа, човече, съобщението ще гласи: „Няма причина да подозираме расови мотиви“. Казвам ти — продължи той, зарязвайки акцента, — понякога нивото на агресия, клокочеща под кожата на този град, наистина ме плаши. Не е само проклетият Изкормвач на бабета. Навсякъде е. Блъснеш се във вестника на някой пич във влака в пиков час и може да ти разбият лицето. Всеки е толкова дяволски ядосан, така го виждам аз. Включително, стари приятелю, и ти — завърши той прегледа си.
