решавам, че едно демонично и необратимо преображение се извършва в най-съкровените ми дълбини, или следвам Овидий и приемам, че всичко сега появяващо се не е нещо повече от проявата на нещо, което вече го е имало там.
— Лошо изложих довода си — отчаяно се извини Суфян. — Исках единствено да вдъхна увереност.
— Каква утеха може да има в това — отговори Чамча с горчиво красноречие, с ронеща се под тежестта на неговото нещастие ирония — за човек, чийто стар приятел и спасител е също така нощният любовник на жена му, по този начин насърчавайки — както твоите стари книги без съмнение ще потвърдят — растежа на рогата на рогоносец?
Старият приятел Джъмпи Джоши беше неспособен и за едничък миг в будните си часове да се отърве от истината, че за пръв път, откакто се помни, беше изгубил волята да живее живота си според своите собствени стандарти за морал. В спортния център, където преподаваше техника на бойните изкуства на все по-нарастващо число курсисти, наблягайки на духовните страни на предметите за голямо тяхно забавление („А, така ли, Скакалецо — закачаше го неговата ученичка-звезда Мишал Суфян, — когато благородни фашистки свине ти скочат из тъмната алея, предложи им учението на Буда, преди да ги ритнеш в почтените топки“) — той започна да показва толкова страстна енергия, че учениците му бяха разтревожени. Когато Мишал го попита за това в края на един сеанс, който и за двамата завърши с натъртвания и дълбоко поемане на дъх, в който двамата, учител и звезда, се хвърляха един към друг като най-изгладнели любовници, той й върна въпроса с нехарактерна липса на откритост.
— Говориш за гърнето и похлупака — каза той. — За прашинката и гредата.
Те стояха до монетните автомати.
— О’кей — каза тя. — Признавам си, но запази тайната. Той се протегна за една кола:
— Каква тайна?
Невинният Джъмпи. Мишал прошепна в ухото му:
— Чукат ме. Твоят приятел: мистър Ханиф Джонсън, адвокат.
Той беше шокиран, което я раздразни.
— О, хайде стига. Не съм на петнадесет. Той несигурно отговори:
— Ако майка ти някога… — и тя отново изгуби търпение.
— Ако искаш да знаеш — сприхаво отбеляза тя, — тревожа се за Анахита. Тя иска всичко, което имам. И между другото тя наистина е на петнадесет.
Джъмпи забеляза, че беше смачкал картонената си чаша и имаше кола по обувките.
— Казвай — настоя Мишал. — Аз се издължих. Сега е твой ред.
Но Джъмпи не можа да каже; все още клатеше глава заради Ханиф.
— Това може да е краят му — каза той. Това беше достатъчно. Мишал вирна нос.
— О, разбирам — каза тя. — Мислиш, че не съм достатъчно добра за него. — И през рамо, докато се отдалечаваше: — Е, Скакалецо, светите мъже никога ли не чукат?
Не толкова свети. Той не беше създаден за святост, не повече от образа на Дейвид Карадайн в старите кунгфу-филми: като Скакалеца, като Джъмпи. Всеки ден се изтормозваше, опитвайки се да стои настрана от голямата къща на Нотинг Хил и всяка вечер завършваше пред вратата на Памела, с палец в устата, гризейки кожичките около ъглите на нокътя, отстранявайки кучето и собствената си вина и насочвайки се, без да губи никакво време, към спалнята. Където те се нахвърляха един върху друг, докато устните търсеха местата, които бяха избрали или научили се да захапват: първо неговите устни около зърната й, след това нейните — долния му палец.
Тя беше започнала да обича у него това качество на нетърпение, защото беше следвано от търпение, което никога не беше изпитвала, търпението на мъж, който никога не е бил „привлекателен“ и затова беше готов да цени онова, което се предлагаше, или поне така беше мислила в началото; но накрая се научи да цени неговото съзнание и загриженост за нейните вътрешни напрежения, неговия усет за трудността, с която нейното стройно, костеливо и с малки гърди тяло намери, научи и най-накрая се предаде на един ритъм, неговото познание за времето. Тя също обичаше в него неговото преодоляване на себе си; обичаше, знаейки, че това е погрешна причина, неговата готовност да преодолява собствените си скрупули, така че да могат да бъдат заедно: обичаше в него страстта, която се носеше над всичко, което е било императивно за него. Обичаше го, без да иска да види в тази любов началото на един край.
Когато правеха любов, малко преди края тя ставаше шумна.
— Ох! — викаше тя, цялата аристократичност на гласа й се трупаше в несмислените срички на нейното увлечение. — Оо-оо! Ай! Ааа!
Тя все още пиеше много, скоч бърбън — ръжено уиски, една червена ивица, разстилаща се по средата на лицето й. Под влиянието на алкохола дясното й око се свиваше до половината от размера на лявото и тя започна за негов ужас да го отвращава. Не беше разрешено никакво обсъждане на нейното къркане: единствения път, когато се опита, се намери на улицата с обувки, стиснати в дясната ръка и палто, преметнато през лявата. Дори след това той се върна: и тя отвори вратата и се насочи право нагоре, сякаш нищо не се беше случило. Табутата на Памела: шеги за нейния произход, споменавания на бутилките уиски — „мъртви войници“, и всякакъв намек, че покойният й съпруг Саладин Чамча е все още жив, живеещ под формата на свръхестествен звяр на другия край на града в подслон с легло и закуска.
Тези дни Джъмпи — който в началото я беше дразнил непрестанно заради Саладин, казвайки й, че трябва да продължи и да се разведе с него, но тази преструвка с вдовството е нетърпима, какво става с парите на човека, неговите права върху дял от собствеността и така нататък? Тя сигурно не иска да го остави мизерстващ? — вече не възразяваше срещу неразумното й поведение.
— Получих потвърдено съобщение за неговата смърт — каза му тя в единствения случай, когато изобщо беше готова да каже нещо. — А какво имаш ти? Един козел, циркаджийски чудак, нямащ нищо общо с мен.
И това също подобно на нейното пиене започна да застава помежду им. Сеансите на Джъмпи по бойни изкуства увеличиха своята сгорещеност, когато тези проблеми започнаха да се издигат все по-големи в съзнанието му.
По ирония на съдбата, докато отказваше направо да застане срещу фактите за нейния отчужден съпруг, Памела се беше заплела чрез работата си в комитета по между етническите отношения в едно разследване на обвинения в разпространение на магьосничество сред офицерите от местния полицейски участък. Различни участъци от време на време добиваха репутацията, че са „извън контрол“ — Нотинг Хил, Кентиш Таун, Айслингтън — но магьосничество? Джъмпи не вярваше.
— Проблемът с теб е — каза му Памела с най-надменния си фелдфебелски глас, — че ти все още приемаш нормалността за нормална. Боже: виж какво става в тази страна. Да видиш няколко наведени полицаи, свалящи дрехите си и пиещи урина от шлемовете си, не е толкова странно. Ако искаш, наречи го масонство на работническата класа. При мен всеки ден идват чернокожи, изплашени до смърт, говорещи за оу-биа198, пилешки вътрешности и други подобни. Проклетите копелета се наслаждават на това: подплаши чернилките с тяхното собствено онго-бонго и включи няколко непристойни нощи в сделката. Невероятно? Тъпако, събуди се!
Изглежда, откриването на магьосници е семейна черта: от Матю Хопкинс до Памела Лъвлейс. В Памелиния глас, когато говореше на срещи с обществеността, по местното радио, дори по регионалните телевизионни програми, можеше да бъде чута цялата ревност и авторитет на стария генерал, ловец на магьосници, и само заради този глас на Глориана199 на двадесетия век кампанията й не беше веднага унищожена от смях. Нуждая се от нова дръжка за метла за измитане на магьосниците. Говореше се за официално разследване. Обаче онова, което подлуди Джъмпи, беше отказът на Памела да свърже своите доводи за полицаите-окултисти с нещата около нейния собствен съпруг: защото в края на краищата преобразяването на Саладин Чамча имаше връзка с идеята, че нормалността вече не беше съставена (ако изобщо е била) от банални, „нормални“ елементи.
— Няма нищо общо — каза тя сухо, когато той се опита да заговори за това: надменна като съдия, любител на смъртните присъди.
