тук.
Саладин утихна, още един патетичен кози подскок, непредставляващ за никого заплаха.
— Не е вярно — изстена той. — Каквото се случи, се случи и на двама ни.
— Разбира се, че се случи — окуражи го Анахита. — И без това никой не вярва на тези филмови списания. Пишат какво ли не.
Сестрите излязоха заднишком от стаята, сдържайки дъха си, оставяйки Чамча на мъката му, пропускайки да видят нещо твърде забележително. За което не трябва да бъдат обвинявани; странностите на Чамча бяха достатъчни да отвлекат и най-наблюдателните очи. Също така трябва да бъде честно признато, че сам Саладин също пропусна да забележи промяната.
Какво се случи? Ето какво: по време на краткото, но бясно избухване на Чамча срещу Джебраил рогата на главата му (които някой би могъл да каже, бяха пораснали с няколко инча, докато той чезнеше на тавана на „Шаандаар“ — мебелирани стаи и закуска) определено, безпогрешно — с около три четвърти инча — се смалиха.
В интерес на най-строгата точност човек трябва да добави, че ма преобразеното му по-надолу тяло — вътре във взети назаем панталони (изтънчеността забранява публикуването на определени подробности) — нещо друго, нека го кажем така, също стана малко по-малко.
Да бъде така, както би могло: оказа се, че оптимизмът на репортажа във вносното филмово списание е бил необоснован, защото няколко дни след публикуването му местните вестници съобщиха новината за ареста на Били Батута в един суши бар в центъра на Ню Йорк заедно с една придружителка, Милдрид Мамулян, описана като четиридесетгодишна актриса. Историята гласеше, че се обръщал към много хайлайфни матрони, „движещите сили на обществото“, молейки за „твърде значителни“ суми пари, които твърдял, че са му нужни да откупи свободата си от секта поклонници на дявола. Веднъж мошеник, винаги същият: без съмнение това беше нещо, което Мими Мамулян щеше да опише като красиво ужилване. Прониквайки в сърцето на американската религиозност, молейки да бъде спасен — „когато продадеш душата си, не можеш да очакваш: да я купиш обратно евтино“, — Били бил внасял „шестцифрени суми“, твърдяха детективите. Световната общественост на вярващите копнееше в края на 80-те за пряка връзка със свръхестественото и Били, твърдейки, че си е създал (и затова се нуждае от спасение от тях) адски приятели, беше на път да спечели, особено след като Дяволът, който той предлагаше, беше толкова демократично отзивчив към диктата на Всемогъщия долар. Онова, което Били предлагаше на матроните от Уестсайд в замяна на техните тлъсти чекове, беше потвърждение: да, има Дявол; виждал съм го със собствените си очи — Боже, беше страховито! — и ако съществува Луцифер, трябва да съществува и Гавриил; ако адският огън е бил видян да гори, тогава някъде над дъгата трябва със сигурност да сияе раят. Твърдеше се, че Мими Мамулян е играла пълноценна роля в измамите, плачейки и молейки с всички сили. Те бяха разкрити от свръхсамонадеяност, видя-ни в Такесуши (насърчавайки се с викове и пускайки шеги с шефа) от мисис Айлийн Щрувелпетер, която едва миналия следобед беше предала на тогава смутената и уплашена двойка чек за пет хиляди долара. Мисис Щрувелпетер не беше без влияние в Нюйоркската полицейска служба и момчетата в синьо пристигнаха преди Мими да успее да свърши своята темпура.197 И двамата тръгнаха тихо. На вестникарските снимки Мими носеше това, което Чамча предположи, че е четири-десетхилядидоларово палто от норки, и израз на лицето, който можеше да бъде разчетен само по един начин. По дяволите всички.
За известно време не се чу нищо повече за филма на Фаришта.
Беше така и не беше, когато затворничеството на Саладин Чамча в тялото на дявол и ка тавана на „Шаандаар“ — мебелирани стаи и закуска — се удължи в седмици и месеци, беше невъзможно да не се забележи, че състоянието му постоянно се влошава. Неговите рога (въпреки тяхното единично, моментно и ненаблюдавано смаляване) бяха станали по-дълги и по-дебели, засуквайки се от само себе си в чудновати арабески, сплитайки на главата му тюрбан от потъмняваща кост. Той си беше пуснал гъста дълга брада, едно объркващо развитие за човек, чието кръгло месечиноподобно лице никога преди не се е гордеело с много косми; наистина той ставаше по-космат по цялото си тяло и дори от основата на гръбнака му беше поникнала тънка опашка, която с всеки ден се удължаваше и вече го беше принудила да изостави носенето на панталони; вместо това той беше завил новия крайник в торбести шалвари, задигнати от Анахита Суфян от щедро скроената колекция на майка й. Човек лесно може да си представи страданието, причинено от продължаващото му преобразяване в някакъв вид джин от бутилка. Дори апетитите му се променяха. Винаги придирчив към храната си, той ужасено откри, че небцето му загрубява, така че всичката храна му изглеждаше с почти един и същи вкус и от време на време се хващаше да дъвче разсеяно чаршафите си или стари вестници и рязко да идва на себе си с виновно и изпълнено със срам лице от това допълнително доказателство за неговото развитие от мъж към — да — козел. Нарастващи количества зелена вода за уста държаха дъха му в приемливи граници. Наистина беше твърде прискърбно да си роден.
Неговото присъствие в къщата беше постоянен трън в очите на Хинд, в която съжалението за изгубения приход се смесваше с останките от първоначалния й ужас, въпреки че е вярно да се каже, че успокоителните процеси на обитаване бяха въздействали върху нея, помагайки й да види Саладиновото състояние като някакъв вид слонска болест, нещо, от което да чувстваш; отвращение, но не непременно да се страхуваш.
— Нека не ми пресича пътя и аз няма да му се пречкам — каза тя на дъщерите си. — И вие, деца на отчаянието ми, защо прекарвате времето си, седейки там горе с един болен човек, докато младостта ви отлита, кой може да каже, но изглежда в този Вилает всичко, което някога знаех, е лъжа, както идеята, че младите момичета трябва да помагат на майките си, да мислят за женитба, да ходят на учебни занимания, а не да седят с козли, чиито гърла по стар наш обичай прерязваме на Големия празник.
Нейният съпруг си остана внимателен въпреки странното произшествие, което се случи, когато се качи до тавана и подсказа на Саладин, че момичетата може да не са били толкова далече от истината, че може би, как да го каже човек, обладаването на тялото му може да бъде прекратено от молитвата на молла? При споменаването на свещеник Чамча се изправи на задните си крака, вдигайки двете си ръце над главата и по един или друг начин стаята се изпълни с гъст серен пушек, докато един пронизителен вибриращ писък прониза слуха на Суфян подобно на острие. Димът се разнесе доста бързо, защото Чамча рязко отвори прозореца и трескаво заразпръсква стелещата се мъгла, докато се извиняваше на Суфян с тон на остро неудобство:
— Наистина не мога да кажа какво ме прихвана — но се страхувам, че понякога се променям в нещо — нещо, което човек трябва да нарече лошо.
Суфян, какъвто си беше мил човек, отиде до мястото, където Чамча седеше, вкопчен в рогата си, потупа го по рамото и се опита да извади най-доброто насърчение, на което беше способен.
— Въпросът за преобразимостта на същността на аза — започна той несръчно — дълго е бил предмет на задълбочени разисквания. Например великият Лукреций ни казва в De Rerum Natura следното нещо: quodcumque suis mutantum fmibus exit, continuo hoc mors est Julius quod fuit ante. Което преведено, прости ми моята несръчност, значи „Всичко при промяна излиза извън границите си“ — това значи, взривява своите брегове — или може би излиза извън ограниченията си — така да се каже, пренебрегва собствените си правила, но си мисля, че това е твърде свободен превод… във всеки случай „това нещо“, настоява Лукреций, „правейки така, довежда до незабавната смърт на своето старо аз“. Обаче — учителският пръст щръкна нагоре, — поетът Овидий в своите Метаморфози заема напълно противоположна гледна точка. Той твърди следното: „Когато на мек восък — нагорещен, нали разбирате, вероятно за запечатване на документи или нещо подобно — се отпечатват нови изображения и се променя формата и изглежда вече не същото, но това все още си е същото, същото е с нашите души“ — добре ли чувате, сър? Нашите души! Нашите безсмъртни същности! — „Все още са същите завинаги, но придобиват в своите преселения непрекъснато променящи се форми.“
Сега той подскачаше от крак на крак, изпълнен с тръпка от старите думи.
— За мен Овидий винаги е над Лукреций — обяви той. — Твоята душа, добри ми бедни господине, е същата. Но в своята миграция тя е приела тази сегашна променяща се форма.
— Това е твърде хладна утеха — успя да открие старата си сухота Чамча. — Или приемам Лукреций и
