— Ти си наследила неговата липса на въздържание, скъпа.
След смъртта на Ото Алиша хвърли в канавката елегантния стил на обличане и жестове, които бяха нейната жертва върху олтара на неговата страст за интеграция, нейният опит да бъде неговата Сисл Бийтън218 гранддама.
— Пфу — довери тя на Али, — какво облекчение, скъпа, за разнообразие да бъдеш безформена.
Сега носеше сивата си коса на хлабав кок, обличаше поредица еднакви рокли от супермаркета с щампи на цветя, изостави грима, купи си едни болезнен чифт изкуствени зъби, посади зеленчуци в това, което Ото настояваше да бъде английска цветна градина (спретнати лехи с цветя около централното символично дърво, едно ашладисване на златен дъжд и зановец), и даваше вместо вечери, пълни с церебрално бъбрене, поредица обеди — тежки яхнии с най-малко три нечувани пудинга, — на които унгарски поети-дисиденти разказваха спираловидни шеги на гурдеефски мистици или (ако нещата нещо не се получаваха) гостите седяха на възглавници на пода, зяпайки мрачно в пълните си чинии, и нещо много прилично на пълна тишина цареше сякаш седмици наред. Али най-накрая се отвърна от тези ритуали в неделните следобеди, мусейки се в стаята си, докато стана достатъчно голяма да се изнесе от дома, за което Алиша даде с готовност съгласие, и от пътя, избран за нея от баща й, чието предателство към делото на собственото му оцеляване я беше ядосало толкова много. Тя се обърна към действията; и откри, че има планини за изкачване.
Алиша Коен, която естествено сметна Алината промяна за напълно разбираема, дори достойна за похвала и установена по целия й път, не можеше (призна го по време на кафето) да разбере какво възнамерява да прави дъщеря й с Джебраил Фаришта, завързалата се от смъртта индийска филмова звезда.
— Слушайки те, скъпа, мисля, че този мъж не е от твоята лига — каза тя, използвайки израз, който смяташе за синоним на
— За мен това няма значение — без настроение парира Али и се изправи. — Истината е, че аз изобщо не харесвам моята лига.
Краката я боляха, карайки я да изкуцука, вместо да излети от ресторанта.
— Силно увлечение — можа тя да чуе как майка й обявява силно на цялото помещение. — Дарбата за езици означава, че едно момиче може да избъбри всяко проклето нещо.
Определени страни от нейното образование бяха безотговорно пренебрегнати. Една неделя скоро след смъртта на баща си тя купуваше неделните вестници от ъгловата будка, когато продавачът заяви:
— Тази седмица е последната. Двадесет и три години бях на този ъгъл и най-накрая пакитата ме изгониха от търговията.
Тя чу думата п-а-к-и219 и имаше странно видение на тромаво спускащи се по Москоу Роуд слонове, сравнявайки със земята търговци на неделни вестници.
— Какво е паки? — глупашки попита тя и отговорът беше язвителен:
— Кафяв евреин.
— Тя продължи да мисли за собствениците на местните СТП (сладкарски изделия-тютюневи изделия- печатни издания) като за пахидерми доста дълго време: като хора отделени — накарани да се чувстват противни — поради природата на тяхната кожа. Тя разказа на Джебраил и тази история.
— О — отговори той унищожително, — слонска смешка. — Не беше лесен човек.
Но ето го в нейното легло, този голям вулгарен тип, за когото тя можеше да се разтвори, както никога не се беше разтваряла досега; той можеше да бръкне право в гръдния й кош и да милва сърцето й. От много години не беше излизала на сексуалната арена с такава бързина и никога преди това една толкова скоростна връзка не беше оставала напълно неопетнена от съжаление или отвращение от себе си. Неговото продължително мълчание (тя го взе за такова, докато не научи, че името му е в списъка на пътниците на „Бостан“) беше остро болезнено, внушавайки различие в оценката на тяхната среща; но да греши за неговата страст, за едно такова невъздържано, фучащо нещо, беше със сигурност невъзможно. Новината за неговата смърт предизвика двойна реакция: от една страна, изпитвайте един вид благодарна облекчена радост от знанието, че е препускал около света, за да я изненада, че се е отказал от целия си живот, за да построи нов с нея; докато, от друга — беше кухата мъка, че е лишена от него в самия миг на познанието, че е била истински обичана. По-късно тя осъзна още една по-малко благородна реакция. Какво си е мислил, че прави, планирайки да пристигне без дума предупреждение на прага й, предполагайки, че тя ще го чака с разтворени обятия: един безгрижен живот и без съмнение достатъчно голям апартамент за тях двамата? Това беше държането, което човек би очаквал от един разглезен филмов актьор, който чака желаните от него неща просто да падат като зрели плодове в скута му… накратко, тя се беше почувствала завладяна или потенциално завладяна. Но след това се беше смъмрила сама, изтласквайки такива хрумвания обратно в шахтата, където им беше мястото, защото в края на краищата Джебраил беше платил скъпо за своето предположение, ако беше такова. Един мъртъв любовник заслужава добрата страна на съмнението.
И след това ето го да лежи в краката й, изгубил съзнание в снега, спирайки дъха й с пълната невъзможност на неговото присъствие там, карайки я за миг да се чуди дали не е друго от поредицата видения — тя предпочиташе неутралния израз пред по-натоварените със смисъл визии, от които беше измъчвана, откакто реши да презре кислородните бутилки и да завоюва Джомолунгма само със силата на дробовете си. Усилието да го изправи, премятайки ръката му през рамото си и наполовина носейки го до своя апартамент — в интерес на истината повече от половината — напълно я убеди, че той не е химера, а тежка плът и кръв. Краката й я пронизваха през целия път към дома и болката пробуди всичкото негодувание, което беше потиснала, когато го мислеше за мъртъв. Какво се очакваше да прави сега с него, с този дръвник, проснат напряко на леглото й? Боже, беше забравила какво шило е този мъж, как колонизираше твоята страна от леглото и те лишаваше напълно от завивки. Но и други чувства също се бяха появили наново и те спечелиха спора; защото той спеше под нейна закрила, защото той беше изоставената надежда: и най-накрая любов.
Той спа почти по двадесет и четири часа цяла седмица, събуждайки се само за да задоволи минималните изисквания на глада и хигиената, без да казва почти нищо. Неговият сън беше мъчителен: мяташе се из леглото и случайни думи се откъсваха от устните му: Джахилия, ал-Лат, Хинд. В будните си мигове приличаше на човек, който сякаш иска да устои на съня, но той предявяваше права върху него, неговите вълни го заливаха и удавяха, докато той почти жално размахваше немощна ръка. Тя не можеше да предположи какви травматични изживявания може да са предизвикали подобно поведение и чувствайки се леко разтревожена, се обади на майка си. Алиша пристигна, за да провери спящия Джебраил, сви устни и произнесе:
— Мъжът е обладан от зъл дух.
Тя все повече и повече се оттегляше в дибуките на братя Сингер220 и нейният мистицизъм никога не пропускаше да раздразни прагматичната й катереща се по планини дъщеря.
— Може да използваш смукателна помпичка за ухото му — препоръча Алиша. — Това е изходът, който тези същества предпочитат.
Али подбра майка си извън вратата.
— Много ти благодаря. Ще ти се обадя.
На седмия ден той напълно се събуди, очите му се отвориха неочаквано като на кукла и веднага се протегна за нея. Грубостта на подхода я накара да се смее почти толкова много, колкото неговата неочакваност, но отново го имаше това чувство на естественост, на правота; тя се ухили.
— О’кей, ти го поиска — и се измъкна от торбестите ластични кафяви панталони и свободния жакет — тя не обичаше дрехи, които разкриваха формите на нейното тяло — и това беше началото на сексуалния маратон, който ги остави и двамата възпалени, щастливи и изтощени, когато най-после стигна до края си.
Той й каза: паднах от небето и оживях. Тя пое дълбоко въздух и му повярва заради вярата на баща си в мириадите и противоречиви възможности в живота, също заради това, на което планините я бяха
