Чонг Синг беше доста по-нисък от Литълмор и Риърдън. Беше набит, с широк сплескан нос и сипаничава кожа. Ръкомахаше безпомощно в опит да покаже, че не говори английски.
— Отвори — нареди Литълмор и почука по заключената врата.
Китаецът извади ключ и отвори. Едностайният му апартамент беше образец на ред и чистота. Нямаше и прашинка и всичко си беше на мястото. Два ниски нара с прости матраци очевидно вършеха тройна работа — като легла, дивани и маси. Стените бяха голи. В единия ъгъл горяха няколко ароматни пръчици и добавяха тръпчива нотка към горещия и неподвижен въздух.
— Изчистил е специално заради нас — каза Литълмор, докато се оглеждаше. — Много предвидливо. Все пак е пропуснал нещо. — Литълмор вдигна рязко брадичка и даде знак на останалите да погледнат нагоре. Чонг Синг и полицай Риърдън вдигнаха очи. На ниския таван имаше черно петно, почти метър дълго, простиращо се над двете легла.
— Какво е това? — попита полицаят.
— Петно от дим — отвърна Литълмор. — Опиум. Джак, да забелязваш нещо необичайно с прозореца?
Риърдън погледна към малкия прозорец на стаята.
— Не. Какво? — попита той.
— Затворен е — отвърна Литълмор. — Тук е сто градуса, а прозорецът е затворен. Виж какво има отвън.
Риърдън отвори прозореца и се наведе през тесния отвор. Върна се с цял куп предмети, които бе намерил под перваза: стъклена маслена лампа, пет-шест дълги лули, купа и игла. Чонг Синг изглеждаше напълно объркан, клатеше глава и местеше поглед от детектива към полицая и обратно към детектива.
— Значи имаш пушалня за опиум, така ли, г-н Чонг? — попита го детективът. — Да си ходил до апартамента на г-ца Ривърфорд в „Балморал“?
— Ха? — каза Чонг Синг и сви безпомощно рамене.
— Откъде е червената глина по обувките ти? — не се отказваше детективът.
— Ха?
— Джак — каза Литълмор, — заведи г-н Чонг в ареста на Четиридесет и седма. Кажи на капитан Поуст, че е наркодилър.
Когато полицай Риърдън го сграбчи за ръката, Чонг най-накрая проговори.
— Чакайте. Ще ви кажа. Живея тук само през деня. Не знам за никакъв опиум. Никога не съм виждал опиум.
— Сигурно — каза Литълмор. — Разкарай го оттук, Джак.
— Добре, добре — каза Чонг. — Ще ви кажа кой продава опиум, става ли?
— Разкарай го оттук — повтори детективът.
При вида на белезниците в ръцете на Риърдън Чонг извика:
— Чакайте! Ще ви кажа нещо друго. Ще ви покажа нещо. Последвайте ме. Ще ви покажа това, което търсите.
Гласът на Чонг се бе променил. Вече звучеше наистина уплашено. Литълмор даде знак на Риърдън да го пусне напред по тъмния тесен коридор. Надолу по стълбището все още се чуваше трополенето от ресторанта и заедно с него до ушите на Литълмор долетяха и писукащите дисонатни тонове на китайска музика. Миризмата на месо бе станала по-силна. Всяка врата по коридора се открехна малко, за да могат обитателите зад нея да видят какво се случва. С изключение на една. Самотната затворена врата се намираше в най-отдалечения край на коридора. Чонг спря пред нея.
— Вътре — каза. — Вътре.
— Кой живее тук? — попита детективът.
— Братовчед ми — отвърна Чонг. — Леон. Преди живееше тук. А сега няма никой.
Вратата беше заключена. Никой не отговори на почукването на Литълмор, но в мига, в който детективът се приближи достатъчно, за да тропне по дървото, разбра, че натрапчивият мирис всъщност не идва от ресторанта. Извади две тънки метални пръчици от джоба си. Беше специалист по заключени врати. Отвори за нула време.
Стаята беше голяма колкото тази на Чонг, но във всичко останало беше нейна пълна противоположност. Крещящи червени орнаменти украсяваха всяка повърхност. Дузина вази във всички размери бяха разхвърляни наоколо, повечето бяха гравирани с дракони и демони. На перваза на прозореца стоеше лакирана червена кутия, а зад нея беше подпряно малко кръгло огледало. На нощното шкафче имаше статуетка на Дева Мария. Почти всеки квадратен сантиметър от стената бе покрит със снимки в рамки. На всичките имаше един и същи китаец, коренно различен от Чонг Синг. Мъжът от фотографиите беше висок и поразително красив, с орлов нос и гладка безупречна кожа. Носеше американско сако, риза и вратовръзка. На почти всички снимки беше с млади жени — различни млади жени.
Вниманието на всички обаче беше привлечено най-вече от един масивен предмет, поставен точно в центъра на стаята: голям затворен куфар от тези, с които пътуват богатите, с кожени стени и лъскави закопчалки. Размерите му бяха шейсет сантиметра височина, шейсет широчина и метър дължина. Твърдо въже го държеше затворен.
В стаята се носеше тежко зловоние. Литълмор едва си поемаше дъх. Китайската музика нахлуваше от стаята точно над тях. Детективът трудно си събираше мислите. Не вярваше на очите си, но куфарът сякаш помръдваше в душната атмосфера. Литълмор отвори джобното си ножче. Полицай Риърдън извади своето. Без да кажат дума, двамата се приближиха до куфара и започнаха да режат дебелото въже. Около вратата се събра тълпа китайци, повечето от които притискаха носни кърпички към носовете си.
— Остави ножа, Джак — каза Литълмор на полицай Риърдън. — Само дръж под око Чонг.
Детективът продължи да реже въжето. Когато преряза и последното влакно, капакът на куфара рязко се отвори. Риърдън се олюля назад или от изненада, или заради изригването на зловонен газ от вътрешността. Литълмор покри уста с ръкав, но не помръдна от мястото си. В куфара имаше три неща: дамска шапка, украсена с препарирана птица, дебел наръч писма и пликове, завързани с канап, и свито на кълбо тяло на млада жена, силно разложено и само по бельо, сребърен медальон на гърдите и бяла копринена вратовръзка, здраво стегната около шията.
Полицай Риърдън вече не наблюдаваше Чонг Синг. Беше близо до припадък. Като видя това, Чонг се шмугна в тълпата мърморещи китайци и изскочи през отворената врата.
Минахме в мълчание четирите стълбищни площадки до апартамента на Брил, като според мене всеки от нас се чудеше как да реагира на дошлите от Уорчестър обезсърчителни новини. Имахме два часа до вечерята, на която ни бе поканил издателят на Брил Смит Джелиф. На площадката на петия етаж Ференци отбеляза, че долавя странна миризма на горяща хартия.
— Да не би някой да кремира труп в кухнята си? — предположих услужливо.
Брил отвори вратата на жилището си. Не очакваше да види това, което се изпречи пред очите му.
В апартамента валеше сняг — или поне така изглеждаше. Из стаята се носеше фин бял прашец, който въздушният поток, нахлул през отворената врата, развъртя навсякъде. Подът бе покрит със същия прах. Всички книги на Брил, както и масите, первазите на прозорците и столовете, бяха побелели. Навсякъде миришеше на изгоряло. В средата на стаята стоеше Роуз Брил с метла и лопата, покрита цялата в бяло, и метеше с всички сили.
— Току-що се прибрах — изплака тя. — Затворете вратата, за бога! Какво става?
Взех малко от веществото в ръка.
— Това е пепел — казах.
— Да не си забравила нещо на печката? — попита Ференци.
— Не — отвърна Роуз и избърса белите прашинки от очите си.
— Някой го е внесъл тук — каза Брил. Разходи се из стаята като в транс, с протегнати напред ръце. От време на време щипваше по малко от праха и после го изтръскваше. Изведнъж се обърна към Роуз: — Погледнете я.
— Какво има? — попита Фройд.
— Тя е стълб от сол.
