Когато капитан Поуст пристигна с подкрепление от Западния участък на Четиридесет и седма улица, той нареди, въпреки възраженията на детектив Литълмор, да арестуват пет-шест китайци от Осмо авеню № 782, сред които и управителя на ресторанта и двама старци, които за лош късмет надникнаха да видят какво става. Трупът бе откаран в моргата и тогава започна ловът на хора.
Първата мисъл на Литълмор беше, че е намерил изчезналото тяло на Елизабет Ривърфорд, но разлагането беше много напреднало. Литълмор не беше патолог, но се съмняваше, че убитата в неделя вечерта г-ца Ривърфорд може така да се е разложила до сряда. Хугел ще установи това със сигурност, помисли си детективът.
Междувременно прегледа писмата, които намери в куфара. Бяха любовни писма, над трийсет на брой. Всичките започваха със „Скъпи Леон“ и бяха подписани „Елси“. Съседите не бяха единодушни за името на обитателя на стаята. Някои го наричаха Леон Линг, други твърдяха, че се казва Уилям Леон. Бил управител на ресторант в Китайския квартал, но никой не го бе виждал тук от месец. Говорел отличен английски и се обличал като американец.
Литълмор разгледа висящите по стените снимки. Обитателите на сградата потвърдиха, че мъжът на фотографиите е Леон, но не бяха сигурни или не искаха да кажат кои са жените. Литълмор забеляза, че всичките са бели американки. След това видя и друго.
Свали една от снимките. На нея се виждаше усмихнатият Леон между две много привлекателни жени. Отначало детективът си помисли, че се лъже. Но когато се убеди, че не е така, прибра снимката в джоба на жилетката си, уговори се с капитан Поуст да се видят на другия ден и напусна сградата.
Въпреки че беше късна вечер, навън бе все още досадно горещо и душно, но в сравнение със стаята, от която току-що бе излязъл, на Литълмор му се стори, че върви из райската градина. В девет и половина стигна до апартамента на Бети. Тя не си беше вкъщи. Майка й отчаяно се опитваше да накара детектива да разбере къде е „Бенедета“, но тъй като говореше на италиански, и то доста бързо, той не разбра и дума. Накрая едно от братчетата на Бети излезе на вратата и преведе: Бети била арестувана.
Г-жа Лонгобарди знаеше само това, което едно мило еврейско момиче бе дошло да й каже — че имало проблеми във фабриката на Бети. Някои от момичетата били прибрани, сред тях и Бети.
— Прибрана? — попита Литълмор. — Къде?
Майката не знаеше.
Литълмор побягна към станцията на метрото на Петдесет и девета улица. Стоя прав през целия път до центъра, беше прекалено претъпкано, за да си намери място за сядане. В полицейския участък разбра, че една от големите фабрики за дрехи в Гринидж вилидж била нападната от стачници. Въоръжени с метални колове, започнали да разбиват прозорците и полицията арестувала двайсетина души от най-агресивните, за да прекрати инцидента. Всички хулигани били вече в затвора. Мъжете държали в Тумс, а жените — в Джеферсън маркет.
14
През 80-е години на XIX век от триъгълния терен на ъгъла на Девета улица и Шесто авеню се бе издигнала лъскава викторианска висока постройка, която контрастираше и никак не беше в тон с иначе мизерния квартал. Никоя друга сграда в радиус от километър нямаше повече от два опърпани етажа. Новата многоцветна съдебна палата бе натруфена със стръмни остри покриви и с изскачащи под всякакви ъгли фронтони и кубета с най-различни размери. Часовниковата кула бе увенчана с петдесетметров връх и от четирите й страни имаше по един часовник. До съдебната палата бе долепен пететажният арест в същия стил, а до него имаше друго огромно съоръжение, в което се помещаваше пазарът. Цялото място бе известно под името Джеферсън маркет. Странно съжителство, но институциите на закона й реда не бяха отделени от Меката на ежедневната търговия.
През деня в съдебната палата на Джеферсън маркет се гледаха наказателни дела от голяма важност. Само часове след това тя се превръщаше в градски нощен трибунал, който се занимаваше с престъпления срещу морала. В резултат на това арестът на Джеферсън маркет беше пълен най-вече с проститутки, очакващи преместването и наказанието си. Точно тук в сряда вечерта Литълмор намери съсипаната, но невредима Бети.
Откри я в голяма претъпкана килия на третия етаж. Помещението бе отделено от коридора с решетка. Прозорците гледаха към Десета улица. Вътре имаше около двайсет пет до трийсет жени, които стояха прави на малки групички или седяха на дългите тесни пейки до стените.
Килията споделяха два вида задържани. Имаше около петнайсетина млади жени в работно облекло, също като Бети — прости тъмни едноцветни поли до глезените и бели блузи с дълги ръкави. Това бяха работничките от фабриката за ризи, в която Бети работеше от половин ден. Няколко от тези момичета бяха към тринайсетгодишни.
Останалите около дузина жени на различна възраст бяха гримирани и облечени с много по-ярки дрехи. Повечето бяха шумни и очевидно се чувстваха удобно, тъй като познаваха обстановката. Една обаче беше по-гръмогласна от всички останали, оплакваше се на надзирателите и настояваше да й отговорят как жена в нейното положение може да бъде държана в ареста. Литълмор веднага я позна: беше г-жа Сюзън Мерил. Единствена тя стоеше сама на пейка, която другите почтително й бяха отстъпили. На раменете си носеше яркочервена наметка, а в ръцете си — бебе, която кротко спеше въпреки шумотевицата.
Благодарение на значката си Литълмор успя да влезе в ареста, но тя не му помогна да измъкне Бети оттам. Стояха само на няколко сантиметра един от друг, разделени от пода до тавана с желязна решетка, и си говореха тихо.
— Отиваш за първи ден на работа, Бети — каза Литълмор, — и се включваш в стачка?
Тя не беше стачкувала. Когато пристигнала във фабриката същата сутрин, се качила право на деветия етаж и се присъединила към стотина други шивачки. Но забелязала около петдесет празни стола зад спрени шевни машини. Ето какво се случило: предния ден били уволнени сто и петдесет работнички, защото „симпатизирали на профсъюзите“. Същата вечер в отговор на това Международният съюз на шивачките организирал стачка във фабриката. На следващата сутрин малка група работнички и синдикалисти се събрали на улицата отпред и започнали да викат към трудещите се вътре.
— Наричаха ни стачкоизменници — обясни Бети. — Сега разбирам защо ме наеха така бързо — подменяли са момичетата от профсъюза. Не бих могла да стана стачкоизменничка нали, Джими?
— Предполагам, че не — отвърна Литълмор. — А те за какво искаха да излезете да стачкувате?
— О, няма да повярваш. Първо, горещо е като във фурна. След това — взимат ни такси за всичко — за гардеробчетата, шевните машини, иглите, столовете, на които седим. Не получаваш и половината от парите, които ти обещават в началото. Джими, едно момиче миналата седмица работило седемдесет и два часа и изкарало само три долара. Три долара! Колко прави това?
— По четири цента на час — каза Литълмор. — Лошо.
— И това не е най-лошото. Заключват вратите и ни държат вътре да работим. Не можеш да отидеш дори до тоалетната.
— Господи, Бети, просто трябваше да напуснеш. Защо ти трябваше да ходиш да размахваш прът с хора, които разбиват прозорци?
Бети едвам сдържаше възмущението си.
— Не съм размахвала прът, Джими.
— Ами тогава защо те арестуваха?
— Защото напуснах. Казаха ни, че ще ни пратят в затвора, ако напуснем, но аз не повярвах. И никой не е разбивал прозорци. Полицаите биеха хората.
— Това не са били полицаи.
— О, точно полицаи бяха.
— О, боже — каза Литълмор. — Трябва да те измъкна оттук. — Махна на един от надзирателите и му обясни, че Бети е негова приятелка и не е участвала в стачката. Оказала се в ареста по погрешка. Като чу, че му е приятелка, Бети заби поглед в земята и се усмихна смутено.
Надзирателят, който беше близък на Литълмор, отвърна гузно, че ръцете му са вързани.
— Не мога, Джими. Трябва да говориш с Бекър.
— Бек? — попита Литълмор и очите му светнаха. — Бек тук ли е?
