— Никак даже — отвърнах.
— Добре — заключи Фройд. — Оставяме всичко в ръцете на Хол. Ако заради „щедрото дарение“ председателят на Американската асоциация по психология реши да спре преподаването на истината за психоанализата в университета, тогава, да ме прощавате, Янгър, той не е съюзник, който си заслужава да пазим, а Америка да върви по дяволите.
— Хол никога няма да приеме условията им — казах аз и прозвучах малко по-убедено, отколкото се чувствах.
Пред ареста на Джеферсън маркет Бети Лонгобарди имаше да каже на Джими Литълмор само четири думи:
— Да се махаме оттук.
На Литълмор обаче не му се тръгваше. Заведе Бети от другата страна на улицата, където беше още по- тъмно, и не помръдна оттам. Разказа й развълнувано, но шепнешком за пълния с преживявания ден.
— Тя каза, че си просиш куршума, Джими — отвърна му Бети, а на Литълмор му се стори, че не оценява постиженията му така, както се бе надявал.
— Тя каза и да питаме съседите — продължи той. — Сигурно става въпрос за Съдебната палата. Хайде, отворена е.
— Не искам.
— Това е съд, Бети. Нищо не може да ни се случи в съда.
Върнаха се тичешком през улицата, като детективът дърпаше след себе си Бети за ръката. На влизане Литълмор показа значката си на охранителя, който им каза къде е архивът, но изрази съмнение, че там ще намерят някого по това време. След като изкачиха два етажа и тръгнаха по пуст лабиринт от коридори, Литълмор и Бети стигнаха до врата с надпис „Архив“. Беше заключена, а стаята зад нея — тъмна. Влизането с взлом не беше сред обичайните методи на работа на детектива, но при така стеклите се обстоятелства му се стори оправдано. Бети се огледа нервно.
Литълмор отвори вратата с шперц. Затвори я зад тях и светна електрическата лампа. Бяха се озовали в малък кабинет с едно-единствено голямо бюро. Имаше още един изход, който бе отключен. Той водеше към по-просторен склад. В него бяха наредени шкаф до шкаф с чекмеджета с етикети.
— Няма дати — каза Литълмор. — Не може да няма календар. Изчакай да го намеря.
Не му отне много време. Върна се на бюрото, на което имаше две пишещи машини, попивателни и мастилници, както и купчина подвързани с кожа книги, всяка една над половин метър широка. Литълмор отвори първата. Всяка нейна страница представляваше един ден от живота на Нюйоркския върховен съд, Съдебен сезон, Част I до III. Страниците, които Литълмор прелисти, бяха датирани от 1909 година. Отвори втората книга, която се оказа календар за 1908 година, а най-накрая и третата. Запрелиства страниците й и бързо намери 26 февруари 1907 година. Видя десетки редове с имена на дела и цифри, изписани от опитна ръка с мастило, често зачертани или надписани отгоре. Зачете на глас:
— Десет и петнайсет сутринта, дневник, част III. „Уелс срещу Интербъроу P. Т. Ко. Труакс, Дж“. Така, Уелс. Трябва да намерим Уелс. — Втурна се покрай Бети обратно в склада до чекмеджетата с буквата „У“. В едно от тях откри делото на Уелс срещу ИРТ30: папка с три листа. Прегледа ги и каза: — Нищо. Може би е някакъв инцидент в метрото. Така и не са стигнали до съд.
Върна се при книгата.
— „Бърнстейн срещу същите“ — прочете. — „Менсинъб срещу същите“. „Селксас срещу същите“. Боже, има поне двайсет дела срещу ИРТ. Май трябва да ги прегледаме всичките.
— Може би не това търсим, Джими. Няма ли нещо друго?
— Десет и петнайсет, дело „Тарбълс срещу Тарбълс“. Развод?
— Това ли е всичко? — попита Бети.
— Десет и трийсет, част I, наказателно дело (продължение от януари) „Народът срещу Хари К. Тоу“.
Спогледаха се: и Бети, и Литълмор разпознаха името веднага, както би направил всеки нюйоркчанин и почти всеки американец.
— Това е… — каза Бети.
— … човекът, който уби архитекта на Медисън скуейър гардън — довърши Литълмор.
След това си даде сметка защо Бети беше млъкнала — по коридора се чуваха тежки стъпки.
— Кой ли е? — прошепна тя.
— Загаси светлината — нареди Литълмор, който бе застанал до лампата.
Тя се пресегна и започна нервно да опипва копчетата, но резултатът от усилията й беше, че успя да включи още една крушка. Стъпките спряха. След това отново отекнаха и сега вече нямаше съмнение, че приближават към архива.
— О, не — каза Бети. — Да се скрием в склада.
— Не ми се струва разумно — отвърна Литълмор.
Стъпките все повече приближаваха, след това пак спряха. Някой натисна бравата и вратата се отвори. Беше дребен мъж с мека шапка и евтин на вид костюм с жилетка. Вътрешният джоб на сакото му бе издут, като че бе пъхнал там пистолет.
— Къде е мъжката тоалетна?
— Втория етаж — каза Литълмор.
— Благодаря — отвърна мъжът и тресна вратата зад себе си.
— Хайде — каза Литълмор и пое отново към стаята с чекмеджетата.
Делото „Народът срещу Тоу“ заемаше към двайсет и пет чекмеджета. Литълмор намери протоколи от заседанията: хиляди страници, вързани с ластици на по десетсантиметрови купчинки. На места не се четяха, буквите бяха неравни, нямаше препинателни знаци и цели изречения бяха изписани със съкратени думи. За датата 26 февруари 1907 година имаше само петдесет-шейсет страници. Литълмор ги прелисти и бързо стигна до няколко листа, които се отличаваха от останалите: бяха прегледно напечатани, абзаците — отделени.
— Клетвени показания — каза той.
— О, боже — откликна Бети. — Виж! — И посочи към думите „хвана ме за гърлото“ и „камшик“.
Литълмор бързо отгърна на първата страница на клетвените показания. Бяха с дата 27 октомври 1903 година и започваха така: „Евелин Несбит, след като се закле надлежно, заяви…“
— Това е съпругата на Тоу, танцьорката — каза Бети.
Евелин Несбит беше описвана от не един очарован съвременник като най-красивото момиче на света. Омъжи се за Хари Тоу през 1905, само година преди той да убие Станфорд Уайт.
— Все още не му е била съпруга — каза Литълмор.
Продължиха да четат:
Живея в хотел „Савой“ на Пето авеню и Петдесет и девета улица, град Ню Йорк. На 18 години съм, родена съм на Коледа 1884 година.
Няколко месеца преди юни 1903 година бях в болницата на д-р Бел на Западна Трийсет и трета улица, където претърпях операция от апендицит. През юни заминах за Европа по покана на Хари Кендъл Тоу. С г-н Тоу пътувахме из Холандия, като спирахме на няколко пъти, за да се прекачим на различни влакове. След това посетихме Мюнхен в Германия. После отпътувахме за баварските планини и накрая стигнахме Тирол в Австрия. През цялото време с гореспоменатия Тоу се представяхме за съпруг и съпруга и същият този Тоу твърдеше, че сме г-н и г-жа Делис.
— Ама че змия — каза Бети.
— Е, поне се е оженил за нея по-късно — отвърна й Литълмор.
След като пътувахме заедно пет или шест седмици, гореспоменатият Тоу нае замък в Тирол, разположен високо в много усамотена планинска местност. Замъкът трябва да е бил строен преди векове. Стаите и прозорците бяха много старомодни. На мене ми бе предоставена отделна спалня.
Първата нощ бях много уморена и веднага след вечеря си легнах. На сутринта закусих с гореспоменатия
