Надзирателят поведе Литълмор по коридора към една стая, в която петима мъже пиеха, пушеха и играеха шумно на карти под мъждукащата светлина на електрическа крушка. Един от тях беше сержант Чарлз Бекър, дългуч с глава на бик и мощен баритон. Бекър беше ветеран в полицията със своите петнайсет години стаж, работеше в най-порочния участък на Манхатън — Тендърлойн, където бяха лъскавите казина и бордеите, включително и този на Сюзън Мерил, движеше се в най-пищните заведения и светски вариетета. Присъствието на Бекър тук беше голям късмет за Литълмор, който имаше шест месеца служба като патрулиращ полицай в неговия отряд.
— Хей, Бек — извика Литълмор.
— Литълмаус28! — изрева Бекър, докато раздаваше картите. — Момчета, запознайте се с братока, детектив от центъра на града. Джими, това са Джип, Уайти, Лефти и Даго — помниш Даго, нали?
— Здрасти, Даго — поздрави детективът.
— Преди няколко години — каза Бекър на приятелчетата си, посочвайки Литълмор — този човек ми разкри обир. Предаде ми престъпника, който и досега си плаща, момчета. Какво правиш тук, Джими, да не оглеждаш пиленцата?
Бекър го изслуша, като през цялото време кимаше, без да сваля очи от масата за покер. С рев на човек, който се наслаждава на своя благороден жест, той нареди на надзирателите да пуснат пиленцето на детектива. Литълмор благодари надълго и нашироко и се забърза към килията да прибере Бети. Като излизаха, Литълмор надникна пак в стаята, където се играеше покер, и отново поблагодари на Бекър.
— Хей, Бек — каза, — още една услуга?
— Само кажи каква, малки братко! — отвърна Бекър.
— Има една жена с бебе. Дали ще можеш да пуснеш и нея?
Бекър смачка цигарата си. Тонът му остана дружески, но приятелчетата му внезапно прекратиха веселбата.
— Каква жена? — попита Бекър.
Литълмор разбра, че нещо не е наред, но не знаеше какво.
— Говори за Сузи, шефе — каза Джип, чието истинско име беше Хоровиц.
— Сузи? Сузи Мерил не е в моя арест нали, Уайти? — отвърна Бекър.
— Тук е, шефе — отвърна Уайти, който пък се казваше Зиденшнер.
— Да нямаш нещо със Сузи, Джими?
— Не, Бек — каза Литълмор. — Просто си помислих, че е с бебе и…
— Аха.
— Забрави — добави Литълмор. — Искам да кажа, че ако тя…
Бекър изрева на надзирателите да пуснат и Сузи. Добави към заповедта и няколко отбрани ругатни, с които искаше да изрази възмущението си, че в ареста му е вкарано бебе, и изкрещя да няма повече „бебчета“ за в бъдеще зад решетките, а да му ги водят право при него. Последната забележка предизвика взрив от смях сред хората му. Литълмор реши, че е най-добре да си ходи. Благодари на Бекър за трети път и отведе Бети.
Шесто авеню беше почти пусто. От запад подухваше. Бети се спря на стъпалата пред ареста в сенките на масивната викторианска сграда.
— Познаваш ли тази жена? — попита. — Онази с бебето?
— Може да се каже.
— Но Джими, тя е… тя е мадам.
— Знам — каза Литълмор и се ухили. — Бях в нейното местенце.
Бети го удари през лицето.
— Е — каза Литълмор. — Ходих там само да ги разпитам за убийството на Ривърфорд. Това е всичко.
— О, Джими, защо не каза веднага? — попита Бети. Сложи длани на лицето си, после ги премести на неговото и се усмихна. — Извинявай.
Прегърнаха се. Минута по-късно все още се прегръщаха, когато тежките дъбови врати на ареста проскърцаха и отвътре ги огря сноп светлина. На входа застана Сюзън Мерил с бебето в ръце и с една от огромните си шапки на главата. Литълмор й помогна да излезе. Бети поиска да подържи бебето, чието име беше Фани. По-възрастната жена с готовност й го подаде.
— Значи ти ме освободи — каза Сузи на Литълмор. — Сигурно си мислиш, че съм ти длъжница?
— Не, госпожо.
Сузи вдигна глава, за да огледа детектива по-добре. Взе си бебето от Бети и заговори шепнешком, но толкова тихо, че Литълмор едвам я чу.
— Просиш си куршума.
Нито Литълмор, нито Бети отговориха.
— Знам кого търсиш — продължи Сузи едва чуто. — Двайсет и шести февруари 1907 година.
— Какво?
— Знам кой и знам какво. Ти не знаеш, но аз знам. Но не правя нищо безплатно.
— Какво за 26 февруари 1907 година?
— Ще разбереш. И го пипни — просъска тя с толкова отрова в гласа, че сложи ръка върху лицето на бебето сякаш за да го предпази от себе си.
— Какво е станало на този ден? — настоя Литълмор.
— Питай на съседната врата — прошепна Сузи Мерил, преди да изчезне в тъмното.
Роуз ни изхвърли от апартамента, което си беше мило от нейна страна. Със сигурност не искаше Фройд да й се пречка, докато чисти. А Брил стоеше вцепенен като войник със синдром на Дакоста29. Каза, че няма да идва на вечеря, и ни помоли да го извиним.
Джоунс пое с метрото към хотела си, който бе по встрани от центъра и не толкова скъп като нашия, а Фройд, Ференци и аз решихме да се поразходим до Манхатън и поехме напряко през парка. Невероятно е колко пуст може да бъде вечер най-големият нюйоркски парк. Отначало разменяхме предположения за сцената в дома на Брил, после Фройд попита Ференци и мене как би трябвало да отговори на писмото на ректора Хол.
Ференци беше категоричен, че веднага трябва да изпратим опровержение, най-добре с телеграма, като обясним, че прегрешенията, в които обвиняват Фройд, всъщност са извършени от Джоунс и Юнг. Единственият проблем според Ференци беше дали Хол ще повярва на думите ни.
— Ти познаваш Хол, Янгър — каза Фройд. — Какво е твоето мнение?
— Ректорът Хол би повярвал на думите ни — отвърнах, като имах предвид, че би повярвал на мене. — Но се чудя, д-р Фройд, дали не искат от вас да направите точно това.
— Кой? — попита Ференци.
— Който стои зад тази постановка — отговорих.
— Не схващам мисълта ти — каза Ференци.
— Разбирам какво иска да каже Янгър — намеси се Фройд. — Този, който е измислил всичко, трябва да знае, че обвиненията всъщност са към Джоунс и Юнг, не към мене. Затова ме принуждават да натопя приятелите си и тогава вече Хол ще е сигурен, че не става въпрос за слухове. Напротив, аз ще съм потвърдил обвиненията и Хол ще е длъжен да вземе съответните мерки. Вероятно ще забрани на Джоунс и Юнг да изнасят лекции следващата седмица. Аз ще запазя правото си на своите, но за сметка на опозоряването на двама от моите последователи — двамата най-подходящи да популяризират идеите ми по света.
— Но не може просто да замълчиш — протестира Ференци — сякаш си виновен.
Фройд се замисли.
— Ще отречем слуховете, но нищо повече няма да правим. Ще изпратя на Хол кратко писмо, в което ще изложа следните факти: женен съм, никога и от никоя болница не съм бил уволняван, никой никога не е стрелял по мене и така нататък. Янгър, това ще те постави ли в неудобно положение?
Разбрах въпроса му. Искаше да знае дали ще се почувствам задължен да информирам Хол, че Фройд е наистина невинен, но Джоунс и Юнг не са. Естествено, че нищо подобно нямаше да направя.
