— Беше шега. Когато се свестих, бях в линейката и реших, че сигурно ще е забавно.
Замислих се.
— И беше ли?
Литълмор се огледа.
— Много забавно — каза. — А вие какво правите тук?
Казах на детектива, че съм открил нещо, което може да се окаже важно за случая с г-ца Актън. Обаче изведнъж се усетих, че не знам как да му представя нещата. Нора бе преживяла вид билокация — състояние, при което на човек му се струва, че е на две места едновременно. От следването си в „Харвард“ смътно си спомнях за това явление във връзка с изучаването на някои експерименти в анестезиологията, която така промени медицинската наука. Моето проучване в библиотеката потвърди предположението. Вече бях убеден, че на Нора е даван хлороформ. До няколко часа от него не остава миризма, нито някакви други следи.
Проблемът ми беше, че Нора бе признала пред мене нещо, което не бе казала на детектив Литълмор, а именно за странния начин, по който е наблюдавала събитията. Страхувала се е, че няма да й повярва. Реших да бъда откровен.
— Има нещо за снощното нападение, което г-ца Актън не ви е казала. Тя е била едновременно и участник в събитията, и техен наблюдател, сякаш е била излязла извън тялото си. — Като чух собствените си объркани думи, осъзнах, че съм избрал възможно най-замъгления и най-неубедителния начин да представя нещата. Изражението на детектива потвърди това. Добавих: — Сякаш се е била издигнала над леглото си.
— Сякаш се е била издигнала над леглото? — повтори Литълмор.
— Точно така.
— Хлороформ! — каза той.
Бях поразен.
— Откъде, по дяволите, знаете това?
— Уелс. Той ми е любимец. Има една история, в която същото се случва на човек, когото оперират под упойка с хлороформ.
— Току-що изгубих цял следобед в библиотеката.
— Не, не сте — каза детективът. — Можете да го потвърдите, имам предвид научно, нали? Значи „летене“ след хлороформ?
— Да. Защо?
— Вижте, задръжте замалко, става ли? Трябва да проверя нещо, докато сме тук. Можете ли да дойдете с мене? — Литълмор побягна по коридора и после надолу по стълбите, като силно накуцваше. Обясни ми през рамо: — Хугел има хубави микроскопи долу.
Влязохме в малката криминална лаборатория в мазето, в която имаше четири маси с мраморни плотове и медицински инструменти с отлично качество. Детективът извади от джобовете си три малки плика, в които имаше засъхнала кал или глина. Едната от пробите, обясни ми той, е от апартамента на Елизабет Ривърфорд, другата е от мазето в Балморал, а третата е от Манхатънския мост — от кея, където се отбива Джордж Бануел. Постави трите вида пръст на отделни стъкълца, които след това сложи под два различни микроскопа. Местеше се от единия на другия много бързо.
— Съвпадат — каза. — И трите. Знаех си.
След това отвори папката на Ривиер. На снимката видях шия на момиче, на която имаше тъмно зърнисто петно. Ако разбирах правилно детектива, което може и да не беше така, това бе обърнато изображение на отпечатък, открит на врата на убитата г-ца Ривърфорд. Литълмор разгледа фотографията внимателно, като я сравняваше с игла за вратовръзка, която извади пак от джоба си. Показа я и на мене — на нея имаше монограм GB — и ме прикани да я сравня с отпечатъка на снимката.
Така и направих. С иглата в ръка вече виждах със сигурност подобни очертания и букви в тъмното петно на шията на момичето.
— Приличат си — казах.
— Да — каза Литълмор — почти еднакви. Единственият проблем е, че според Ривиер не трябва да са еднакви. Трябва да са огледални. Не разбирам. Знаете ли къде намерихме иглата? В задния двор на Актън. За мене тя доказва, че Бануел е бил у семейство Актън и се е катерил по дървото — най-вероятно за да се добере до прозореца на госпожицата. — Седна на един стол, десният крак го болеше и не можеше да стои дълго прав. — Вие също все още мислите, че е Бануел нали, докторе?
— Да.
— Трябва да дойдете с мене в кабинета на кмета — каза детективът.
Смит Ели Джелиф, настанен удобно на първия ред на Хиподрума, най-големия покрит театър в света, тихо плачеше. Повечето зрители също плачеха. Кулминацията на спектакъла, която толкова ги бе развълнувала, бе тържественият марш на шейсет и четири гмуркачки към дълбокия пет метра басейн на гигантската сцена на Хиподрума. (Басейнът си беше съвсем истински. Посредством въздушни резервоари и подземни тунели през него се стигаше зад сцената в случай на авария.) Кой би могъл да сдържи сълзите си, докато прекрасните гордо крачещи момичета по бански изчезваха в развълнуваните води, за да не се върнат повече на земята, обречени да изнасят завинаги представлението си на Марсианския крал в неговия театър, който бе толкова далеч от дома.
Тъгата на Джелиф се поразсея, като се сети, че скоро щеше да се срещне с две от тези красавици. Половин час по-късно с по една гмуркачка на токчета от двете си страни и с блеснали от доволство очи Джелиф влезе в колонната зала на „Римските градини“ на Мърей на Четиридесет и втора улица. Всяко от момичетата влачеше по една розова боа. Пред тях се издигаха масивните гипсови колони на ресторанта, обвити в растителност, които подпираха тавана, извисен на трийсет метра над главите на посетителите. Горе блестяха електрически звезди, а една пълна луна преминаваше през изобразената небесна шир с необичайно висока скорост. В средата на ресторанта бликаше триетажен помпейски фонтан, а в измамната далечина на фреските по стените тичаха голи момичета.
На тегло Джелиф беше колкото двете си придружителки, взети заедно. Той смяташе, че надебеляването на средната възраст го прави по-внушителен и по-привлекателен за жените. Много се радваше на своите дами, защото нямаше търпение тази вечер да смае всички. Щеше да вечеря с Триумвирата — за първи път. Най-голямата близост, която до момента бе постигнал, беше обядът в клуба. Но очевидно акциите му се бяха покачили заради връзките му в психотерапевтичните среди.
Джелиф нямаше нужда от пари. Искаше слава, признание, позиции, престиж — всичко това можеше да му даде Триумвиратът. Точно те например насочиха адвокатите на Хари Тоу към Джелиф и така му позволиха за първи път да опита вкуса на славата. Най-великият ден в живота му беше, когато видя снимката си в неделните вестници и прочете, че го наричат „един от най-изтъкнатите консултанти по психиатрични въпроси в щата“.
Триумвиратът прояви изненадващо голям интерес и към издателството му. Очевидно бяха прогресивни хора. Отначало му забраниха да приема статии, споменаващи каквото и да било за психоанализата, но после отношението им се промени. Преди около година му наредиха да им праща резюмета на всички материали, в които се споменава Фройд, като след това му съобщаваха кои одобряват. Триумвиратът го посъветва да публикува Юнг. Те също така го насърчиха да вземе превода, направен от Брил на книгата на Фройд, когато разбраха, че Мортън Принс от Бостън иска да я публикува. Наеха на Джелиф редактор за превода.
Джелиф доста мисли колко момичета да доведе на вечерята. Момичетата бяха неговата специалност. Укрепваше всичките си социални и професионални връзки с този материал. Знаеше най-добрите домове за мъжки развлечения. Когато му искаха съвет, неизменно препоръчваше „Плейърс клъб“ до Грамърси парк. Мъжете от Триумвирата никога не го бяха питали за такова нещо. Когато обаче го поканиха в „Римските градини“, Джелиф усети, че случаят е подходящ. Както всеки бохем знаеше, над ресторанта имаше двайсет и четири луксозни ергенски апартамента, във всеки от които имаше двойно легло, отделна баня и бутилка шампанско в кофичка с лед. Отначало Джелиф се спря на четири момичета и четири стаи, но след като размисли, това му се стори недостатъчно колегиално. Затова подсигури по две от всичко; смяташе, че редуването ще придаде повече пикантност на изживяването.
Джелиф наистина направи впечатление, но не по начина, по който искаше. Когато ги въведоха в
