Нора Актън се измъкна от леглото си към два и половина през нощта. Никой не я притесняваше, но не можеше да заспи. През прозореца си виждаше полицаят, който патрулираше на улицата. Тази нощ бяха трима: един на предната, един на задната врата и един, който се качи на покрива, когато се спусна нощта.
На светлината на свещта Нора написа с прилежния си почерк кратко писмо върху бял лист хартия. Запечата го в малък плик, написа адреса и сложи марка. После се прокрадна надолу по стълбите и пусна писмото в процепа на пощенската кутия на предната врата. Пощата пристигаше два пъти дневно. Пощальонът щеше да прибере писмото й преди седем и половина сутринта. Щеше да е предадено преди пладне.
Нямах представа колко може да е голям кесонът. Сините газени пламъчета играеха по стените му и хвърляха паяжина от трепкащи светлини и сенки по дъските на мокрия под. От асансьора слязохме по стръмна рампа. Литълмор се измъчи с нея, лицето му се изкривяваше всеки път, когато трябваше да пренесе тежестта си на десния крак. Озовахме се в средата на розета от настлани с дърво пътеки, които водеха във всички посоки. В далечината се виждаха много камери.
— Колко време имаме, докторе? — попита Литълмор.
— Двайсет минути — отвърнах. — След това трябва да се декомпресираме по обратния път нагоре.
— Добре. Търсим Пети прозорец. Трябва да са номерирани. Да се разделим.
Детективът тръгна, куцайки силно, в една посока, а аз — в друга. Отначало цареше пълна тишина, зловеща пещерна тишина, нарушавана само от отекващия шум на капеща вода и заглъхващите стъпки на Литълмор. След това чух силен басов звук, като вой на огромен звяр. Стори ми се, че идва от реката — тътена на дълбоката вода.
Кесонът беше странно пуст. Очаквах да заварим машини, сонди, някакви следи от трудова дейност. Но само тук-там се виждаха по някой лост или счупена лопата, захвърлени самотни сред разпилените камъни и локвите мръсна вода. Влязох в голяма камера, сигурно беше вътрешна, защото не видях по стените й отворите, които Литълмор наричаше прозорци. Под краката ми се счупи дъска. Хрускащият звук бе последван от трополене. Дали тук долу имаше мишки, стотици малки крачета под земната повърхност? Трополенето спря така внезапно, че вече не бях сигурен дали бе реално, или си го бях въобразил. Минах през друга камера, също толкова празна колкото предишната. Пътеката свърши. Трябваше да продължа през локвите на калния под и всяка стъпка предизвикваше все по-силно ехо. В следващата камера видях три големи стоманени плочи, закрепени на една от стените на около метър от пода. Бях намерил прозорците. Купчина вериги и въженца висяха до тях и между тях. На първата плоча бе изписана цифрата седем. На следващата — шест. Когато се наведох да погледна цифрата на последната, една ръка ме сграбчи за рамото.
— Намерих го, докторе — каза детективът.
— Господи, Литълмор — отвърнах.
Той вдигна резето на петицата и дръпна дръжката. Вдигна се като завеса и изчезна в дървената стена. Вътре имаше празно пространство с големината на ковчег, около половин метър високо и два метра дълго, обточено отвсякъде с метал и затлачено с камъни, парцали и чакъл. Далечната стена на това отделение очевидно бе външна към реката и без съмнение се отваряше с дръпване на една от веригите.
— Празно е — казах.
— Така се и очакваше — отвърна Литълмор. Той седна с огромно затруднение и започна да си сваля обувките. — Така, като вляза вътре, затваряте прозореца и дръпвате веригата. Дайте ми една минута, докторе, точно една минута, след това…
— Чакайте, нали няма да влизате във водата?
— Напротив, ще влизам — каза той и смъкна панталоните си. — Тялото й е отвън, пред външната преграда. Трябва да е там. Ще я издърпам вътре. След това ще ме пуснете и готово.
— С този крак?
— Нищо ми няма.
— Едвам вървите — казах. Плуването би му причинило болка, като се имаше предвид състоянието на крака, боях се да не спука кост. А пък да се бори с труп на десетки метри дълбочина, беше направо изключено. Едно по-силно течение щеше да го отнесе.
— Това е единственият начин — каза Литълмор.
— Не, не е — отвърнах. — Аз ще вляза.
— За нищо на света — възпротиви се детективът и се приведе, за да се намъкне в кухината, но не успя да си свие крака. Обърна се и опита влезе с гръб, но безуспешно. Погледна ме безпомощно.
— О, махнете се оттук — казах. — И без това вие по-добре знаете как се борави с това устройство.
Така, за най-голямо свое учудване, аз бях този, който след минута се пъхна гол до кръста, без обувки и чорапи в прозореца. Разгледах кухината колкото може по-подробно, като си давах сметка, че след малко ще бъда в студената вода. От тавана стърчеше желязна дръжка. Хванах се здраво за нея. От стените излизаха гумени маркучи. Казах си, че ще остана във водата възможно най-кратко. След шейсет секунди Литълмор ще отвори вътрешната преграда. Силно се съмнявах, че ще открия труп. Сега хипотезата на Литълмор ми изглеждаше напълно недостоверна. Плочите на прозореца бяха прекалено тежки и здрави. Не виждах как момичешко тяло може да попречи на движението им.
Литълмор ми даде знак да се приготвя. Вътрешното резе зад мене се затвори с трясък. Озовах се в такъв пълен мрак, че загубих ориентация. Не знам защо си бях въобразявал, че няма да е толкова тъмно. Тътенът на реката отвън стана по-силен и отекна в кухината, в която се намирах. Чух глухо тупване по стената, това бе знак от Литълмор, че отваря или че ще се опита да отвори външното резе.
В този миг ме налегна ужасно опасение: първо трябваше да проверим прозореца. Знаехме, че нещо не му е наред. Ами ако Литълмор не успее да го отвори, след като извърти кухината към водата? Заудрях с юмрук по стената, за да накарам Литълмор да спре. Но той или не ме чу, или изтълкува погрешно сигнала ми като потвърждение да действа, защото веднага след това се чу скърцане на вериги и последва внезапен шок от невероятно студената вода. Цялото отделение се завъртя и аз бях изхвърлен неумолимо в дълбините на реката.
В сенките пред оградата от ковано желязо на Грамърси парк се спотайваше висок тъмнокос мъж. Беше три през нощта. Паркът бе празен, тук-там осветен от пръснати газени лампи. Повечето сгради наоколо бяха тъмни, но в една — тази на „Плейърс клъб“ — светлините бяха запалени и отвътре се чуваше музика. Църквата „Св. Разпятие“ бе потънала в тишина, а кубето й се губеше в сгъстения мрак.
Тъмнокосият мъж наблюдаваше полицая, който пазеше предната врата на дома на семейство Актън. Под малкото кръгче светлина от уличната лампа Карл Юнг видя служителя на реда да си говори с друг свой колега, който след няколко минути се отдалечи и зави зад ъгъла по алея, която очевидно водеше зад къщата. Юнг преценяваше възможностите си. След няколко минути се обърна ядосано и се върна в хотел „Манхатън“.
Изведнъж на Литълмор му хрумна ужасна мисъл. Бяха му казали, че Пети прозорец не функционира както трябва. Представи си Янгър под водата отчаяно да удря по стените на кесона с изскочили от орбитите очи, докато той си стои вътре и безпомощно дърпа веригите. Как можа да го остави да върши неговата работа?
Точно след минута Литълмор дръпна бързо една след друга веригите, обърна прозореца в изходно положение и затвори външния отвор. Механизмът си работеше идеално. Отвори рязко вътрешното резе. Вътре се изляха литри вода. Това го очакваше. Но не очакваше, че няма да намери нищо друго в кухината.
— О, не — извика Литълмор. — О, не!
Затвори прозореца, отвори пак външното резе, преброи до десет и след това обърна пак кухината навътре. Отвори прозореца. Мощна струя вода, никакъв Янгър. Литълмор повтори като в треска същите действия, но пак нищо. Започна да се моли. С цялото си сърце се молеше, че най-накрая ще открие доктора в кухината.
