— Нора. Изоставих я. Не й повярвах и я изоставих. Ще я затворят в лудница. Чувате ли ме? Ще я приберат или Бануел ще я убие.
— Докторе…
— Не ми викайте „докторе“. Трябва да я спасите. Чуйте ме. Може да умра. Не сте ме карали насила да слизам долу. Аз исках да намеря доказателство. Сега вие сте единственият, който й вярва. Трябва да излезете. Трябва! Спасете я. И й кажете… няма значение. Просто излезте!
Янгър избута толкова силно Литълмор, че детективът залитна и падна във водата. Изправи се. Надигащата се вода бе преминала долния ръб на прозореца. Литълмор изгледа продължително доктора, след това се обърна и тръгна, като се пазеше от водните потоци и газеше във водата, която вече почти му стигаше до кръста. И изчезна.
— Забравихте куфара! — извика Янгър, но детективът не го чу.
Водното ниво вече се бе вдигнало до средата на прозореца. С огромно усилие Янгър успяваше да държи главата си отгоре. Изведнъж Литълмор се появи отново. В ръцете си държеше дълга метър и половина оловна тръба и камък.
— Литълмор! — извика Янгър. — Връщайте се!
— Да сте чували за Архимед? — каза детективът. — Трябва ни лост.
Изгази до Янгър и сложи камъка в прозореца, който вече беше пълен догоре. Потопи глава в бликащата вода и пъхна единия край на тръбата под външния капак до притиснатия глезен на Янгър, а останалата част подпря върху камъка като лост. Натисна с две ръце свободния край на тръбата върху камъка. За нещастие единственият резултат от това му действие беше, че камъкът изскочи изпод тръбата.
— По дяволите! — изрева Литълмор и изскочи от водата.
Очите на Янгър все още бяха над повърхността, но устата — не. Нито носът му. Вдигна вежди към Литълмор.
— О, боже — каза детективът.
Пое дъх и се гмурна отново. Закрепи отново камъка и тръбата по същия начин и натисна свободния край. Този път камъкът си остана на мястото, но външната плоча не се помръдна. Литълмор изскочи от водата възможно най-високо и се стовари с цялата си тежест върху лоста. Оловната тръба беше силно корозирала и тежестта на Литърмор я счупи на две. Но точно преди тя да се разполови, външният капак се отмести нагоре с няколко сантиметра, които бяха достатъчни, за да освободи Янгър крака си.
Двамата мъже изплуваха на повърхността едновременно, но Литълмор се бореше за въздух и буйно махаше с двете си ръце, докато Янгър едвам помръдваше. Напълни белите си дробове и каза:
— Стана малко мелодраматично, не мислите ли?
— Няма нужда да ми благодарите — отвърна Литълмор и се изправи.
— Как е кракът ви? — попита докторът.
— Добре. А вашият глезен?
— Добре — каза Янгър. — Какво ще кажете да се разкараме от тази адска дупка?
Помъкнали след себе си куфара, те се запромъкваха покрай водните стълбове към централната камера. Стръмната рампа към асансьора вече беше потопена. Вода се лееше и от покрива на асансьора, разливаше се по рампата и образуваше водна стена около кабината. Но самата кабина изглеждаше суха.
Двамата поставиха куфара помежду си, единият го буташе, а другият го дърпаше нагоре по рампата. Качиха го в асансьора и се претърколиха вътре. Изведнъж всичко замря. Наводнението в кесона звучеше приглушено някъде отвън. Сините газени пламъчета в кабината още горяха. Литълмор каза:
— Качваме се.
Премести ръчката в позиция за изкачване, но нищо не се случи. Опита пак. Пак нищо.
— Каква изненада — каза Литълмор.
Янгър се качи върху куфара и почука на тавана, при което се разнесе звук като удар по воден барабан.
— Цялата шахта е пълна с вода — отбеляза той.
— Вижте — детективът посочи над главата на доктора. — Има прозорче в тавана.
Така си беше. В средата на тавана на асансьора имаше два панела на панти.
— И се отваря с това — каза Янгър и показа дебела верига на стената с червена дървена дръжка накрая. Скочи от куфара на пода и хвана дръжката. — Ще се качим горе, детектив, макар и малко по-бързо, отколкото слязохме.
— Недейте! — извика Литълмор. — Да не сте се побъркали? Знаете ли колко тежи водата над главите ни? Няма да се удавим, а ще ни сплеска водният стълб.
— Не. Тази кабина е под налягане — каза Янгър. — Под много силно налягане. В мига, в който отворя прозореца, двамата с вас ще изскочим нагоре през шахтата като гейзери.
— Занасяте ме — каза Литълмор.
— Чуйте ме. През целия път нагоре трябва да издишате. Предлагам ви да викате. Не се шегувам. Ако задържите дъха си дори само за няколко секунди, дробовете ви буквално ще се пръснат като балони.
— Ами ако се омотаем във въжетата на асансьора?
— Тогава ще се удавим — каза Янгър.
— Добър план.
— Отворен съм за други предложения.
Стъклото на асансьорната врата даде възможност на Литълмор да погледне какво става в кесона. Там вече бе напълно тъмно. Водата струеше отвсякъде. Детективът преглътна.
— Ами куфара?
— Ще го вземем с нас. — Куфарът имаше две кожени дръжки. Двамата хванаха по една. — Не забравяйте да викате, Литълмор. Готов ли сте?
— Предполагам.
— Едно, две, три! — Янгър дръпна червената дръжка. Прозорецът на тавана зейна и двамата, крещейки, за да си спасят живота, и с куфара в ръце полетяха нагоре по асансьорната шахта сякаш бяха изстреляни от оръдие.
22
Подът на луксозното антре на големия апартамент на семейство Бануел в „Балморал“ бе покрит с мраморни плочи — млечнобели със сребристи нишки, а в средата им бяха инкрустирани с тъмнозелено преплетени инициали GB. Това доставяше невероятно удоволствие на г-н Джордж Бануел — обичаше да слага монограма си върху всичко, което притежаваше. Клара Бануел го мразеше. Веднъж си позволи да постави в антрето дебел ориенталски килим, като обясни на съпруга си, че мраморът е толкова излъскан, че има опасност гостите им да се подхлъзнат. На следващия ден килимът беше махнат. Клара не го видя никога и нито тя, нито съпругът й повече не го споменаха.
В това антре портиерът получаваше пощата на семейство Бануел. В десет часа в петък сутринта пощальонът му връчи плик, надписан със завъртения красив почерк на Нора Актън. Беше адресиран до г-жа Клара Бануел. За лош късмет на Нора Джордж Бануел си беше още вкъщи. За нейно щастие обаче портиерът Паркър имаше навика да дава пощата първо на г-жа Бануел. Точно така направи и в петък сутринта. Но за съжаление Клара все още държеше в ръка писмото на Нора, когато Бануел влезе в спалнята.
Клара бе с гръб към вратата, но усети присъствието на съпруга си и се обърна да го поздрави, като скри писмото на Нора зад гърба си.
— Джордж — каза, — ти си още тук.
Бануел огледа жена си сантиметър по сантиметър.
— Тези номера ги пробутвай на някой друг — отвърна той.
— Какви номера?
— Това невинно изражение. Помня го от времето, когато се подвизаваше на сцената.
— Мислех, че ти харесвам на сцената — каза Клара.
— Наистина ми харесваше. Но знам какво се крие зад това. — Джордж Бануел се приближи към съпругата си, обви я с ръце и изскубна писмото.
