осветената кабина. Асансьорът беше неочаквано просторен. Две газени пламъчета хвърляха светлина колкото да позволят на Литълмор да намери и дръпне лоста за управление. Клетката се разклати и ние поехме бавно надолу към кесона.
— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита ме Литълмор. Едно от двете сини пламъчета се отразяваше в очите му, а другото — в моите, предполагам. Нищо друго не се виждаше. Бумтящите машини над нас продължаваха да потракват ритмично, сякаш слизахме по аортата на гигантско кръвообращение. — Все още можем да се върнем.
— Прав сте — казах. — Да се върнем.
Асансьорът се разтресе и спря.
— Наистина ли го искате? — попита Литълмор.
— Не, шегувам се. Хайде, да слизаме.
— Благодаря — каза той.
Напомняше ми на някого този Литълмор, но не можех да се сетя на кого. После си спомних: когато бях малък, родителите ми ме водеха всяко лято в провинцията, не във вилата на леля Мами в Нюпорт, а в истинска селска къща, наша собствена, край Спрингфийлд, в която нямаше течаща вода. Обичах тази малка вила. Там си имах най-добър приятел, Томи Нолан, който живееше целогодишно в близката ферма. С Томи се разхождахме с часове покрай дървените огради, които отделяха фермите една от друга. Не бях се сещал за него отдавна.
— Какво мислите, че ще направи кметът, като разбере? — попитах.
— Ще ме уволни — отвърна Литълмор. — Усещате ли нещо в ушите си? Стиснете си носа и надувайте. Така ще ги отпушите. Баща ми ме научи на това.
И аз си имах трик. Сред многобройните безполезни умения, които притежавах, беше способността да контролирам волево мускулите на вътрешното си ухо, с които се отваряше евстахиевата тръба. Скоростта на асансьора беше досадно бавна. Направо пълзяхме.
— За колко време ще слезем? — попитах.
— Пет минути, така ми казаха работниците — отвърна детективът. — Баща ми издържаше под вода повече от две минути.
— Изглежда сте били близки.
— С баща ми ли? Все още сме. Най-добрият човек, когото познавам.
— Ами майка ви?
— Най-добрата жена — каза Литълмор. — Бих направил всичко за нея. Боже, все си мислех дали ще успея да намеря такова момиче като мама. Веднага бих се оженил за него.
— Странно, че казвате това.
— Докато не срещнах Бети — продължи Литълмор. — Тя беше камериерка на г-ца Ривърфорд. Когато я видях за първи път преди три дни, веднага си изгубих ума по нея. Направо полудях. Тя никак не прилича на мама. Италианка е. С гореща кръв, предполагам. Снощи така ме цапардоса, че още ми държи влага.
— Ударила ви е?
— Да. Реши, че съм сгазил лука — каза детективът. — Три дни и вече ме хваща в издънка. Можете ли да счупите този рекорд?
— Може би. Г-ца Актън ме замери вчера с чайник с гореща вода.
— Ох! — отвърна Литълмор. — Видях чинийката на пода.
В кабината се чу свистящ шум, сякаш асансьорът избутваше въздух от шахтата. Бумтенето на машините на повърхността вече се чуваше само в далечината — глухо потропване, което по-скоро усещахме, отколкото чувахме.
— Преди доста време имах една млада пациентка — започнах аз. — Тя ми каза, че иска да прави секс с баща си.
— Какво?
— Чухте ме.
— Това е отвратително.
— Нали?
— Това е най-отвратителното нещо, което някога съм чувал — потвърди детективът.
— Ами аз…
— Не ми говорете повече.
— Добре. — Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото исках. Ехото отекваше на пресекулки в кабината. — Извинявайте.
— Няма проблем. Вината си е моя — отвърна Литълмор, въпреки че не беше така.
Би било немислимо баща ми да ми се сопне така. Той никога не показваше чувствата си. Баща ми живееше според прост принцип: никога те си позволяваше да разкрива болката си. Дълго време си мислех, че изпитва само болка, защото ако изпитваше и нещо друго, според мене трябваше да го изразява, без да нарушава принципа си. Чак по-късно осъзнах истината. Всички чувства са болезнени по един или друг начин. И най-голямата радост жили право в сърцето, а любовта… Любовта е криза на душата. Затова, като се имат предвид принципите му, баща ми не можеше да разкрива никакви чувства. И не само че не си позволяваше да показва какво чувства, ами не признаваше, че изобщо чувства нещо.
Майка ми мразеше затворения му характер, казваше, че накрая той ще го убие. Но странно, че точно от този негов характер аз се възхищавах най-много. Вечерта, преди да се самоубие, се държа на масата както винаги. Аз също се прикривам и всеки ден разигравам половината от този принцип на баща си, макар че не го играя и наполовина толкова добре колкото него. Преди доста време реших, че ще изразявам чувствата си само с думи и по никакъв друг начин. Това имам предвид, като казвам „наполовина“. Честно казано, не вярвам, че чувствата трябва да се изразяват иначе освен с думи. Всичко друго е преструвка, театър.
Хамлет казва нещо подобно. Това е всъщност първата му реплика в пиесата. Майка му го пита защо изглежда толкова съсипан от смъртта на баща си. „Изглежда? Не — то е!“ — отвръща той. „Изглежда няма.“ След това се подиграва с външния израз на мъката: „мрачен плащ“, „движения и вид на траур“, „изобилният поток в очите“. Според него тези прояви на скръб са наистина престорени, всеки може да ги изиграе…
— Господи! — възкликнах в тъмното. — Господи, открих.
— Аз също! — извика също толкова ентусиазирано Литълмор. — Разбрах как е убил Елизабет Ривърфорд, въпреки че е бил извън града. Имам предвид Бануел. Тя е била с него. Никой друг не знае това, включително и кметът. Бануел я е убил там, където са били. Разбирате ли? След това е пренесъл трупа в апартамента й, завързал я е и е направил всичко да изглежда така, все едно е убита там. Не мога да повярвам, че не се сетих по-рано. И вие ли това си мислехте?
— Не.
— Не? О, а какво тогава, докторе?
— Няма значение — казах. — Нещо, което ме занимава от дълго време.
— И какво е то?
Така и не разбрах защо реших да споделя.
— Чували ли сте за „Да бъдеш или да не бъдеш“?
— Имате предвид „Това е въпросът“?
— Да.
— Шекспир. Всички го знаят — каза Литълмор. — И какво означава? Винаги съм искал да разбера.
— Точно това открих току-що.
— Животът или смъртта, нали? Да не би да се кани да се самоубива или нещо такова?
— Всички така си мислят — отвърнах. — Но не е това, изобщо не е това.
Просветна ми за един миг: миг на просветление, ярък като слънцето, което се показва след буря. Точно тогава обаче асансьорът стигна крайната точка на своето спускане, разтърси се и спря. Трябваше да се справим с една пневматична ключалка. Литълмор коленичи и отвъртя вентилите, които бяха монтирани до пода. Нахлуха мощни струи въздух, а с тях и странна миризма: едновременно на пресъхнало и мухлясало. Главата ми запулсира. Сякаш някой притисна очите ми към мозъка. Очевидно и детективът страдаше от същите симптоми, защото започна бясно да надува прищипания си нос. Уплаших се, че може да си спука тъпанчетата. Но и той след малко също като мене успя да се аклиматизира към налягането. Отвори вратата на кесона.
